На изток от Бъкингам
Едва ли някой би се наел да преброи снимките на Лондон в интернет. Милиони са начините да се покажат най-интересните му туристически забележителности и всички го правят постоянно и с удоволствие. Особено около Коледа. Обичайните заподозрени, но по Коледному пременени – Биг Бен, Тауър бридж, Трафалгар, Оксфорд стрийт, Бъкингам. Ситито, където се въртят парите на света. Червени автобусчета, високи стъклени сгради, препълнени с хора гари, които ежедневно довеждат и отвеждат множеството до всички краища на Обединеното кралство.
Лондон е опасан с външен магистрален пръстен за автомобили и камиони, магистралата М25. Има и един по-малък, вътрешен, от десет основни гари, които комбинират в себе си понякога и спирки на метрото, а пред самите гари на всеки две минути спират многобройни автобуси. За Бирмингам, Ливърпул и Глазгоу отправната лондонска гара е Юстън. Трябва да се знае, че Маргарет Тачър е продала влаковите компании на частници и цените на билетите са високи.
Лондон е горд, улегнал и достолепен, две мнения няма. Лондон обаче не е само потъналият в светлини и скъпотия център. Има начин да го видим по-различен само на няколко спирки с автобуса на (северо)изток от Бъкингам. Британската библиотека ни е по път веднага след Юстън, до следващата гара – Сант Панкрас (на която се виждат кулите на снимката), нека се полюбуваме. Вътре някъде под стъклен похлупак си стои писаното през 1355-1356 г. Четириевангелие на цар Иван Александър Асен. Вадят го много рядко за показ пред публика. Но поне го пазят и съхраняват наистина добре (да намерим някаква утеха в положението…)
Лондон има особеното свойство да кара всички да се чувстват удобно. Трудно е да различиш туристите от лондончани, защото всички се държат, сякаш са си вкъщи. И същественото е, че независимо дали са тук от ден или от години, стават дисциплинирани по лондонски. Дори бомбаджиите от 7/7 си бяха платили паркинга за ден, отивайки да гърмят себе си и невинни хора. Почти съм сигурна, че сметката за недоплатения престой на колата е била изпратена впоследствие на семействата им. Както казваха и американците в „Титаник“ -„С тия англичани даже се давим по график“. Всички през цялото време са устремени да свършат нещо, да направят пари и да спазват правилата. Дори по това как се пие кафе се разбира веднага, че е Лондон, а не Париж.
На гара Сант Панкрас може да се правят много неща. Може да се вземе международния бърз влак Евростар и да се стигне за четири часа до Париж, за осем до Марсилия или за два до Нотингам. Може да се пие кафе и да се изяде скъп сандвич или прекрасен мъфин. Може да се пазаруват обувки, дрехи, парфюми, сувенири. Може да се послуша жива музика, изпълнена от неизвестен човек на някое от свободно стоящите пиана из гарата. Може и да се разгледа една оригинална елха, изцяло построена от плюшени Уолт Дисни играчки.
Подминаваме следващата голяма гара Кингс Крос и продължаваме на североизток. Къщите започват да губят надутостта си, улиците посивяват, облеклото на хората се променя. Отиваме към така наречения Източен Лондон. Има цял безкраен сериал по телевизията, посветен на тези хора и района им: „Ийст Ендърс“. Фабулата се развива в квартал с измисленото име Уалфърд, но всички знаят, че се отнася за източните работнически, емигрантски райони. Един от тях е Хакни.
Не е препоръчително да се ходи из Хакни по тъмно, особено ако не си член на местна банда. Във Викторианската ера кварталът е бил за лондончани това, което е било Княжево за София – място, където да се прекарат почивните дни сред природата. И до днес там стои чудесният Виктория Парк, но отдавна мястото не е за почивка. По време на промишлената революция тук са се извисявали химически фабрики и фабрики за оцветяване на платове, които изхвърляли отровите си директно в притока на Темза Ли. Тогава не се грижели много за околната среда, а още по-малко за хората, които живеели при почти нечовешки условия. Особено ценени като работници били децата, защото не ядели много, били евтина работна ръка и не живеели дълго. Вероятно Маркс е минавал по улиците именно на Хакни, докато е писал „Капиталът“.
