Кръстова гора-Бачково-Асеновата крепост. Маршрут за поклонници и патриоти
Септември е. Отпуските свършиха, който почивал – почивал. Ще трябва да се примирим, че идва периодът на сериозен труд. Може би затова е и още по-вълнуващо предложението на сина ми да отидем до Кръстова гора на самия Кръстовден – 14 септември. Съгласявам се веднага. За протокола: аз съм на 52, синът ми – на 26. Той организира компанията, аз – спането. Все още ме приемат сред неговите приятели, което си е истинско щастие.
За хотел сме закъснели. Всичко е резервирано още от юли. Имам приятелка в Лъки, на която звъня с молба за помощ. Тя уговаря свои роднини в село Борово, които ще ни подслонят на 13 септември. Борово е най-близкото село до комплекса Кръстова гора, на 6-7 километра от него. Селото е в живописна котловина, от която се откриват невероятни гледки. До него се стига през Асеновград, разстоянието е 40 км. От Пловдив пък са 60.
Кръстова гора е митично място. Легендите разказват, че там е заровена част от Кръста Господен. Езотерици твърдят, че връх Кръстов е един от 7-те енергийни центрове на планетата. В миналото е имало манастир, който е бил опожарен от турците. Но монасите успели да скрият реликвата си – частицата от Светия кръст, в подземието на манастира.
През вековете, макар че тук не е имало религиозен храм, а върхът бил в турски владения, мястото било средище на поклонници и тук ставали чудодейни изцеления. Твърди се, че в нощта срещу Кръстовден небето се разтваря и Божията милост се излива върху богомолците, които са дошли с искрена вяра. Изцеленията ставали в съня, затова стотици прекарват цялата нощ около върха.
В наши дни Кръстова гора е в истинския смисъл комплекс, религиозен и туристически. Състои се от новопостроени храм и 12 параклиса, които водят към върха. А на върха е Кръстът, под който стават чудесата.
Има и манастир, с хотелска част, в която може да наемете стая. Не се правят резервации – стаите се заемат на място. Затова хората идват седмица по-рано, за да си гарантират нощ на самата Кръстова гора.
Чета доста, преди да тръгнем. Хората казват, че нощта е студена и затова трябва да си с туристически обувки и дебело яке, ако искаш да се чувстваш комфортно по време на молебена. Службата се прави на открито, под звездите. Стотиците и дори хиляди богомолци запалват свещи и цялата околност засиява. Един таксиметров шофьор ми разказваше как се е почувствал, още помня с какво вдъхновение говореше. Молитвите на свещениците се носели от връх към връх и небето сякаш отвръщало…
Екипираме се и с дъждобрани, защото прогнозата е за валежи. На 13-ти тъгваме от София. Пресметнали сме времето за пътуване – трябва да сме в Борово към 19-20 часа. Молебенът е в полунощ. Имаме намерение да оставим багажа и да се качим с колите до подножието на комплекса, а самия връх да качим пеша…
Оказва се, че сметките ни са бая криви. Това не е да излезеш от къщи в София и да отидеш на службата на Великден. На километри преди селото започва жестоко задръстване. Може би защото е петък, но сякаш половин България се е изсипала тук. С маневри и нарастващо напрежение се промъкваме метър по метър напред. Хората успяват някак да се организират, макар че полиция няма. Пък и вали яко. Ако не ни теглеше към върха, отдавна да сме се уплашили и отказали. Но ние се надяваме на чудо и си мислим, че ще стигнем за молебена – нали не сме ходили, и хабер си нямаме колко още трябва да изминем.
Няма да разказвам повече за задръстването. Знаете колко е гадно. Все пак успяваме някак да стигнем до селото, около 23 часа е. Последните километри сме ги минали пеша и сме мокри до кости.
Трябва да се преоблечем, за да продължим. С хиляда зора се намираме с нашите домакини и занасяме чантите до къщата им. Тръгваме отново. Нагоре вече няма никакво място дори за пешеходци, така са се наредили зарязаните от собствениците си коли и автобуси. Минаваме доста път, постоянно срещаме хора, които се връщат – няма да стигнете, казват ни. И… почти със сълзи на очи се отказваме и ние – опасно е да се върви в този дъжд и в тази тъмница, дори фенерче нямаме.
Връщаме се в къщата. 23:30 е. Дъждът спира, вятър за миг издухва облаците и небето светва в хиляди звезди. Ето и това е чудо! Природата решава да чуе молебена заедно с хората. Не сме на върха, но съпреживяваме, енергията достига чак тук, до нас. Догодина вече ще сме горе, заричаме се.
