Приказка за ... Санторини, остров Санторини - 2 част
ПЪРВА ЧАСТ ЧЕТЕТЕ ТУК
ДЕН ВТОРИ
Събудихме се рано в „пещерата“, в която беше много, много студено, макар и без да бяхме пускали климатика. Това се дължи на специфичния характер на строителството на острова и използваните вулканични материали. Скална маса и вулканични материали от Санторини са използвани и в строителството на Суецкия канал. Така в къщите на „горещия“ остров е прохладно, а постройките са на практика вечни (вечни… стига да не изригне някой вулкан ).
След лека закуска отскочихме до плажа за една бърза баня преди отпътуването за втората ни екскурзия с групата – обиколката на вулкана (Стария и Новия).
Потеглихме около обяд с автобуса, в който беше и Татяна – ЗА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕМ С вулкана, който с изригванията си определя не само историята на острова, а и историята на цяла Гърция. Татяна започна да разказва…
ГОЛЯМОТО ИЗРИГВАНЕ
„… Преди 2 милиона години настоящият остров Тира (Thira) е представлявал 3 отделни скали. След много изригвания лавата ги свързва, образувайки остров с формата на кръг, в чийто център се намирал кратерът на самия вулкан, висок почти 1000 метра. В древни времена островът е бил наричан „Strongili“ или Кръглият остров. Голямото изригване от 1625 г. пр. Хр. унищожава не само жителите на острова, а води до гибелта и на минойската цивилизация. Двеста метрова вълна цунами достига до остров Крит, пепел от изригването е открита в Калифорния (САЩ), Гренландия и Ирландия, а звукът от взрива е бил чут чак в Скандинавия. Изригването води до много заметресения и в крайна сметка до срутването на кратера и потъването му под вода, разцепвайки острова на пет части и образувайки днешната Калдера. Почти 83 хиляди квадратни метра от острова изчезнали.
Така се образуват най-големият остров Тира (с приблизително 72 хиляди квадратни метра площ), Тирасия – със своите около 350 жители, Старият вулкан, Новият вулкан и Белият Остров, който не е заселен.
Една от легендите за Атлантида се свърза със Санторини, за чиято напреднала цивилизация и нейното изчезване под водата разказва Платон….“
Разказът на Татяна беше наистина увлекателен, но пътят, по който се движехме, привлече вниманието ни. Отивахме към старото пристанище на острова, от където щяхме да се качим на традиционно корабче и да отплаваме към Новия вулкан. Пътят към това пристанище беше наистина живописен, екстремен и незабравим. Остри завои, голям наклон и невероятен изглед право надолу към морето и Калдерата. Пътят наподобяваше змия, сгъната на много места или по-скоро нагъната и стръмна част от лабиринт. От автобуса това изглеждаше още по-впечатляващо, дори леко страшно, защото нисък зид от камъни разделяше пропастта от превозните средства, пълзящи нагоре-надолу и разминаващи се едва едва.
Татяна прекъсна историите си за вулкана, но щеше да продължи съвсем скоро. Качихме се на корабчето, чиято предна част беше перфектна за снимки. Веднага се възползвахме от тази възможност. Вятърът беше лек и топъл, нямаше никакво вълнение и пътуването с лодката беше наистина спокойно и приятно. За по-малко от 10 минути вече се бяхме доближили до Новия вулкан (Nea Kameni) в центъра на Калдерата, като първоначално виждахме само втвърдена черна магма, в която леко се разбиваха морските вълни. Наистина специална гледка. Странно е да си представяш това природно явление (едно от най-силните вулканични изригвания в човешката история), погубило хиляди животи и същевременно създало толкова красиво място.
ВУЛКАНЪТ СИ Е ВУЛКАН
Акостирахме до 2 други кораба, досущ като нашия, слязохме на брега и се подготвихме за изкачването до вулкана. Татяна вече ни беше предупредила и всички си носеха удобни обувки за катерене, но може би не всички очакваха да има толкова ходене до върха. По нейните думи това бяха 25-30 минути, но се оказаха около 50-60 минути. Естествено ходехме бавно и спирахме постоянно за снимки, но все пак изкачването не е малко, особено ако не си се настроил за него.
