Санкт Петербург: една история за бели нощи, много класика и болгарский перец

Петерсбургский государственнй универститет путей сообщения. Гостевии фонд!

Что это?

Това е името на хотела ми в Санкт Петербург, малко хотелче на тиха улица в централната част на града. Освен името, впечатляваща е и цената: около 40 евро за стая.

И адресът е лесен: „7-ма Красноармейская“, точно между „6-ма Красноармейская“ и“ 8-ма Красноармейская“.

Като в Ню Йорк, само че по-символично!

Изненадващо Санкт Петербург е много user friendly. Метрото е удобно и евтино. И аз, като човек, който се губи в съседния квартал, на втория ден започвам да ориентирам местните хора. Но внимание с дестинациите! Тук всичко е голямо, и не просто голямо, а много голямо – улиците, сградите, парковете, и съответно ви трябва повече време.

„Същият като Шьонбрун!“, описвам по Skype на мъжа ми Екатеринския дворец. „Но малко по-голям!“

Всъщност това е доста добър начин да се обясни Санкт Петербург

смесица между Виена и Венеция, но по-голямо!

Това е моята история за Санкт Петербург. Съвсем неочаквано и доста стихийно потеглям за града, дори нямах време да отворя Google, за да попадна в една история с дъх на носталгия, архитектурна класика, бели нощи и болгарский перец.

Едва потеглили от летище “Пулково“ с изненада установявам, че ме е обзело необичайно спокойствие и тиха увереност, онова приятно чувство за „у дома“, което бях изпитвала само в Белград. Безпокойството се беше отдръпнало и по пътя към хотела пред мен се разкри един спокоен и чист град.

Още на летището ми бяха дали предварително разписка за цената на таксито и знаех, че трябва да платя 900 рубли, или 30 лв., до центъра. Шофьорът – симпатичен човек на средна възраст, се суети, не иска да ме остави,ппреди да сме намерили точния адрес, обяснявам му: „Ще се оправя, нали намерихме улицата, тук някъде е, 2-3 метра пеша ще повървя!“, но той настоява. Как така ще ме остави на улицата, обяснява ми той: „А я не спокоен!“

А аз уверено влизам в хотела и питам рецепционистката дали веднага трябва да платя. „А, ради бога, не спешите!“ (За бога, не бързайте!“)

Ден първи

Решавам да посетя Ермитажа. Да си призная, само два пъти истински съм се просълзявала на забележителности. Първия път беше в Хонг Конг, но това е друга история, и сега в Ермитажа, в залата на френските импресионисти. Всъщност в залите, защото те са двайсет на брой само за импресионизъм.

Едва ли си бях представяла, че някога ще стоя пред оригинални платна на Дега, Клод Моне, Ван Гог, Пол Гоген, Реноар, Сезан…

На излизане, точно на „Дворцовия площад“, се провежда спортен маратон, водещият ме връща във времето на социализма, като с патос обявява името на финиширащите. Става ми тържествено и светло на душата, накъде зад гърба ми чувам: „Българи юнаци…“

Всъщност

тук е едно от малкото места на света, където може с гордост да заявите своята българска националност

без да предизвикате експлозия от въпроси за местоположението на страната, нито да срещнете онзи тъжен поглед, който ви уверява, че вероятно имате други силни страни!

Сервитьорката на закуска ме пита: „А вы из Болгарии?“ (Вие от България ли сте? – бел.ред.)

„Да“, малко несигурно отговарям. „Да няма проблем?“

„А я так ждала, чтобы поехать на море в Болгарию. Прекрасная страна!“ (Така чаках да отида на море в България. Прекрасна страна! – бел. ред.)

Решавам, че сигурно се е радвала на сърдечна връзка с български младеж, което е придало нотка романтичност на нашата страна, но след седем дни престой вече съм убедена, че за хората тук България е някаква екзотична страна, богата на прекрасни плодове и слънчеви дни!

Поклонение пред мощите на Света Ксения

Озовавайки се сама в града, бързо се сприятелявам с Катя. Тя е латвийка от руски произход, баба й е избягала от обсадата на Ленинград в Рига, и никога не свикнала с „чуждата“ държава. Дори и на 65 години, намира сили и ентусиазъм, за да се прибере в родния Санкт Петербург. Това ме кара да се замисля за екзистенциалната ни представа за щастие и свобода!

