Клисурският манастир „Света Петка Параскева“ пречиства и дава мъдрост

Гледахте ли Бойко Борисов в репортажа на „Труд“? Шофираше „Лада Нива“ по извънградски път и като пристигнаха, каза: „Ей това е нашият манастир“. Досетих се, че става дума за манастира край Банкя. Бях ходила там преди 3-4 години, но сега пак ми се прииска да го видя 🙂 И вчера си направихме една много добра разходка до манастира „Света Петка Параскева“, известен още като Клисурски – защото се намира до банкянското село Клисура.

Това е от маршрутите „ей го къде е“ за софиянци. Банкя вече се сля с Люлин, трябва само да минете Околовръстното и да карате към центъра на курортния град. Видя ми се прашен… Доста улици са разкопани за ремонт на водопровода, но нали спряха европейските пари – машини и колектори чакат до изкопите. Неприятно ще е, ако зимата ги завари така. Заради ремонтите няма и да обяснявам как да преминете през Банкя. Просто следвайте табелите „Клисура“, хората са се погрижили да ги има на всеки завой.

И така, излизаме от Банкя и тръгваме по асфалтов, но доста разбит път, нагоре. След всеки завой сякаш се издигаме и над нервите и притесненията си, с които живеем в града.

Диша се все по-леко, ушите пукат… хм, май сме на сериозна надморска височина? Около нас земята е разорана, в далечината се виждат планини, грее чудно октомврийско слънце. Идилия!

Пристигаме. Пред манастира има огромна поляна, част от която е обособена като паркинг.

Две каравани осигуряват храна и напитки на туристите.

Някои коли са отишли чак до гората и хората си правят пикник. Деца и кучета тичат по тревата, в която цъфтят есенни цветенца.
Решавам да стигна и аз до храсталаците, в които виждам узрели шипки. Но всяка моя стъпка кара стотици скакалци да се разбягват 🙂 Аз не съм готова да се справя, ако решат да ме полазят, затова се отказвам от проучването и се връщам към центъра, където е човешкото царство. Макар че има много хора, пространството е достатъчно голямо, за да се почувствам сама. Наслаждавам се на гледката, която е почти 360 градусова – манастирът е построен на връх, от който се виждат Витоша, част от Софийското поле и планините около него. За жалост са потънали в смог, няма видимост. Това е още един повод да се зарадвам, че съм се измъкнала от градската мръсотия, макар и само за няколко часа.

Влизаме в манастира.

Изглежда много нов, някак съвременен. С учудване научавам, че той е построен на мястото на древна обител. Историческите сведения са твърде оскъдни – легендите разказват, че през 1238 година цар Иван Асен II пожелал мощите на Света Петка Българска да бъдат пренесени в тогавашната столица Велико Търново. Литийното шествие пренощувало на това място и така то било осветено от нетленното тяло на светицата. Това накарало местните хора да построят църква. По-късно около нея се разраснал манастир. За жалост пожар унищожил архива му и така историческите сведения били загубени. В началото на миналия век се срутила и църквата. И така градежът започнал отново. Най-силно се разраснал манастирът през 50-те години на миналия век, когато в него пристигнала руската монахиня Мария Магдалена, заедно с група сподвижници. Тя останала тук до края на земния си път – починала през 1978 година.

Манастирът е действащ, женски. Той е единственият в България, зографисан и по стените, отвън и отвътре. Има какво да прочетете и върху какво да разсъждавате, докато сте край него. Цитатите от Светото Писание ще докоснат някоя чувствителна струнка в сърцето ви и ще си тръгнете с мъдрост оттук. Пробвайте! 🙂

Църквата е изографисана само преди половин век. Няма как да не ви впечатлят наситените бои, с които е работил художникът, както и съвременният стил в пресъздаването на образите. Снимам само иконата на Света Богородица в предверието. Не че някой ще ми забрани да снимам и вътре, но се въздържам, принцип ми е, да щракам с фотоапарат на такива места – има хора, потънали в дълбока молитва.

В двора се вижда и новата църква, която е построена вече, но още не е отворена.

Чешмата е украсена с гипсови фигури, но не бива да се пуска – каналът не поемал добре 🙂

Цветята в саксии все още са на двора и се радват на сиромашкото лято.

Лехата с ягоди чака нова пролет.

Монахинята Мария и нейните руски сподвижници са погребани в двора.

На Петковден, 14 октомври, е празникът на манастира „Света Петка Параскева“. Посетете го – пречиства!