По пътя на инките в Перу и Боливия

Всичко започна с полет до Мадрид и престой от 24 часа. Мадрид не е кой знае колко интересен град, но въпреки това има много специфична атмосфера. Все пак препоръчвам престой от не повече от 1-2 дни и най-вече да бъдете много внимателни към личните си вещи, особено в метрото, тъй като доста се краде :)

На другия ден потеглихме към столицата на Перу – Лима. Тъй като пристигахме късно вечерта, решихме да вземем „хотел” близо до летището.

Кварталът, освен в близост до летището, се оказа също така и „в близост” до Столипиново като атмосфера

а що се отнася до „хотела” – когато отворих прозореца, видях кухнята на помещението на долния етаж и сутринта бях събуден от миене на чинии :)

PIC 1

На другия ден взехме такси и се отправихме към автогара Javier Prado и автобусна компания Cruz del Sur. Бях букнал автобусните билети още от България през сайта на компанията. Трябваше да пътуваме по магистрала Pan American -

най-дългата магистрала в света, която започва от Аляска и свършва в южно Чили.

Пътуването с Cruz del Sur беше меко казано приятно. Купих VIP места, които бяха с около 6-7 долара по-скъпи, но ставаше дума за огромни фотьойли с телевизорче, интернет и зарядно за телефон. С две думи: лукс в пъти по-голям от „хотела” ни предходната вечер :) Тръгнахме в 13:00 ч. и около 19:00 ч. бяхме в Paracas.

Paracas e доста прашно място в близост до островите Balestas и Национален Парк Paracas. На следващата сутрин се отправихме с лодка към островите Balestas, където буквално гъмжи от пингвини, тюлени и всякакви непознати за мен стотици хиляди птици. Wellcome to Peru!

PIC 2

Екскурзията до Balestas e около 2-3 часа и след като се върнахме от островите, потеглихме към Национален Парк Paracas за около 4-5 часа. Самият парк изглежда доста сюрреалистично, тъй като има невероятната смесица от океан с плажове и пустиня.

PIC 3 PIC 4

Вечерта си бяхме букнали автобус от Paracas до Arequipa, който преминава през Nazca. Когато пътувате в Перу, трябва да сте много внимателни за времетраенето на екскурзиите, особено ако имате букнат полет или автобус. Предупредихме за автобуса ни в 18:00 ч. и за съжаление пристигнахме на автогарата в 18:10 ч., тъй като прибирането ни закъсня доста.

Хубаво, че автобусът също закъсня :)

Дори имаше време и за баня на автогарата, но за баните в Перу и Боливия малко по-късно в разказа.

След около 16 часа с Cruz del Sur, отново на меките фотьойли и отново по-луксозни от предходния ни хотел, пристигнахме в Arequipa. Настанихме се в хостел в центъра и веднага започнахме с разглеждането на града.

PIC 5

Arequipa се намира в южно Перу на около 2500 метра надморска височина, в подножието на вулкана Misti (Putina). Доста кокетен град, където част от важните забележителности са Plaza de Armas със своите хиляди гълъби, манастирът Santa Catalina, музеят Хуанита и view point-ът към вулкана Ел Мисти.

PIC 6

След цял ден разглеждане на Арекипа, букваме екскурзия до Colca Canyon. Каньонът се намира на около 160 километра от Арекипа и е един от най-дълбоките в света, като на места достига

до над 3000 метра дълбочина – около три пъти по-дълбок от Гранд Каньона в САЩ

Колка е известен и с великолепните си кондори, чийто полет може да бъде наблюдаван. Нашата екскурзия е с гид + планински преход до дъното на каньона и нощувка с местните.

Всичко започна около 03:00 ч. сутринта с тръгване към селцето Chiavy, което се намира в непосредствена близост до каньона. След около 3-4 часа с бус и преминаване през Андите на височина от почти 5000 метра пристигнахме в Chiavy. Там ни чакаше

вкусна местна закуска с домашно сладко и току-що приготвени кифлички + чай от кока, който се „предписва” против височинна болест

Що се отнася до височинната болест, ако сте пушачи, ще видите мнооого зор. Аз сaмият на моменти исках да си прережа вените от липса на кислород :)

PIC 7

След закуската в Chiavy отново палим буса и се отправяме към едночасово пътуване по поречието над река Колка. Пристигаме, слизаме и започва 15-километров преход надолу, чак до дъното на каньона, пресичане на река Колка, леко изкачване и нови 3-4 километра до уникално селце в близост до реката, с палмова растителност и басейни от вулканична вода.

Добре дошли в Рая!