Катя е и умна и симпатична, интересна смесица от руски дух и европейски манталитет.

Днес с нея се отправяме към Васильевский Остров, за да отидем в малка църква. Далече от тълпата на туристическия Санкт Птербург имам възможността да се потопя в духа на истинската руска православна вяра.

Забелязвам, че всички жени, без изключение, са с кърпи на главата. Има оставени няколко нови забрадки, в случай че не си носиш. Службата свършва, всички благодарят на Бога и приклякат в поклон.

Болгарский перец

Това не е просто чушка, това е „болгарский перец“, доказателство за качество, наложена марка. Тук навсякъде ще го срещнете

всеки уважаващ себе си ресторант има в менюто си салата с болгарский перец!

Владимир – специалист по социална психология, ми обяснява за прелестите на нашата страна. Аз със смаян поглед се взирам в неговото грейнало лице. „А какъв у вас там перец!“ – възкликва той. Изпълвам се с гордост и ентусиазъм, но вечерта в хотела ме обзема съмнение, дали наистина става въпрос за болгарский перец?

От всеки ъгъл надничат реклами, приканващи в слънчева Турция, и си мисля дали и след десет години хората ще разказват с грейнал поглед за България?

24/7

Това е времето, с което разполагате в Санкт Петербург. То е неограничено по това време на годината заради белите нощи. Има толкова много неща да се видят и за щастие има толкова много време, стига да имате сили и удобни обувки. Забелязвам, че

тук момичетата ходят на много високи токчета – при тези огромни разстояния ми се струва истинска инквизиция

Решавам, че това е само още една от особеностите на силния руски дух!

Прибирам се сама по санктпетербургските улици, неусетно е станало почти полунощ. Тази постоянна светлина напълно е объркала чувството ми за време. Всъщност градът изглежда учудващо спокоен, но Катя с недоверие поглежда на моето твърдение и ми препоръчва да не се предоверявам – може би просто имам късмет с локацията.

Предупредителен надпис в лодките:
„В Санкт Петербург има 500 моста, но вие имате само една глава, моля, бъдете внимателни!“

Гастрономи

Руските магазини са семпли и ефективни, без излишни глезотиии като органични и био продукти, само основното: алкохол, месо, консерви, чаени бисквити… какво друго му трябва на човек!

Душанбе или атестация за българското образование от 80-те

Спирам се пред обичайните сергии за череши, продават ги направо на тротоара, сочни, узрели прашни череши от Узбекистан. Цената е „солена“, но мъжът обещава да ми направи отстъпка. Питам го дали не е от Узбекистан, а той отговаря: „Таджикистан“, и несигурно пита: „Знаете ли къде е?“

Като на флашбек ми се появява

класната от средния курс, която ми възлага да науча и представя за училищната вечер на СССР културен, исторически и географски очерк за Таджикистан

„Не може ли друга република?“, негодувам аз. „Някоя по-значима, Литва или Естония, или Беларус?“. „Не може“, строго отсича класният ръководител. „На теб ти се пада!“

„Таджикистан…“, казвам аз. „Разбира се – столица Душанбе, аграрно-стопанска, планински релеф…“.

Човекът с черешите се усмихва. Оставила му бях чувство за значимост.

Отечество

Отдавна не бях срещала тази дума и почти бях забравила нейната етимология! Припомни ми я Василий Васильевич Семенцов, доцент по философия в Санктпетербургския държавен университет.

За руснаците страната не е просто географска ширина и дължина, но Родина, Отечество. (Отец, Бог, там, откъдето всичко произлиза.)

А ето не далеко!

(А, това не е далече – бел.ред.) Това е мярна единица за санктпетербургско разстояние, равняваща се на 30 минути бързо ходене.

Компот

Да, компот. Има го навсякъде и в голям асортимент в малките ресторантчета за бързо хранене. Бизнес обядът, както тук наричат обедното меню, включва: супа, салата, основно и компот, всичко това за 150-250 рубли (5-8 лв.)

На връщане днес минах по брега на Нева, нещо като импровизиран градски плаж.

Навсякъде едни неудобни, ръбести камъни, а хората блажено лежат

дори един не беше взел шезлонг или мека постелка. Не преставам да се удивлявам на способността на тези хора да понасят неудобствата.

