Приказка за … Санторини, остров Санторини – 3 част
ПЪРВА ЧАСТ ЧЕТЕТЕ ТУК
ВТОРА ЧАСТ ЧЕТЕТЕ ТУК
ДЕН ТРЕТИ – Разпети Петък
Станахме около 9 часа готови за нови приключения на вълшебния остров. Това беше специален ден не само за нас, а и за всеки християнин – Разпети Петък. Този ден е особено специален за Санторини, но за това по-късно.
Планът за деня не беше особено ясен – знаехме, че днес е третата екскурзия на групата, която обаче ние не бяхме резервирали и искахме да обикаляме из острова сами. Затова запалихме колата и тръгнахме към Фира, за да вземем Драго и Ана. Заедно решихме, че е добре да отидем до най-северната част на острова Ия и да разгледаме плажовете там.
ОСТРОВЪТ НА ЦЪРКВИТЕ
Повъртяхме се с колата във Фира докато намерим правилния път натам и потеглихме. Минахме по панорамния маршрут ниско край брега на острова, вместо по пътя по хълма, по който бяхме минали с автобуса още първия ден. Дори в по-отдалечените части на острова на всеки стотина метра вярващите хора бяха построили храм. Наистина впечатляващо е да виждаш белите църкви и манастири на буквално всеки ъгъл – на острова има повече от 250, а според някои източници дори над 500 църкви (аз ще приема за вярна версията за повече от 500, звучи ми по-добре :). Но за духовността на този остров малко по-късно.
Пътят минава през няколко плажа, които само видяхме от колата, но не посетихме – Columbo, Baxedes, Paradisos. Пристигнахме на Amoudi Bay – много красиво малко пристанище с изглед към Калдерата. Потърсихме лодка, с която да обиколим острова, но цените бяха прекалено високи. Показаха ни уникален катамаран, като цената за 5 часовата обиколка с включена консумация на храна и напитки, включително алкохол, беше 140 евро на човек.
Решихме да отидем до близкия плаж – Katharos Beach – малък плаж, до който се стига по стръмен склон. Плажът е каменист и не ни допадна, влязох във водата за да го „уважа“ все пак. Скалите около плажа бяха много специфични – бяха толкова леки и чупливи, че можеше да отделиш парче съвсем лесно с ръце.
Тръгнахме към другата част на острова – южната, където беше и Червеният плаж – дестинация, която бяхме набелязали предварително. След около 25-30 минути вече преминавахме през старинното селище Акротири(намира се в южната част но острова и едно от най-значимите археологически доказателства за напредналата цивилизация, обитавала острова между 3000 и 1625 г. пр. Хр.) и паркирахме на около 50 метра от плажа. Не посетихме Акротири, оставихме това за друго наше посещение на острова.
ЧЕРВЕНИЯТ ПЛАЖ
Започнахме бързо да се изкачваме по лекия склон, който разделя мястото, където паркирахме и Червения плаж. Изкачихме се и пред нас се откри впечатляваща и незабравима гледка – огромна червена скала надвиснала върху сравнително дълга, но тясна плажна ивица и бистро и спокойно синьо-зелено море. Цветът на скалата е виненочервен, червен е и пясъкът, но е малко по-светъл от скалата. За да стигнем до плажа преминахме през склон, образуван от свлачище на скална маса, затова и придвижването в този участък трябва да се случва внимателно и бавно.
Плажът е невероятен – през май месец нямаше много хора, нямаше чадъри, викове на деца и дразнещи туристи (не съм сигурен обаче дали картинката е същата през юли и август). В огромната скала има две или три врати, които са затворени и не успяхме да разберем дали това са някакви заслони, заведения, складове или нещо подобно, но са наистина странни.
Оставихме кърпите и аз веднага взех плавниците, маска и шнорхел и се втурнах към водата. Беше наистина невероятно – видимост от може би 20 и повече метра, спокойно море, постепенно увеличаване на дълбочината и красиво дъно! В залива беше хвърлил котва катамаран (най-вероятно този, който ние не можахме да си позволим по-рано), от който във водата скачаха щастливи туристи. Тръгнах към тях и поплувах около лодката – надявам се при връщането ми на острова някой ден да имам възможността да го обиколя с подобен луксозен катамаран в компанията на близки хора и с чаша вино в ръка. Доплувах до скалите в източния край на плажа – много живописни и подходящи за шнорхелинг. Имах чувството, че мога да стоя там не с часове, а с дни. На излизане викнах Драго и си направихме няколко снимки и клипчета с подводния фотоапарат, а Ели се плацикаше като дете само до коленете. Идилия.
