Кончето - адреналиновата бомба, която ще ви разтърси

Всички сме чували какви ли не комплименти за Пирин планина, но най-вярното определение за нея може би е “един различен свят”. Само когато човек стъпи там, разбира истинския смисъл на това. Пирин е съчетание от невероятен зелен планински масив и геоложка основа, изградена от протерозойски мрамор, което я прави планина с “две лица”. Това, което бих посъветвал всеки един турист, е да обърне внимание и на “двете й лица”, за да успее наистина да се влюби в това изключително творение на природата.

Една от местностите в северен Пирин, която носи невероятен адреналин на много алпинисти и туристи, е седловината “Кончето”. Разположена на главното планинско било на 2810 м., тя си остава и до ден-днешен една от най-големите планински туристически атракции в България. Заема най-ниската и тясна част от карстовия ръб между върховете “Бански суходол” от северозапад и “Кутело” от югоизток. Дължината на ръба е около 400 м, като най-тясната му част е около 150 м. На места ширината на пътя достига фрапантните 0.50 м.

Съществуват два начина да се покори “Кончето”. Единият е от североизточните склонове, които са около 500-метрови стени, те са обект на алпинизъм от десетилетия наред, и другият – по югозападните склонове, по-известни като “Странето”, които са под наклон 70°. Тук говорим за страхотна денивелация!

По-опитните туристи не ползват допълнителна екипировка при изкачване на “Странето”, но има и вариант, в който заради непрестанното пълзене на четири “крака” се ползват осигурителни въжета поради изключително стръмния наклон.

Според една от многобройните планински истории “Кончето” се нарича така, защото преди да бъдат поставени обезопасителните стоманени въжета през 1963 г., туристите го възсядали и преминавали през него с пълзене. Чувството, когато се качиш на “Кончето”, е неописуема бомба от адреналин. Ако времето не е особено ясно и е мъгливо, се създава илюзията, че сте над облаците и се чувствате изключително величествени. Доста фрапиращ момент е в началото, когато трябва да направиш първите крачки, държейки се за стоманените въжета – човек има усещането, че буквално държи живота си в собствените си ръце. Чувството, когато отсреща се задава групичка от хора, които се връщат от другата страна, и вие трябва да се пуснете за секунди от въжето, за да се разминете и да ги поздравите, здрависвайки се, е несравнимо само по себе си.

Тишината, облаците, звукът от вятъра, който пронизва ушите, карат човек да се смири и да изчисти съзнанието си от всички обременяващи го неща.

Останалата част от гледката и емоциите, които биват видени и изпитани, ще оставя недоразказани, защото съм убеден, че всеки, който не е качвал “Кончето” досега, трябва да го направи при първа възможност. А тези, които са били, ще отидат поне още веднъж – за да потърсят смирение и наслада за съзнанието.