PIC 8

Самият преход също си заслужава вниманието, защото

не всеки ден може да ти се случи да слизаш, виждайки облаците под теб, докато се разминаваш с потомците на инките

които изкачват каньона с магарета, готови за търговия. На дъното на каньона никога не е „стъпвал” автомобил и няма електричество, но на никой от групата не му липсваше нищо, защото природата ти дава всичко необходимо – храна, вода, оазис и невероятна атмосфера.

Вечеряме местни гозби, приготвени от напълно домашни продукти, на дъното на един от най-дълбоките каньони в света – найс, а? :) След вечеря се отправяме към колибите ни, където

човек без спален чувал е обречен на бавна, но сигурна гибел :)

Самата колиба има две каменни легла с малък дюшек и чаршафи, които не са сменяни от бая време. Абе, мизерийка, та дрънка! Светиш с телефона си, за да стигнеш до колибата, тъй като все пак това не е хотел, а ложата на местните потомци на инките. Хубаво е да си носите power bank, защото, както казах, ток няма. :)

PIC 9

На следващия ден ставаме в 05:00 сутринта и се отправяме на нов преход от около 7-8 километра, но този път нагоре, чак до върха на каньона. На половината път смесицата от недоспиване, височинна болест и огромен, на места почти отвесен наклон ме докарват до състояние, в което в Пирогов с готовност ще ме поемат за седмица-две.

PIC 10

С две думи, трагедията е пълна и буквално не усещам, че ще се кача. Твърдо решавам, че

цигарите трябва да се спрат, защото никой друг от групата не беше толкова зле

В този момент виждаме местни индивиди, бродещи нагоре с мулета, които предлагат услугите си – качват те до горе за около десетина долара. Все пак отказвам помощта, поради някакво вътрешно его и гордост - по-скоро ще умра, но няма да я „продам” за 10 долара :) Приключението продължава! Дават ми шоколад, банани и други сладкории, горе-долу се посъвземам и след няколко часа сме горе. Рай! Гледам надолу и не искам да се сещам какво ми беше само преди няколко часа.

Тръгваме към някакво малко селце, където отново ни чака местна закуска, може би най-вкусната в живота ми, защото само преди няколко часа бях на косъм от тотален физически колапс. Отново чай от кока, кафе, цигара, вода и след 5 минути съм прероден и готов за нови приключения в Перу :)

Отправихме се към басейн и баня с вода, идваща от някакъв вулкан, чието име не запомних. Както казах по-горе, ще напиша няколко думи за къпане, търкане и всички видове миене на човешкото туловище. При подобен тип пътувания баните са нещо много важно, особено ако има топла вода.

Където и да намериш баня, гледаш да я използваш

като през целия ни престой в Перу и Боливия се къпах: на автогара в пустинята; някъде из боливийската пустош; 2-3 бани с вулканична вода, буквално на пътя; и... къде ли още не :) Абе важно си е да има вода, за да „измиеш положението”, че иначе... лошо. Дори кучетата са по-приветливи от теб, ако няма баня :)

Около 13:00 ч. се отправяме към ново 5-6 часово пътуване с микробус до Пуно. Самият път отново е доста интересен, защото преминаваме през височина от почти 5000 метра, слизаме за снимка, като аз отново едва дишам, но поредният чай от кока леко отприщва притока на кислород. По-късно се движим покрай езеро, по което необезпокоявани „бродят” десетина птици фламинго, спираме, снимаме и продължаваме към Пуно.

PIC 11

Пристигаме в Пуно, хапваме набързо и лягаме още в 20:00 ч. На другия ден се отправяме към Боливия, а Пуно ще го гледаме на връщане. Още в 7 сутринта тръгваме с автобус към боливийското градче Копа Кабана, което се намира на брега на езерото Титикака. Преминаваме безпроблемно границата, като естествено

за всички от ЕС няма визи, но за България има

Странното е, че навярно боливийците не са разбрали, че сме част от ЕС и затова плащаме 50 долара за виза. Все пак ни крепи мисълта, че американците плащат 130 долара, тъй като, както каза боливийският граничар, „всички мразят Америка, те имат пари и трябва да плащат”. :)

Стигаме до Копа Кабана и от местната туристическа агенция си букваме хотел за една нощувка + двупосочен билет до Isla de Sol, или

Островът на Слънцето, който е един от най-красивите по Титикака

Самото езеро е най-високото плавателно езеро в света, намиращо се на около 3500 метра.

