Неделна разходка до село Гигинци и манастира
Ставаш в неделя сутрин с идеята, че не ти се стои вкъщи. Особено като гледаш слънцето през прозореца и ясно си даваш сметка, че е съвсем възможно да бъде един от последните истински хубави слънчеви дни. Обръщаш се и се замисляш накъде да забегнеш, макар и само за ден. И понеже дългите пътувания не са особено подходящи за еднодневно трипче, когато имаш 2-годишна малка дивотийка, която трудно седи мирна, мислите ти започват да се щурат трескаво с въпроса „Къде наблизо да избягаме?!“ И се оказа, че отговорите никак не са малко… Спряхме се на околностите на Перник и след кратка справка в нета, стигнахме до извода, че тръгваме към село Гигинци.
Намира се на около 50-тина километра западно от София. Пътят е хубав, стига се за по-малко от час и определено е подходящо за такива като нас, които попадат в графата „с малко дете“.
Селото не е нищо особено – съвсем традиционно българско село, сгушено в подножието на връх Китка. На около 5 километра над селото се намира Гигинският манастир, който беше и нашата крайна дестинация.
Манастирът „Св. Св. Козма и Дамян“ доскоро е бил в окаяно състояние, да не кажем пред рухване. До него се е стигало по черен път и определено не е бил леснодостъпен. Сега обаче е реставриран, а пътят е съвсем нов.
От пътя се открива красива панорамна гледка на Черна гора и подножието на планината с няколко малки селца, разположени край главния път. Гигинският манастир е наричан още и Църногорски, именно заради близката планина.
Манастирът датира още от 11-12 век, когато се е намирал в подножието на връх Тумба, в местността Китка. След археологически разкопки и справки става ясно, че на първоначалното му местонахождение и на сегашното са открити запазени основи на монашеско крило и защитна кула. Както всички манастири из нашата България, така и този в даден момент от историята си служи за убежище на видни или неизвестни бойци, защитаващи своята кауза.
Гигинският манастир е едно от малкото светилища, които оцеляват през годините на Османско владичество и остават като духовно и просветно място за населението в района. Отделно от това, манастирът разполага със стопански площи и килийно училище.
През 16 век обаче е опожарен от турците. Години след това, няколко от монасите на Паисий Хилендарски откриват лековит извор в близост до сегашните манастирски сгради и именно заради това възстановяват обителта на това място. С помощта на местните жители, монасите успяват да възстановят килиите, стопанските постройки и сегашния параклис.
В началото на миналия век мястото обезлюдява, обителта остава без монаси. След 1944 година го превръщат в концлагер, а по-късно – в пионерски лагер. В крайна сметка го занемаряват до превръщането му в обор и с годините стига до почти цялостна разруха. И така до 1998 година, когато духовната дейност в манастира бива възобновена, а през пролетта на 2007 година идва ред и на неговото възстановяване и реставриране.
Днес е красива монашеска обител, а лековитият извор все още дава възможност на всеки да се възползва от лечебните свойства на водата в Аязмото. Още в миналото се знае, че тя помага при очни болести, при поражения на нервната система и при безплодие.