След още едно-две влизания във водата тръгнахме от това вълшебно място, но си обещахме поне още веднъж да го посетим по време на ваканцията ни. Закарахме Драго и Ана, които бяха уморени след снощното си напиване и искаха да отпочинат в хотела и вечерта да отидат до Ия, за да направят една романтична вечеря и да се полюбуват на залеза.
НА „ПОКРИВА“ НА ОСТРОВА, МАНАСТИРЪТ „ПРОРОК ИЛИЯ“
Беше около четири часа и ние решихме на връщане от Фира да отидем до градчето Камари, където трябваше да се видим с приятелка на Ели, която работеше в един от хотелите там. За наше най-голямо щастие объркахме пътя и незнайно как се отправихме към съвсем друго място – манастира Пророк Илия (Profitis Ilias), който беше част от маршрута на екскурзията на групата. Както все по-често се убеждавам, най-ценните и красивите подаръци биват поднесени от съдбата неочаквано и случайно.
Наближаваше срещата ни с най-чистото и свято място на острова. Движехме се по големия хълм (хълмът всъщност беше голямата скала на острова, която забелязахме още при кацането), а пътят беше наистина впечатляващ – стръмен, тесен, без мантинели и криволичещ с остри завои над страховити пропасти. Карах много съсредоточено, защото гледката е уникална, но и рискът да се разсееш е значителен. Почувствах се сякаш се доближавам до дълго мечтан и упорито изкачван връх – „покрива на острова“, сякаш бях в моята Витоша (която толкова обичах), а не на малък остров в Егейско море. Така необикновено е съчетанието между тази скала, Калдерата и ясното слънчево небе.
Спряхме почти на върха и слязохме, за да направим някоя друга снимка. Гледката те кара да замълчиш и да благодариш, че имаш възможността, честта и дори благословията да си там. На такива места всяко негативно чувство, всяка низка човешка емоция е безсилна и тихомълком се изпарява, освобождавайки място на любовта към величието на природата. В този миг и нашият спор беше забравен, а прегръдката ни на това невероятно място – още по силна и успокояваща.
От височина над 500 метра се вижда целият остров, спокойната и величествена Калдера и безбрежното синьо море. Това е мястото, където човек се доближава до Бога и осъзнава величието на неговите творения.
Видяхме автобуса с нашите приятели да минава покрай нас и да продължава нагоре, бързо се качихме в колата и също продължихме. Паркирах назад в обособено място близо до малка постройка, но Ели погледна само в огледалото и изпадна в неистова паника, защото в него се виждаше само пропастта под нас. Слязохме от колата и чак тогава осъзнах къде сме – манастирът се състои от комплекс и постройки, като основната част е разположена на най-високата точка на острова. В манастира живеят петима монаси и да влязат се допускат само прилично облечени посетители. Ние бяхме по къси панталонки и успяхме да влезем само в предверието на основния храм, където монасите се молеха.
С ВСЕКИ ПОВЕЙ НА ВЯТЪРА
Не знам дали някога сте го изпитвали, но има места, където духовността и положителната енергия се усещат с всеки повей на вятъра, с всеки звук и всяка мисъл и те карат да потръпваш при допира с Божието величие. Това място е такова. С излизането си на терасата на манастира, която се намира на най-високата точка на острова, пред нас се откри невероятна гледка, пред която можеш само да замълчиш и да се преклониш. Сълзи от щастие и благодарност напълниха очите ми, изтръпнах от вълнение, което изпитвам и сега, пишейки тези редове няколко месеца след този незабравим момент. Това е може би най-красивото и заредено с енергия място, което съм посещавал през целия си живот. Тези няколко минути ме изпълниха с невероятни чувства, енергия и щастие. Направихме няколко снимки, но това място трябва да бъде посетено от всеки турист на острова, защото то предава истинския дух на този земен рай и на благословените му жители.
ГРИВНАТА Е НАВСЯКЪДЕ С МЕН
На тръгване от манастира си купих гривна, която е изплетена от монасите в манастира и която нося и до днес. Тя е направена от черна нишка, завързана на многобройни възли един до друг и с две малки мъниста, които са в двата края, точно до основния възел. Гривната се слага на ръката без да се развръзва, а само се разширява. С течение на времето след това тя се свива отново и прилепва по ръката. Е, моята не се сви достатъчно много, може би ръката ми е прекалено голяма и разтеглянето при слагането беше повече от нормалното, но въпреки това гривната е навсякъде с мен (след това закупих още няколко за подаръци). На излизане от манастира видяхме много красива котка, с която си поиграхме и тръгнахме щастливи и все още потръпващи от това незабравимо духовно преживяване.