Чак когато спряхме за първата ни почивка по време на изкачването и Татяна (леко изморена) започна да разказва за това къде се намираме, ние осъзнахме, че сме на наистина вълшебно и уникално красиво място, чиято история наистина те кара да потръпваш.
След величественото изригване, образувало настоящия облик на острова, вулканът продължава да бъде активен, но изригванията са далеч по-малки. В наши дни последното голямо изригване е това от 1950г., както и няколко пробуждания между 1939-1941 година.
ЧЕРВЕН КАМЪК ЗА КЪСМЕТ
Продължихме да вървим, достигайки до първия кратер на Новия вулкан, където направихме и втората си кратка спирка. Татяна ни обясни, че този кратер в момента не е активен, а малките червени камъни от него се взимат от жителите на острова и се поставят от източната страна на къщите за да носят късмет и благоденствие (на една от къщите на острова видяхме подобен камък, даже по-скоро скала, която беше поставена на покрива на явно вярващия в силата й собственик). Естествено се сдобихме с голямо количество късметлийски червени камъни и потеглихме нагоре.
ГЛЕДКА ОТ ЦЕНТЪРА НА ИСТОРИЯТА
Склонът постепенно разкриваше пред нас все по-красива и панорамна гледка към Калдерата. Наистина невероятно приключение – да се изкачваш към активен вулкан в центъра на островите и заобиколен от уникални гледки от всички посоки. По-велик творец от Бог и по-изкусен художник от Природата няма – намирахме се в центъра на Калдерата и виждахме високите скалисти и пъстри брегове на Тира от изток, бялата извисена Ия от Юг и Тирасия и Стария вулкан от Запад. Наистина уникална гледка, която трябва не просто да се види, а да се изживее. А с пристигането ни до върха до нас или по-скоро под нас беше притихналия, но жив вулкан, който напомня за себе си с лека миризма на сяра, нагорещени камъни и изпарения от дъното на кратера.
Ако си представяте течаща магма и топящи се пред очите ви скали – няма да ги намерите или поне ние не ги намерихме тогава, но лично за мен това си беше вулкан от където и да го погледнеш. Надявам се скоро да не изригва, за да не погубва този земен рай и хората, които са благословени да го обитават.
Върхът на вулкана разкрива наистина невероятна гледка и много места, които ние обиколихме и запечатихме завинаги в съзнанието си и в снимките си. Наистина незабравим момент от пътуването ни.
С ПЛУВАНЕ – ДО ИЗВОРА
Спуснахме се почти на бегом (защото доста бяхме изостанали с графика и почти всички бяха тръгнали надолу преди нас) и се настанихме в кораба, който щеше да се отправи към термалните извори на Стария вулкан (Palea Kameni). Сложихме джапанките и банските и се подготвихме за акостирането в заливчето на десетина метра дълбочина, откъдето с плуване трябваше да стигнем до термалния извор. Беше много забавно, защото някои по-зрели и по-скоро възрастни хора бяха се подготвили с плавници и шнорхели (може би и харпуни, но се отказаха да ги вадят ), които реално нямаше къде да използавт. Водата беше мътна от вулканичния прах, който се отделяше в нея, а с отиването към острова тя ставаше оранжева. В нея плуваха кални налепи, образувани от пепелта, които бяха доста неприятни при допир, дори леко гнусни поради приликата си с …. Хайде, ще ви го спестя.
Ели се престраши и скочи в студената вода при корабчето, очаквайки термалните извори да я стоплят след температурния шок Не съм сигурен, че това се случи, тъй като температурата при извора не беше повече от 26-27 градуса. Но за сметка на това чух поне 15 пъти „Ооо, колко е гнусно“ и „Не трябваше да скачам от лодката“, но накрая май все пак беше доволна от това, че имаше яки снимки в оранжева вода.
НА МАЛКОТО КЪСЧЕ ЗЕМЯ
И какво си мислите, че имаше на това малко късче земя по средата на Калдерата? Църква или по-скоро параклис. Малка бяла постройка с пейка отпред. Другото, което ни направи голямо впечатление, бяха козите. Не мисля че бяха диви, на това място не вярвам да има нито храна, нито вода за тях, но бяха много и обикаляха точно до нас. А под краката ни стъпвахме на специфични водорасли – малки бели фунийки.