Много интересно е да се спомене за съществуването на фирмата Карлес, Кейпъл§Ленърд, които около 1870 започнали да продават силно възпламенимия петролен дестилат, който типично по английски лесно и логично нарекли Петрол. Отначало петролът се ползвал като разтвор за почистване на всякакви производствени лепила, после се разбрало, че комбиниран с мазнина премахва и въшки. Накрая го пробвали като възможно гориво за автомобил – самодвижещо се чудо, разработвано от зараждащата се автомобилна индустрия. Останалото, както се казва, е история.
През годините жителите на Хакни се сменяли. Емигрантите са неразделна част от обществото на Източен Лондон, но когато успеят и се замогнат, напускат мястото и се преселват в по-престижни лондонски квартали, за да освободят място за следващата вълна. Евреите от края на 19 век били заменени с араби и африканци след края на Втората световна война, които на свой ред отстъпили пред турци и кюрди през седемдесетте. Въпреки унилия външен вид на сградите, вътре къщите и апартаментите са доста прилични, наемите поносими и винаги има място за паркиране – плюс, с който не много лондонски квартали могат да се похвалят. Властите по навик и поради опита си винаги държат под око квартала и жителите му и до днес.
В момента управата на квартала въвежда поставянето на нов вид покритие за долната външна част на сградите. То е непромокаемо, отблъсква течностите обратно към източника им и не поема миризми. Това се прави, за да се спестят стоте хиляди паунда, които управата харчи на година, за да почиства урината на нетрезвите жители от квартала. BBC отрази нововъведението с голяма надежда за прилагането му и на други места в държавата.
Дошли до тази част на града, имаме възможност да посетим едно чудесно място – Музея Джефри. Той представя дома на англичаните от средната класа през последните около 400 години, заради което се нарича и Музей на дома. Посещението е безплатно, като на излизане сте поканени да направите дарение, ако желаете. Никой няма да ви гледа осъдително, ако не го направите.
Сградата е построена през 1780 г. в прекрасен парк и е била първоначално предназначена и използвана за т.нар. „алмсхаус“. Това е английска традиция с начало десети век, при която на доброволни начала бива построена сграда като общежитие. В нея живеят възрастни бедни хора от определени занаятчийски професии, които не могат повече да упражняват. Живеят като комуна и се издържат от даренията на населението или от спонсор.
Музеят е прекрасно организиран. Има възможност в него да се прекара цял ден. Има чудесно кафене с прилични цени. Експозицията в момента е посветена на Коледа. Как cа били подредени стаите и трапезите по Коледа в английските къщи може да се проследи по продължението на дълъг, много добре отоплен коридор с многобройни стаи.
Едно пътуване във времето ви очаква. Започва с 1630 година. Само главата на семейството е седял на стол с облегалки. На земята има постелка, направена от слама, която са мокрели през по-голямата част от времето, за да не се вдига постоянно прахта. Храната е очевидно богата, Коледна.
Това е салон на къща от 1686 година, направен е като копие на салона на къщата на улица Денмарк в Лондон, която е оцеляла и до днес, но с различен вътрешен интериор. Къщите стават различни по това време, след големия пожар от 1666 г. Има обособени помещения за прислугата, а прозорците са големи, гледат към улицата. Столовете са по-леки, а новост са олекотените маси, както и писалищата, които започват да навлизат като задължителна част от интериора. Правени са с повечко скрити чекмеджета, където да се заключват важни документи. Новост е и огледалото в дома.
