За гръцкото синьо, бяло и слънчево
С цялото си същество съм убедена в силата на думите и в това, че дори написани те имат свой собствен живот и имат емоционален свят, който има силата да завладява, да увлича, да докосва, да трепти… Не страдам от някакво чувство за криворазбрана скромност и може би вече осъзнах и мога с чисто сърце да кажа „гордея се със себе си“.
Казвам всичко това, защото моите написани думи станаха причина за едно доста неочаквано пътуване. Едно споделено пътуване, което разкри за мен не само част от контрастите на Атина и всички нюанси на синьото, бялото, слънчевото, които човешките очи могат да поберат между гръцките острови, но и съкровищницата на едно приятелство. Не знам как точно да опиша контрастната Атина – един древен дух, събран в спомените и останките от миналото, допиращи древните си гърбове до модерната днешна столица. И точно между историята и модерното са онези красиви сгради, стоящи изоставени във времето, но все още носещи красотата на повехнали старици, красавици преди. В моите очи Атина беше събрала различните култури, примесващи се със съвремените гръцки традиции, рязко контрастиращи между цветните ресторантчета и кипри улички, графитите по сградите и скитниците, спящи на улицата.
Затруднявам се да разкажа за синьото, бялото и слънчевото… Някак различно е. Някак по-синьо, по-бяло, по-слънчево, по-… Може би защото пречупени през мачтата на бялата яхта, море и небе дават всичко от себе си за да изпъкнат, да спечелят вниманието, да покажат най-доброто от себе си, да накарат слънцето да завиди и да бъде по-щедро от всякога. А човек не може да направи нищо друго освен да се свие на кълбо точно до щурвала на яхтата, да притихне, да изпрати всички мисли далече от себе си, да се потопи в синьото, което ледено обгръща тялото и сякаш причиства и душата, да усети солта по себе си, топлината на палубата по босите си крака и да завърже всичко това в най-сложния морски възел, само за да го задържи по-дълго. Малко след това идва очакването. Очакване от това да се втурнеш и да откриеш тайните на Егина, Идра, Порос, сгушени там, сред синьото. Аз някак успях да разпозная себе си в Егина, да намеря нещо, което да ме кара да искам отново да бъда там, да се впусна в лабиринта от улички, да откривам разликите във всеки залез на всеки остров, да открия, че никога няма да бъде един и същ и да имам там до себе си един човек, с който да бързаме, за да не пропуснем нито един момент и да създадем свят през нашите четири очи зад обектива.