На другия ден ставаме рано. Закусваме с катми и домашно сирене от близкото ресторантче, купуваме вода за из път и сме готови. Няма смисъл да мислим за колите – ще трябва да стигнем пеша до Кръстова гора. Тръгваме по добре асфалтиран и лек път. След известно разстояние виждаме църква – кацнала е на един връх, приветливо ни примамва. Отбиваме се да я посетим. Храмът се казва „Възнесение Господне“, гледката от него е в четирите посоки на света. Извън двора на църквата предприемчиви хора са сложили сергийки и продават мед, билки, боб и минерали. Купуваме по един камък – младите розов кварц, за любов, аз ахат, за материални успехи, че нещо съм закъсала с парите 🙂
И хайде отново по пътя. Въздухът би бил прекрасен, ако не са ауспусите – хората вече се опитват да се измъкнат, движението полека се отпушва. От градското напрежение, с което пристигнахме снощи, няма и следа. Не се дразним, не бързаме. Да не сме се преродили в нощта на чудесата?
Гледките са невероятни, красотата на Родопите – неповторима. Спираме често за снимки и така вървим… и вървим… „Колко остава до Кръстова гора?“ – питаме слизащите. „Малко остава, продължавайте!“ – окуражават ни те със странни усмивки. На връщане и ние така ще казваме на изкачващите се, за да не се откажат като разберат къде чак е Върхът 🙂 Вървим… и вървим… Далечко си е.
След около 3 часа най-после виждаме Върха. В подножието му има голям паркинг. Хората са напълнили гората с палатки, вижда се, че някои са поживели доста в тях. Има скари, продава се храна, и отново минерали, мед, билки и боб 🙂 Обаче не можем да чакаме по опашки. Моите спътници се ободряват и тръгват по-бързо. Старичка съм да вървя с тяхното темпо. Изоставам – ще се видим на върха.
И добре, че съм сама. Не че ми пречат децата, но така се вглъбявам в моливите си. Аз не съм религиозна, но тук молитвите бликат сами, направо от сърцето. „Боже Господи, Иисусе Христе, помилуй нас!“ Христовата молитва влиза в ритъма на стъпките ми и става част от мен. Изкачването е трудничко, под голям наклон, но кое поклонничество е лесно? Ето виждам манастирската врата. Развълнувана съм до дъното на душата си. Влизам в Светиня.
Синът ми ме чака малко по-нагоре – щастливо усмихнат. „Слава на Бога!“, казвам. И се разплаквам. Величествено е! Толкова навътре в планината хората са направили нещо красиво и внушително, водени от вярата си, в прослава на Господ.
Веднага вляво е новата църква, а след нея, нагоре, са параклисите. Ние обаче тръгваме направо, към манастира. Пътеката продължава край старата църква и се гмурка в гората.
Там има лековито аязмо и метален кръст. Нареждаме се на опашка, за да се помолим. Докато чакаме, се сещам, че съм чела за камъчетата с кръст, които се намирали в местността. Първото, към което се навеждам, наистина е с кръст! Взимам си го. Чудесата са навсякъде!
Тръгваме по другата пътека. От двете й стани са построени параклиси в чест на 12-те Христови Апостоли. Влизаме във всеки, палим по свещичка, помолваме се, четем историята му – кога и от кого е построен. Всичко е направено в наши дни, от 1995 година и до днес. Защо медиите не са ни разказали какво се върши тук? Ще дойде ли ден даренията за църкви и манастири да влизат в новините? Дано, ама надали.
Най-горе е Кръстът. Новият кръст, за който се твърди, че е чудодеен. Огромна опашка се е извила, доста от хората видимо са болни и страдащи. Чакат търпеливо и смирено за своите минути надежда. Дано оздравеят всичките! Дано, Господи!
Тръгваме надолу по пътеката, гледката спира дъха. Пречистени сме, леко ни е на душите. Но се налага да се погрижим и за телата си. В центъра на комплекса има магазинче, от което купуваме нещо за хапване. Сядаме на поляната. Дишаме и гледаме, гледаме и дишаме. Бог е велик!
Прекарали сме около два часа на Кръстова гора, време е да тръгваме надолу, към Борово.
Последният километър ни дотежава, краката ни са се натъртили на слизане, но пък още в първите къщи има ресторантче, в което правят голеееми кебапчета.
Хапваме и си взимаме за вечеря. Ранна есен е, в планината е вече прохладно. А небето… Сядаме навън, за да гледаме. Това в града го няма. Събота, Кръстовден, беше прекрасен ден, ще го запомним.
В неделя се събуждаме рано, наспали сме се отлично на този чист въздух. Чака ни път. Хазяите ни изпращат с домашна баница и мляко.