В метростанцията говорителят гръмко подканя да се отстъпва място на жени, възрастни хора и майки с деца… Вчера един младеж ми отстъпи своето място.

Пия кафе в лятната градина.

Кафето не е най-приятното удоволствие тук, но пък гледката е удивителна

Изящни мраморни статуи, лабиринти от зелени тунели, водещи към цветни градини, увенчани с фонтани. Няколко гълъба почти кацат на главата ми… тук дори и птиците са безстрашни!

Пусть всегда будет солнце!

Културен дом на Пушкин.

Вече съм сигурна, че съм се върнала с машина на времето

защото такъв поддържан и одухотворен културен дом няма да срещнете никъде другаде. Тук стълбите са мраморни, а завесите – копринени, тук хората ходят на пръсти, говорят тихо и с респект. Естествено, нали зад тези стени се твори изкуство! На едно от бюрата виждам вестник, давам си сметка, че отдавна не бях виждала на първа страница снимка на деца, които рисуват слънца!

Чай пиене

Днес с момичетата отново пием чай, в импровизирана кухня, всяка е донесла някакви неща за похапване. Не че си правим гурме матине, но е много приятно, има нещо много уютно в тази руска женска компания, още повече че почти не ви трябват никакви езикови умения, достатъчно е само да слушате и да имате време, много време. Хората тук са много приказливи и сладкодумни, може би само французите ги бият по времетраене на монолог.

Една жена във вид на буря и със сърце от слънце

„А тело женшина надо держится как солдат!“(Тялото на жената трябва да се държи като войник!“ – бел. ред.) Наталия Сергиенко е балерина от Болшой театър, от златното време на 70-те, и в момента ми дава урок по балет.

Вече ми е ясно как са спечелили войната

Наташа изглежда като дружинната ми от 6-ти клас, същият строг поглед, армейска стратегия; и най-малкото разсейване не убягва от сиво-сините й очи. Явно моята българска упоритост се е харесала на Наташа, защото след 3-часова изтощителна тренировка аз все още се държа на крака, респективно на пръсти, а Наташа идва и меко, почти с майчина загриженост, коригира моя падьом, на лицето ѝ се появява нежна усмивка и тази малка жена изглежда като ефирен елф.

Ден последен

Днес е празник: День семьи, верности и любви!

Чудя се къде да оползотворя оставащото време преди полет. Обръщам гръб на кварталния мол с гръмкото име “Варшавски експрес“ и изненадващо се озовавам пред музея „Железодарожная техника“. Винаги ме е вълнувала силната емоционална връзка на руския човек с влака.

Плащам билет от 100 рубли, учудващо има много експонати за разглеждане. Първоначално водена на любопитство, но накрая с искрен интерес, проследявам историята на Съветската железопътна техника. Машини с всякакво предназначение, пътнически, товарни, снегопочистващи, ракетни установки, цистерни… С руско семейство, правещо своя тур, се засичаме за втори път из обиколката и това вече е добър повод да се запознаем. Без много церемониалности жената ме пита дали ми е харесало, отговарям: „Интересно е!“

Пита ме откъде съм и вече съвсем очаквано за мен получавам комплименти за страната си. Толкова свикнах с тях, че

се чудя как в Европа ще поддържам разклатеното ми българско самочувствие

Жената подканя и семейството си за да се запознаят с дамата от България. Оказва се, че са от Владивосток, после съвсем естествено ме пита за адреса ми – ето така може пък да се видим и да пием чай!

Хората тук са директни, дружелюбни, без излишни условности, дори малко безцеремонни. Съвсем естествено за тях е да ви дадат съвет, да ви коригират, да ви покажат как се прави! Не се сърдете, погледнете човека в очите и с усмивка му благодарете, в крайна сметка той само се опитва да ви услужи!

На връщане в таксито шофьорът любезно ме въвежда в още подробности от местните забележителности. Минаваме покрай космическия институт, статуята на Ленин, землянките от Ленинградската обсада. Въпреки че е мил и сърдечен, не пропуска да ме нахока за външната ни политика.

Опаковам багажа си, дори съм купила и квас, за акрошка, нищо че вкусът й е необичаен. Важното е да е специфично, запомнящо се и не сладникаво, също като санктпетербургското ми приключение!