Подземният град Деринкую - мястото, където са живели над 20 хиляди души
Намирам се пред пред входа на подземния град Деринкою, Турция. Всеки момент ще тръгна по тъмните стълби, които ще ме отведат в един съвсем различен свят. Свят, изграден изцяло от човешка ръка, въпреки че различни легенди споменават и за помощ от извънземните. Сега тези теории оставям единствено сред останалите конспирации, защото съм твърде любопитен да надникна какво има в най-стария подземен град в Мидийската империя.
Интересно е, че тази моя любопитност нямаше да може да бъде заситена, ако не бе една случайност през 1963 г. Тогава, по време на реставрация на местна къща, майстори намират тунел, който води до други такива. В непосредствена близост са открити още 200 други подземни града, като около 40 от тях са на три етажа. Деринкую определено e най-големият сред тях, а подземни тунели го свързват с още други четири такива.
Въпросният град има около 20 етажа, но до момента са почистени едва 8 от тях. Някои учени сравняват това творение единствено с египетските пирамиди. Не съм ходил на последното място все още, така че не мога да правя сравнения. Правя предпазлива първа крачка по стълбите, които са изградени от фригийците, индоевропейски народ от древни времена, живял там между 8-ия и 7-ия век преди новата ера. В последствие въпросната постройка е била разширена по време на византийската империя.
Бавно прекрачвам прага на входа, а в същото време хладна вълна ме удря. Това е и първото впечатление, което придобивам за подземния живот.
Още на първите няколко етажа, които посещавам, забелязвам помещения, които са с чисто религиозен характер. Освен това тук има и конюшни. Местните пък разказват, че въпросният град е бил създаден, за да може жителите да се предпазват от набези на вражески армии. Нещо повече – местното население е живяло под земята с месеци, а всичко това е било възможно поради отлично изработените шахти. Благодарение на тях е можело да се диша съвсем спокойно и на 50 метра под земята. Нещо, което самият аз забелязвам сега. Градът е бил под ключ, който има формата на огромен кръгъл камък и по някакъв странен начин е възпирал нападателите. Вратата пък е могла да бъде отворена единствено отвътре.
Тук, в Деринкую са живели над 20 хил. души, а помещението събира до 50 хил. Друг впечатляващ факт е, че няма следи от срутвания, въпреки че скалите са меки и има такава опасност.
Продължавам с разходката из това нестандартно място, на което да си направиш селфи е почти немислимо. Самите тунелчета пък са ниски и на места е задължително да ходиш приклекнал, за да не се удариш. Другото неудобство е, че е трудно да се завъртиш в обратна посока, а да се разминеш с друг човек е направо немислимо. Пак според местните, това е така, за да могат евентуалните нападатели да бъдат уязвими при атака, което звучи логично.
По една или друга причина, за туристите са отворени само няколко етажа и определени помещения. Все пак успявам да видя дори и помещение, което е било предназначено за училище. Самият град пък е снабден с достатъчно питейна вода, част от която е била подпочвена, за да няма възможност да бъде натровено населението, което обитавало „мазето“ по това време.
Цялата тази моя разходка продължава около час, преди отново да изляза на същото място, откъдето съм влязъл. Точно там е разположен и голям магазин за сувенири, което е напълно в реда на нещата за турците, които знаят как да правят пари от всичко. Целият този престой под земята пък е изострил максимално апетита ми и се насочвам към най-близкото място, където мога да опитам местната кухня. Попадам на сравнително сърдечен продавач, който само за 5 лири (3 лева) ме дарява с нещо като дюнер, но в обикновен хляб. Дава ми и люти чушки и айран, след което ми взима банкнотата. Моето приключение в Деринкую приключва с последния залък, след което напускам местността, но не и мистичната Кападокия, която крие още много тайни.