СПАСИТЕЛКА НА ПЛАЖА
Върнахме се към корабчето, където намерихме Татяна да се плацика във водата като малък хипопотам. Беше скочила по сутиен и с пояс, за да спасява един от по-възрастните туристи, който не си беше преценил силите и не можал да доплува до лодката. Още в автобуса тя беше предупредила, че ще влиза във водата само за да спасява давещи се, но мислех, че се шегува. Наистина всяка нейна дума и действие бяха забавни и предизвикваха искрен смях. Скочихме един-два пъти от лодката и бяхме готови за потегляне към острова, където щяхме да пристигнем на новото пристанище (пътуването ни стартира от старото пристанище).
Новият порт се намира точно под столицата на острова – Фира (Fira). Пристанището е наистина живописно, като от него се стига до столицата по стръмен криволичещ нагоре по скалата път или с наистина бърз лифт.
С ЛИФТ ИЛИ С МАГАРЕ, ТОВА Е ВЪПРОСЪТ
Както Татяна ни обясни, ние можехме да избираме как да се изкачим – с лифта или с магарЕ. Изписвам магарЕ по този начин, за да акцентирам върху ударението, което Татяна поставяше на думата и всеки път, когато казваше магарЕ, предизвикваше групов смях. Лифтът изглеждаше приятен, но магарЕтата бяха правилният избор. Очаквахме малки магаренца или по-скоро мулета, които бяхме виждали в снимки от други острови, като Закинтос. Вместо това получихме истински огромни магарета, които без проблем поемаха всякакви товари (разбирайте хора) нагоре по калдъръма. И така заехме местата си на опашката от туристи, очакващи да се качат на магарЕ и зачакахме слизащите животни. Един от гърците хвана Ели и я качи на огромно бяло животно, като тя стартира може би с двадесетото.
ИЗВИНИХ Й СЕ
Ние с Драго, Ана, Дойчин (братът на екскурзоводката ни от България) и още двама от групата останахме последни и получихме превоза си. Аз тръгнах първи от втората група на малко бяло магаре, което наистина съжалявах в началото на съвместното ни пътуване. Аз тежа около 110 килограма, а два пъти по-малко животно от това на Ели трябваше да ме качи до горе. Горкото! Още първите метри й се извиних (според мен беше женска), а тя спокойно чаткаше по паветата нагоре. Това обаче беше само началото. На третия завой зад нас се чуха виковете на останалата част от групата. При тях определено беше по-забавно, тъй като Драго и Дойчин бяха се качили на гигантски магарета, които се надпреварваха лудо по склона и ни настигаха наистина бързо. Около тях подтичваха още 2 магарета – това на Ана и още едно. Беше наистина забавно да ги виждаш как се приближават. Казах на магарето си „Спокойно, пусни ги да минат, ние не бързаме“, но това не проработи. В момента, в който ни настигнаха, малкото ми магаренце буквално полудя. Според мен ТЯ си имаше игра с останалите гиганти и изобщо нямаше намерение да им се даде по стръмния път. А той, освен стръмен, беше и с ниски стъпала и виещ се над пропастта под скалата. На всеки завой петте магарета завиваха като едно, запълвайки цялата ширина на улицата, като най-вляво магарето буквално се допираше до скалата, а магарето най-вдясно беше почти вееше муцуна над пропастта. Другите бяха там някъде, хапейки се, завирайки глави едно в друго и бутайки се в борба за предимство. Беше наистина забавно, а на моменти и леко страшно. Точно преди финала, след много смях, викове и шеги, моето магаре успя да забие коляното ми в дупето на магарето на Дойчин. Не беше много приятно и доведе до 2 ефекта – лека болка и силна миризма
И 5-6 МЕСЕЦА НЕ БИХА МИ СТИГНАЛИ
Слязохме успешно, макар и смешно от магарЕтата и се отправихме нагоре, където от около 5 минути ни чакаше Ели. Нейната история не беше особено различна, с изключение на това, че нейното магаре беше изпреварило всички по пътя нагоре и тя бе пристигнала първа.
Бяхме буквално смачкани от умора и само чакахме да намерим подходящо място за хапване. Не беше особено сложно – Фира е една от най-интересните части на острова с многото заведения и магазини за сувенири в малките бели улички. Избрахме заведение с изглед към Калдерата, където два огромни круизни кораба бяха акостирали за няколко часа. Замислих се колко малко са 5-6 часа престой за един пасажер от тези круизи на този невероятен остров, на който имах чувството, че и 5-6 месеца не биха ми стигнали.