След 2 часа с лодка пристигнахме на острова. Взехме огромните раници с целия ни багаж, очаквайки хотел, обяд и малко почивка. За съжаление се оказа, че имаме някъде към час-два изкачване. Казвам „за съжаление”, тъй като това си бяха около 400 метра денивилация, с огромни раници, на височина от 3500 метра. Абе, отново тежка Омирова драма, придружена с халюцинации от умора, под жаркото слънце над Титикака. Пак питат за помощ местни „водачи”, но този път предлагат да яздим лама. Майката си е*ало, давай нагоре пеш, приключение да има, а все някак ще се стигне, носейки 20-тина килограма на гръб! :)

PIC 12

След час и половина сме горе, като ни очаква малко хотелче, буквално на върха на острова. След като видях гледката, всичките мъки по изкачването се изпариха. Изумителна гледка към Титикака! Става дума за хотел със западно изложение, та на всичкото отгоре ще гледаме и залеза. Поръчваме обезкостена пъстърва, току-що уловена от Титикака, гарнирана с домашни картофки и салата.

Хапваме с „няма такъв кеф”, взимаме кафе, малко WiFi и вече е време за залез

PIC 13

На следващия ден сутринта тръгнахме надолу, като този път преходът беше далеч по-лесен. Оттам с корабче до Копа Кабана, където разгледахме набързо, хапнахме и взехме поредния автобус, този път до столицата на Боливия – Ла Паз. Самият преход по лъкатушещата из Андите шосейна линия беше невероятен. Преминаваме покрай невероятни зелени поляни до кристалната вода на Титикака в подножието на сякаш докоснали небето заснежени шестхилядници!

По едно време стигнахме до

някакво подобие на ферибот, с който трябваше да прекосим около 300 метра от езерото

„Фериботът” представлява дървена платформа с ръчен мотор, който се управлява от един човек. Хубаво, че не останахме в автобуса, защото можеше да дадем хляб на Джеймс Камерън за нов филм :) От другата страна ни посрещнаха доста интересни жени с бомбета.

[gallery type="rectangular" ids="13981,13982"]
След няколко часа пристигнахме в Ла Паз, който е и най-високата столица в света, достигайки до около 4300 метра. Настанихме се в хотела, букнахме екскурзиите за следващия ден, хапнахме месце от лама и този ден приключи.

На другия ден отново ранно ставане около 6:30 ч., придружено с юнашка закуска, кафе и обичайния чай от кока. Около 08:00 ч.

мъжката част на групата се отправихме към „Пътя на смъртта”

а дамите отидоха да покоряват връх Чакатлая, който достига до почти 5500 метра.

Попътувахме с бус, на чийто покрив имаше двайсетина планински велосипеда. Достигнахме до около 4500 метра и започна приключението на “Death Road”. Пътят на смъртта е един от най-опасните пътища на планетата. До преди десетина години това е била единствената връзка със света на редица боливийски села и годишно са загивали стотици хора. В наши дни по пътя преминават малко автомобили, но за сметка на това доста велосипедисти, търсещи адреналин на макс.

Целият преход е 66 км. ,като първоначалната точка е на около 4500 метра, а финалната – на около 1300 метра, или повече от 3000 метра денивелация, с колело, и то само за няколко часа :)

Горе е 0, а долу е 30 градуса

Първите 33 километра са по асфалтирано шосе, което преминахме за един час. Хапнахме малко и се отправихме към Пътя на Смъртта.

PIC 16

Самият път е широк не повече от два метра, та два автомобила е почти невъзможно да се разминат. Ако се случи да се засекат, то единият дава назад, докато не достигне по-широка част, като има случаи, в които

шофьорът кара назад няколко километра, а едната му гума е на милиметри от 400-метрова пропаст

Естествено, мантинели няма :)

PIC 17

Тръгнахме с планинските велосипеди надолу, екипирани с каски, наколенки и всички видове протектори, които биха могли да предпазят крехките ни тела – но при падане от 400 метра каквито и наколенки да сложиш, без парашут... дори и котките нямат шанс!

Нека приключението започне сега

каране с 30-40 км в час, по път, широк два метра, като от едната ти страна има пропаст от 400 метра и от време на време преминаваш под водопад, който местните наричат „автомивката”, защото миел колите им :)

PIC 18

След няколко спирания за почивка и 2-3 часа каране, вече сме най-долу, на 1300 метра, в някакво подобие на тропици с комари като врабчета и 30-градусова жега. Точно преди финалния ни чек-пойнт две-три дечурлига поизмиха мазните ни муцуни с някакви маркучи вода, които бяха толкова мощни, че едва не паднах от колелото. Wellcome to Bolivia! :)

След това приключение се качихме на микробуса и отново

две хлапета ни поизмокриха, този път хвърляйки балони, пълни с вода

през отворените стъкла. Потеглихме нагоре, като за наша радост минахме по друг път :)

На другия ден станахме малко по-късно, като за първи път спахме на едно и също място два пъти. Поотпочинали, се отправихме на обиколка из Ла Паз. Столицата на Боливия е уникален град. Денивелацията е над 1000 метра и

вместо метро, хората използват лифт

като има 3-4 различни линии за различните краища на града.