ГОРЯЩИЯТ ПИРГОС ИЛИ ОСТРОВЪТ НА ВЯРАТА
Потеглихме бързо към вкъщи, защото вече беше време да се подготвим за основният ритуал на острова, свързан с Разпети Петък – службата в Пиргос. Там се събират жителите и туристите от почти целия остров, за да чуят молитвата на свещеника, да запалят свещ и да се полюбуват на една велика гледка – Горящият Пиргос.
Тръгнахме от вкъщи, Ели помрънка за залеза и че го изпускаме, а е трябвало да отидем на Ия, за да му се полюбуваме отново. Добре че не я слушам за някои неща, защото щяхме да пропуснем най-великата гледка и емоция. Намерих компромисно решение – съзерцавахме залеза от една скала по пътя за Пиргос, но облак закри слънцето точно преди залеза. Нищо, щяхме да видим перфектния залез съвсем скоро.
Пристигнахме навреме в малкото градче, разположено в подножието на голямата скала. Часът беше около 8 и 20 вечерта, но вече имаше много коли и хора, отправящи се към основната църква в градчето. Както по-рано казах, на острова има повече от 500 църкви, буквално на всеки ъгъл може да видиш белите и сините им куполи. В Пиргос също има много църкви, но ние избрахме да се качим на покрива на най-голямата. Бяхме там в около 8 и 40 часа.
Навсякъде по покривите, включително и на църквата, имаше големи консервни кутии, пълни с восък и най-вероятно бензин или подобна лесно запалима течност. Те бяха поставени от деца и младежи, които стояха на покривите с горелки в ръце и готови да „запалят“ града. Зачакахме спускането на нощта. Беше леко ветровито, но не и студено. Красотата на острова постепенно се променяше със залеза на слънцето и изгряването на безбройните мъждукащи светлинки по целия остров. Всички бяха в очакване. В около 9 и 30 от църквата излезе шествие със свещеници, носещи голям кръст. Изведнъж всички хора с горелки по покривите започнаха да запалват кутиите и сякаш хълмът оживя в ярки огнени цветове. Величествена гледка, неповторима!
Постояхме около 20 минути, колкото да успеем да отправим молитва и да благодарим отново за това невероятно преживяване. Наистина на гърците трябва да им се признае, че умеят да създават впечатляващи ритуали и да възпитават и съхраняват за поколенията вярата и духовността.
Запътихме се към колата си, но и слизането от градчето беше кошмарно – може би за 30-40 минути не успяхме да минем повече от 50 метра, защото хората се снимаха навсякъде и не помръдваха от местата си.
След голяма борба и малко нерви успяхме да излезем от Пиргос. Обръщайки се назад онемяхме. Гледката отстрани – на горящите къщи и трите горящи кръста, в центъра на града, беше наистина зашеметяваща. Направихме снимки, но в тъмното телефоните ни не успяха да запечатят дори и малко от тази величествена и разтърсваща гледка. Наистина невероятна вечер, невероятен ден и сила, с която се заредихме за дълго време напред.
Ако имате възможност да посетите острова по време на великденските празники – направете го и отидете да видите това, което видяхме ние. Гарантирам ви, няма да съжалявате и никога няма да го забравите.
КАЗАХ МУ, ЧЕ Е ЩАСТЛИВЕЦ
Качихме се в колата и потеглихме към Камари – място, което все още не бяхме посещавали. Стигнахме бързо, защото учтив полицай ни упъти, а аз му казах, че е щастливец, защото Санторини е най-красивото място на земята. Той само се усмихна.
В Камари се разходихме по крайбрежната алея в търсене на заведение за хапване. Беше много приятно, препоръчвам това място за отсядане, защото е на удобно място, близко до най-интересните части от острова и в същото време не толкова скъпо като Ия и Имеровигли.
Хапнахме, а около нас се събраха пет огромни и красиви котки, които ни правеха компания през цялото време. Естествено че ги хранехме 🙂
Към 12 часа тръгнахме към вкъщи, а Пиргос все още гореше в далечината. По пътя също имаше участъци, които горяха някак си вълшебно. Като в приказка. Лека нощ 🙂