Вече е 1745 година. Масите са кръгли и сгъваеми, столовете са с т.нар. индийски гръб, който всъщност е китайски модел, но за англичаните по това време всичко азиатско е било равно на индийско. Пердетата са надживели вековния си зелен цвят и за пръв път са вече червени, кафяви или сини. Салонът, показан тук, е копие на съществуващ все още салон от престижния лондонски квартал Сохо. Традициите по Коледа повеляват да се ходи на църква и да се вечеря след това, но ако има закъснели гости – те пропускат яденето и биват почерпени с „две желета и чаша вино“. Така е останал да се нарича шеговито и периодът.
Копие на салон от 1790 г. от Излингтън, Лодон е показано в следващата стая. Особено актуални са тапетите, които придават подреден вид и са тъкани. Изложените тапети са точно копие на съществуващи такива, възпроизведени от съвсем малко парченце от таванския ъгъл на оригиналния салон. Масите са сгъваеми и се изваждат само при нужда. Пердетата са леки и светли и се вдигат за пръв път нагоре, а не се дърпат настрани. Килимите са стригани и покриват по-голямата част от пода – толкова, колкото финансово може да си позволи домакинството. Столовете са покрити с тъкани конски косми, които се чистят по-лесно от вълна. Писалището е по-ниско, но има ролкова предница, която се сваля, за да се извади самият плот за писане.
В салона от 1830 вече се забелязват значителни промени към съвременен интериор. В по-богатите къщи започва използването на дивани – по-неофициален начин за посрещане на гости и разговори. Има маса с игри като табла и шах, както и малки маси за шевни пособия. По стените започват да се появяват картини и гоблени в солидни и скъпи рамки. По земята използват първите подобия на мокет, който покрива целия под. Огледалата са големи, както и прозорците. Тапетите са копие на тези от къща от Хайгейт, Лондон. Оригиналните парчета са в архива на „Британско наследство“.
В салона от 1870 има две съществени новости – малко пиано и газена лампа. И двете са били присъстващи в по-заможните домове. Десените на тапетите и килимът не са точни реплики, но са изработени по стандартите на модата от това време. Мотивите на цветя са били особено актуални. Били са известни и продавани като повей на френската мода под името „Гранд Опера“. Новост е и Коледното дърво, както и играчките по масата за забавление на по-малките около празниците.
Времето между 1900-1914 е интересно и различно от предишните в много отношения. Не-любимият на Виктория първороден син Едуард е похарчил младините си по публичните домове на Париж и когато става крал на Британската Империя, провежда истинска революция в модата и нравите.
По коридорите, които отвеждат от стая в стая, има наредена експозиция на столове от различните години. На някои от тях дори има покана да се седне.
В годините преди Втората световна война интериорът на английските къщи очевидно е отдал дължимото на удобството.
През 50-те и 60-те години на ХХ век виждаме типичната подредба на дома с познати и очаквани предмети като килим за игра на земята и телевизор, въпреки че марката е непозната.
1990-2000 са представени, както се харесват на музейните уредници. Нещата са типични за периода, но не ексклузивно. Столовете са наистина неудобни, а и липсва задължителният диван в хола. Кухнята изглежда добре. Телевизор няма, защото все пак музеят е безплатен за разглеждане и се намира в Хакни, и някой може да си го познае.
В музея има и малък параклис за предишните обитатели. Сега е запазен заради историческата и архитектурната му стойност.
Картините по коридорите са подредени с много вкус и са впечатляваща колекция.
Кварталът Хакни е интересно за посещение място. Може да се види и усети реалният живот на обикновените хора и на емигрантите, на Лондон такъв, какъвто не го рекламират в туристическите брошури. Може да се попътува на разходка в историята и дори да се направят интересни снимки. Кой знае, някой ден някои от тях могат да попаднат в някой музей някъде по света като интересно парче от един истински, нерекламиран Лондон от началото на ХХI век. От този Лондон без особени туристически атракции, без мамещи топли светлини, без скъпи магазини и без миризма на пари от Ситито; Лондон без дворцов блясък и без невъзможни мечти. Този Лондон, на изток от Бъкингам.