PIC 19

Дойде и вечерта, като около 18:00 ч. се качихме на поредния „автобус”, този път в посока Salar de Uyuni с автобусна компания Panasur. Самото превозно средство е толкова раздрънкано, че

дори и рейсовете по линията Исперих – Тутракан изглеждат като петзвезден транспорт

в сравнение с Panasur. Очакваха ни 14 часа с този автобус, и то само с едно спиране на седмия час. В „автобуса” имаше тоалетна, като влизайки вътре, виждаш огромно стъкло, без перде, на нивото на шофьорите, с които се разминаваш по пътя. Един вид,

каквото и да правиш в тази тоалетна, бая народ извън автобуса го вижда :)

Първите 7 часа бяха една идея по-нормални, по пътища, които поне приличаха шосе. След спирката обаче преминахме директно в някакво подобие на пустиня с дупки, от които можеш да получиш комоцио, тъй като седалката те блъска в главата все едно е Владимир Кличко.

Около 08:00 ч. сутринта пристигнахме и веднага букнахме поредната екскурзия с една нощувка из солната пустиня.

Salar de Uyuni е най-невероятното, сюрреалистично и красиво място, което някога съм виждал

Всъщност това е най-голямата солна пустиня на Земята, като тя се вижда дори от космоса с мащабните си 10 000 кв. км., или около една десета от България. По време на дъждовния сезон почти всяка нощ вали и се образува съвсем малък слой вода (по-малко от сантиметър), който прави Salar de Uyuni най-голямото огледало в света, наричано още „Божието огледало”.

PIC 20

Виждаш тази гледка и не можеш да повярваш къде се намираш. Мястото е меко казано впечатляващо и

бих изтърпял дори 30 часа с Panasur, за да го видя отново

След като разгледахме „огледалото”, отидохме и до солниците, както и до единствената постройка по цялата пустиня – хотел от сол. Разгледахме хотела, който изглеждаше доста привлекателно, но за съжаление ние бяхме настанени в друг „хотел”, който се намира на другия край на пустинята. Избрахме другия хотел, защото имало баня с топла вода.

PIC 21 PIC 22

След този изумителен ден тръгнахме към „хотела”, където веднага разбрахме, че тази нощ ще „ударим дъното” откъм мизерия и условия за спане.

„Хотелът” ни представлява подобие на Аушвиц

с няколко сгради, построени от сол, а стаите са два на два, с легло от сол, миниатюрен дюшек, постлан с чаршафи, от които дори куче би се погнусило. Казваме си „добре, все пак има баня” В момента, в който влизаш в общата и външна баня, започва да вали градушка и се оказва, че за покрив има пластмасова капандура, която е пробита точно над душа. Та...

къпеш се и от време на време някое парче лед те бие по главата :)

PIC 23

Сервират ни вечеря, хапваме набързо и решаваме да лягаме, но за съжаление вратата на „стаята” не се затваря, а прозорците са пробити и вие вятър като за световно. Намираме някаква летва и с нея затваряме вратата, увиваме се в спалните чували и най-накрая заспиваме.

На другия ден ни взимат с джипа и отиваме на друга екскурзия из околностите на Уни. В 18:00 ч. ни очаква още един нощен преход, отново с Panasur и отново по линията Уни – Ла Паз. След нови 14 часа път „с камили” стигаме до Ла Паз и трябва да вземем нов автобус до Копа Кабана, а след това имаме прекосяване на границата с крайна спирка Пуно.

След 24 часа път с автобуси в позата „коляно в уста”

с 4 спирания за по 30-40 минути достигаме Пуно, настаняваме се, хапваме и просто „умираме” в хотела :)

На следващия ден се наспахме до към 10:00 часа. Направихме малка разходка из Пуно и след това отидохме до племето на урусите. Те живеят на малки плаващи островчета от тръстика по езерото Титикака. Урусите са много интересен народ, който се препитава от туризъм и риболов, като из стотиците островчета имат училище, полиция, та дори и болница.