Хапнахме наистина обилно, разходихме се нагоре по уличките със сувенири (където естествено Ели намери веднага подходящи гривнички) и неусетно пристигнахме към най-високата част на Фира. Там се издигаше голяма бяла църква, пред която имаше широк площад с невероятна гледка към Калдерата. Влязох да запаля свещ и бързо излязох, за да не закъснея за автобуса.
ИЗИСКВАЙТЕ ПЪЛНА ЗАСТРАХОВКА
Потеглихме към хотела, пред който трябваше да ни чака наетата от нас кола – виненочервена компактна Huynday Atos. Автобусът се забави и ние изпуснахме „хората с колата“ за малко. Но офисът им беше на 200 метра от хотела и бързо се върнаха, за да ни оставят колата. Един съвет – когато договаряте кола, изисквайте изрично да има включена пълна застраховка на автомобила, покриваща всички възможни щети. Ние смятахме, че това е включено в цената, тъй като в предварителната ни кореспонденция бяха написали, че колата има застраховка. На място обаче се оказа, че тази застраховка не покрива щети по автомобила. Заплатихме допълнително за такава застраховка около 20 ЕВРО, все пак е хубаво да не се натоварваш с излишни мисли за това къде си паркирал, дали някоя жена няма да ти отнесе стопа на колата и т.н. Закарахме човека, който ни достави возилото, до офиса му и се върнахме за кратка почивка.
Наистина беше кратка – само за един душ и преобличане и веднага тръгнахме обратно към Фира, за да вземем новите ни приятели Драго и Ана и да отидем на вечеря. Карането на кола по живописните тесни улички на острова е изключително приятно, а изгледите са на всеки ъгъл. За неопитен шофьор може би ще бъде малко стряскащо, защото навсякъде има хора със скутери, ATV-та и мотори, както и естествено автобуси с туристи, но като цяло движението беше нормално и без много „екстремисти зад волана“.
ZUCCHINI BALLS И УЗО, МНОГО УЗО
Стигнахме до хотела на Драго и Ана, който беше в началото на столицата Фира. Паркирахме наблизо и решихме да се разходим там и да седнем в едно от заведенията, които бяхме видели през деня. Беше на самия склон към новия порт, където духаше студен вятър и затова седнахме в една от остъклените тераси. Беше наистина приятно. Няма да забравя и знаменитите поръчки на Драго – за него имаше едно задължително ястие – zucchini balls или кюфтета от тиквички. Традиционно гръцко ястие, което неговата сестра му беше препоръчала и което той ядеше навсякъде. Естествено и узо, много узо. Вечерята мина неусетно, а сервитьорът казваше на български „Наздраве“ всеки път, когато минаваше покрай масата ни.
След вечерята ни се отправихме на кратка разходка из Фира, а аз си мислех че лесно ще стигнем до Имеровигли. Но не беше никак лесно, повъртяхме се из тъмните улички, минахме покрай училището, след това покрай сграда, която според мен беше затворът на Санторини и в един момент осъзнахме, че едва ли ще стигнем до мечтаната дестинация преди да замръзнем. Не беше толкова студено, колкото ветровито.
Драго и Ана искаха да търсим таверна или дискотека, макар че Татяна ни беше предупредила, че на острова няма хубави нощни заведения. Аз и Ели решихме да се прибираме и потеглихме към вкъщи. Двамата ни другари продължиха и то подобаващо (както ни разказаха на следващия ден) – бяха изкарали почти до сутринта в местна таверна. Естествено с българска охрана, перфектна за компания по чашка.
Когато се прибрахме, заварихме Дойчин и още едно момче от групата – Даниел, да пият в градината пред „новите“ пещери. Ели реши, че ще си ляга, а аз се присъединих към тях. Беше много приятно да седнеш в градината на завет и да пиеш по мъжки с двама почти непознати. Разказвахме си разнообразни истории, смяхме се и естествено … понапихме се. Перфектен завършек на един незабравим ден. Легнах си към 2 през нощта и съм сигурен, че съм заспал веднага