Решили сме да посетим Бачковския манастир. Светло е и гледките по пътя са зашеметяващи – пропасти, реки, ливади, чукари… има всичко. Красива си, Българио, земен рай си!
Ето го манастира. Доста от хората, които срещнахме на Кръстова гора, са дошли и тук – да се поклонят пред чудотворната икона на Света Богородица.
Но сергиите, суетнята, строгите квестори, които забраняват да снимаме манастира, ни пречат да се почувстваме комфортно. Няколко агнета, подарени за курбан, са сложени в тесни решетки в средата на двора и очакват заколение… Бррр, хайде да си ходим!
Срещу входа на манастира виждам врата. Сещам се за литийното шествие с изнасяне на иконата, което се прави тук на втория ден на Великден, и предлагам да видим накъде води пътеката.
Ами тя водела към Рая! Пътеката става планинска, шмугва се във вековна гора, изскача на красиви поляни и те увлича да я следваш. Не е трудно за ходене, но все пак е препоръчително да сте със спортни обувки. Държим се вдясно, затова не виждаме на отиване едно природно чудо – ще го срещнем по обратния път. Минаваме през добре устроени места за отдих и пикник, с маси, пейки и чешми със студена планинска вода. Но на стрелки по пътя си четем „Аязмото“ – ще трябва да стигнем до него!
Според легендата там е била открита чудотворната икона на Света Богородица, която сега се съхранява в Бачковския манастир. Отнесли я в манастира, а през нощта тя се върнала при извора. И така, докато не решили, че ще построят параклис – да пази лековитата вода.
След около час пред нас се открива приказна гледка: старинен дувар е прикътал малък параклис, два вековни чинара сякаш го пазят от вятър и слънце.
Стъпваме на пръсти в двора, отвън сме си купили свещи от скромен човечец, който не смее да търгува в святото място. Тишината е изумяваща! Тече вода – лековитата, свята вода на аязмото. Пийваме, измиваме си очите и правим най-естественото нещо: молим се. Кой както го чувства, така благодари на Господ за милостта и добрината му.
Не можеш да си тръгнеш от този двор, оставаш там, в сянката на чинарите.Чувстваш се защитен и слят с вечността. Главата е като изпразнена – няма го напрежението, дори амбициите са стихнали, та се отваря възможност да се слееш с Природата. Бог е велик!
Над аязмото обаче виждаме връх, там също имало параклис. Трябва да се качим 🙂
Наблизо е, до него води стръмно стълбище, издълбано в скалите.
Горе има малко помещение с няколко икони и тетрадка, в която хората пишат, каквото чувстват. Над този скален параклис има малка полянка, на която властва езичеството – хората са оставяли дрехите си тук, вярвайки, че така оставят болестите си. Няма да коментираме естетиката, такава няма. Жалко. Но пък гледката е великолепна!
Тръгваме по обратния път, наситени сме с емоции и благодарност. Пак държим дясната пътека, защото тя от време на време се разклонява, и така стигаме до една падина.
В нея има красив водопад. Снимаме се. Момичетата са като самодиви на това място, населено с водни духчета и бликащо от свежест.
Отдъхваме под дебелите сенки и се отправяме към колите. Този път сергиите пред манастира не ни дразнят – огладнели сме и сме благодарни, че ги има. Може да влезем и в ресторанта, но не искаме да губим време, затова грабваме по един сандвич и тръгваме към новия туристически обект. Досега вървяхме по поклоннически пътеки, но ни очаква Асенова крепост – място, където ще се почувстваме патриоти.
Много снимки съм гледала във Фейсбук – кой ли от приятелите ми не е идвал и не се е щракнал тук. Но да застанеш на тези височини и проходът да е в краката ти… гордостта те изпълва. Гордост, че човешките ръце са способни да сътворят нещо подобно. Гордост, че си наследник на древни цивилизации. Гордост, че си българин.
Изкачването по стръмните стълби е „черешката на тортата“ за уморените ми крака. Най-накрая се изкатервам и до църквата. Реставрирана и вдъхваща респект.
Това обаче не може да се каже за стенобойната техника около крепостта, която е откровено бутафорна. Както и да е, ако няма кусури – няма да сме ние. Някой е изпълнил изискванията на някоя европейска програма, поне на книга.
Купуваме по сладолед от чичко до паркинга. Забравих да кажа, че в крепостта се влиза с входна такса. Качваме се на колите, препълнени от впечатления, удовлетворени и уморени. Знаем си, че дълго ще мислим за този уикенд и за всичко, което ни даде Родопа планина.