Нещо като Венеция, но с разликата, че островите са плаващи и са от тръстика :)

PIC 24 PIC 25

След като приключи обиколката на урусите, направихме кратка почивка и в 22:00 ч. се качихме на поредния нощен преход с автобус, отново с Cruz del Sur в удобните VIP фотьойли. Около 06:00 ч. сутринта бяхме в Cusco – столицата на инките. От Cusco трябваше да намерим транспорт до селцето Ollantaytambo, което се намира на около два часа с микробусче.

Ollantaytambo е една от най-трудно превзетите от испанските конкистадори крепости. Там се намира и една от спирките на влака към Aguas Calientes. Всъщност това е най-скъпият влак в света:

един километър струва около долар и половина

Това е единственият транспорт до Мачу Пикчу. Самият път с влака беше великолепен, като вагоните имат панорамни стъкла на покрива, та да можеш да наблюдаваш чудовищните висини на Андите.

PIC 26

След около 2-3 часа с теснолинейката пристигнахме в Aguas Calientes. Самото градче е построено преди около 70 години, единствено заради огромната забележителност Мачу Пикчу. В Aguas Calientes можеш да преспиш и да хапнеш нещо, преди да се отправиш към „Изгубения град на инките”. Настанихме се в хотела, поразгледахме, хапнахме и денят ни приключи.

На другия ден станахме около 07:00 ч. и се отправихме към Мачу Пикчу от местната автобусна спирка. В Aguas Calientes няма никакви автомобили, а единственото превозно средство е автобус до върха, където се намира „тайнственият град”.

Мачу Пикчу е най-скъпата историческа забележителност в света

като двупосочен билет за влака + вход излизат около 220 долара.

Мачу Пикчу, още наричан „Градът на Избраните”, „Тайнственият град” или „Изгубеният град”, е невероятно място. Когато испанските конкистадори превземат Куско, жителите на Мачу Пикчу решават, че ще напуснат града и ще заличат следите, за да не бъде унищожен, както почти всичко, до което са се докопали испанците. Когато инките решават да строят град за своите избрани учени и хора на изкуството, правят огромен рисърч, за да открият най-правилната местност. Градът е на върха на хълм, обграден от няколко други по-големи върхове. Облаците се движат толкова бързо, буквално пред теб, че за няколко минути гледката става тотално различна. Мачу Пикчу е една от малкото архитектурни забележителности, които са в абсолютен унисон с природата.

PIC 27

Разгледахме основните забележителности с местен екскурзовод и се отправихме към изкачването на Хуайна Пикчу – върха над града.

Изкачванията до върха са само две – от 07:00 ч. и от 10:00 ч., и дневно могат да се качат само около 400 души

Ние предвидливо бяхме букнали всичко с помощта на Adventure Club, за които ще напиша няколко думи по-долу. Изкачването до върха е около час, а гледката е просто невероятна!

PIC 29

След като слязохме от върха, се отправихме и към най-добрия view-point за малко спам във Facebook :) Поснимахме половин час и тръгнахме надолу, но този път пеш, с преход от около 2 часа. След това си събрахме багажа и отново на влака, за да се върнем до Куско и да нощуваме там.

PIC 30

На следващия ден разгледахме Куско, като освен самия град може да се види и Sacred Valley, която за съжаление ние пропуснахме, но предвид тежката ни програма решихме, че няма да имаме сили за нов ден, с нови преходи, автобуси и пр. Нощувахме в Куско и на другия ден с вътрешен полет се върнахме в Лима.

В Лима решихме да букнем

апартамент в квартала на богатите – Мирафлорес

който се намира в близост до крайбрежието на Тихия Океан. Направихме кратко разглеждане на Мирафлорес, придружено с обяд и разходка по алеята, където гледахме капуейра „сбирка”. Впоследствие взехме такси, което ни разходи из града и вечерта се прибрахме в апартамента ни. Така завърши и нашето пътешествие, с полет до Маями, оттам Мадрид и след това София.

PIC 31

Без помощта на Миро Нанков нямаше да успеем да видим тези места. За съжаление той вече не е между нас, но навярно странства някъде из други планети и галактики! По мое мнение, Миро беше най-големият пътешественик на България и един от най-свободните хора, които познавам. Ако някой иска да пътува по този маршрут, най-добре да тръгне със сина му Павел и тяхната „кауза”, наречена Adventure Club! Благодаря ти, Миро!

За Велизар
Avatar
Велизар Величков е търговски директор и партньор в Grabo.bg. Завършил е актьорско майсторство в НАТФИЗ през 2010 г., но се занимава предимно с Web. Пътешествията са най-голямата му страст.