Мечтите стават реалност - Айфеловата кула
Първа част на разказа за Париж можете да прочетете ТУК
Някои мечти се сбъдват по-рано от очакваното. Съдбата обича смелите и дори понякога случването на нещата да е форма на чист късмет, трябва да се вкопчим в него и да го изстискаме като лимон за лимонада. Подслаждаме с лъжичка захар и се радваме на живота. Просто е.
Автобусът спря на паркинга в близост до площад „Конкорд“ и пътниците слязоха. Цялата група се запъти по посока на Айфеловата кула. Виждах я отдалеч; да, това беше самата тя: желязна, висока, истинската Айфелова кула, известна по целия свят. Символът на Франция и Париж. Щастието, че ще се докосна до това величествено съоръжение, ме бе завладяло изцяло и бързах през парка със зелена трева, задминавах другите хора и снимах. Преходът до подножието й се оказа твърде дълъг и когато пристигнах пред желязната конструкция, тя беше всичко, което виждах пред себе си.
Само единият от четирите й крака е голям колкото цял жилищен блок. Построена е в чест на стогодишнината от Великата френска революция и близо 40 години е била най-високата сграда в света до построяването на Крайслер Билдинг в Ню Йорк през 1930 година. Завършена през 1889 година с височина от 312 м, днес тя е висока точно 324 м, заради радиоантените, монтирани на върха й.
Цветът й е варирал, но от 1968 г. насам е кафява „Айфелова кула“. Пребоядисва се на всеки 7 години, като процесът отнема около една година, 60 тона боя и 25 бояджии. Първоначалният план бил да се демонтира след 20 години, но заради зашеметяващия и неочакван успех, тя остава и всяка година привлича милиони туристи от цял свят.
Дълга опашка от посетители се бе извила пред касата в единия крак на кулата. Ние също се наредихме и зачакахме чинно реда си. Кулата е най-посещаваният обект в света, за който човек си плаща, за да посети.
Построена само за 2 години, 2 месеца и 5 дни по проект на Густаф Айфел, тогава не се е смятала за архитектурен шедьовър, точно обратното. Твърдяло се, че ще развали архитектурния облик на града, изграждан векове. Творческата интелигенция на Франция дори е крайно възмутена от дръзкия проект на Айфел. Група културни дейци настоява за спирането на строежа. Сред тях са Ги дьо Мопасан, Александър Дюма-син, Шарл Гарние и Франсоа Копе. Според Мопасан кулата е „висока и мършава пирамида от железни стълби с по-скоро тромав и гигантски скелет, чиято основа сякаш е направена, за да носи ужасен паметник на Циклоп, а оттам се проточва в смешен и тънък профил на заводски комин.“ Въпреки това по-късно той е забелязван често да обядва в ресторанта на първия етаж, като заявява, че това е единственото място в цял Париж, от което кулата не се вижда. Всъщност към нея няма видимост и от Монмартър, любимо място на именити художници и творци по онова време като Пабло Пикасо, Винсент Ван Гог, Клод Моне, Салвадор Дали.
Стисках безценното билетче и нареден на опашката, чаках своя ред. На асансьора стоеше младо момче в специална униформа, което пускаше хората по групи и управляваше кабината. Дочул нашите разговори на български, той внезапно заговори на майчиния си език и ни разказа, че майка му е от Варна, а той дошъл с баща си в Париж и заживял тук още в детските си години.
Асансьорът бавно се изкачваше нагоре, а гледката през стъклата навън ставаше все по-зашеметяваща – беше адски високо и адреналинът се покачваше с всеки метър. В един момент спря и се озовахме на второто ниво.
Оттам се прехвърлихме на втори асансьор, който ни закара до върха. Помня, че когато излязох от асансьора краката ми трепереха. Намирах се на около 300 метра надморска височина (около 80-етажна сграда). Погледнах плахо навън. Гледката бе неописуема.
Панорамният изглед над Париж от това място не може да се сравни с нищо друго. Не може да се опише с думи. Трябва просто да се види. Вятърът е толкова силен, че горе си е направо студено, независимо че беше лято.
Телените мрежи, които служат за безопасност, опасват целия последен етаж. Обикаляйки кулата, можеш да видиш града от всички страни. Най-отгоре са само антените, до които посетителите нямат достъп.
Вятърът ме пронизваше, но аз не можех да мръдна оттам и наблюдавах отгоре френската столица.
Когато ми стана твърде студено, влязох вътре в изграденото пространство с места за сядане, прозорци и историята на построяването на Айфеловата кула в снимки. Мисля, че имаше и ресторант.
Рано или късно, всяко хубаво нещо свършва и трябваше да напуснем върха на кулата. Не използвахме асансьора. Решихме да слезем пеша по всичките 1792 стъпала, което е годината на обявяване на Първата Френска Република. При посещението на Хитлер през 1940-та по време на Окупацията, кабелите на асансьора са срязани от французите и германците не са могли да го използват. Диктаторът не се наема да се изкачи пеша по стълбите до върха. Така остава изразът, че Хитлер покорява Франция, но никога не покорява Айфеловата кула. За разлика от мен. 😉
