За кратко в спокойствието на Кремиковския манастир

След като успяхме да приключим с домашните задачи за някакви си скромни часове в събота до обяд, решихме, че имаме време и за една кратка разходка. Тъй като не бяхме ходили до Кремиковския манастир, потеглихме в тази посока! Обителта се намира над столичен квартал, но все пак си е малко извън града и малко в полите на Стара планина.
Да си призная, голямата ми мотивация, след фактът, че като цяло не ме свърта на едно място, са децата. Този зимен сезон беше доста натоварен, с чести боледувания, все някакви проблеми, малки и големи драми в тази посока и съвета, който получих от всички препатили наоколо, беше разходки на чист въздух. Да, да, знам че все някой от вас ще каже “Е, какъв въздух над Кремиковци?!”. Всички знаем, че този огромен завод не функционира от края на 2009 година и мястото наоколо не е това, което беше.
Пътят за Кремиковския манастир минава покрай някаква много малка част от бившия завод. Гледката е потресаваща – призрачни сгради, обрасли вътрешни улици и алеи. Рушащи се постройки от всякакъв тип. Не снимах. Реших, че това не носи нужното добро настроение и няма да го пазя при спомените, които ме усмихват.
След като преминете през малка част от самия квартал Кремиковци, шосето започва леко да се изкачва и стеснява. На първия по-голям завой има широко място, на което можете да оставите колата си и да продължите към манастира пеша. За съжаление, ние сме с кака на 4 години и половина и бебе на година и седем месеца. Кака обича да ходи, но бебо нямаше да издържи подобна разходка. Затова продължихме с колата.
Пътят се виеше още и още и на почти всеки завой се откриваше гледка към малка част от столицата. Позната гледка, до скоро обичана. Сега обаче, трудно фокусираш сградите сред смока, който се стели над града ни. “И после защо сме болни”, помислих си с немалка доза яд към това, което сами си причиняваме.
Пристигнахме при манастира. Имаше много коли и много хора, които също като нас, бяха решили да използват хубавото време и да посетят това свято място. Историята разказва, че Кремиковската обител е изградена още преди Османското владичество – по времето на цар Иван Александър. През годините на османско робство мястото е бил важен книжовен и културен център за хората от Софийско. След смъртта на св. Георги Софийски част от мощите му били пренесени именно в Кремиковския манастир.
Днес мястото е потънало в зеленина и разкош. В двора на манастира има две църкви – една по-голяма – „Покров Богородичен“ и една по-малка – „Свети Георги Победоносец“. Още при влизането в двора от дясната страна се вижда малката вратичка на манастирския магазин. В него освен църковни свещи, бутилки за светена вода и църковна литература, можете да намерите много интересни ръчно изработени предмети от восък. Също така, ако сте любители на домашно приготвените неща, можете да се сдобиете с буркан истинско кисело мляко, мед с ядки или мед с восък и всякакви бабини сладка и конфитюри, направени от домакините на манастира. Изглеждаха апетитно и доста интересно.
Дворът на манастира не е голям, но е добре поддържан. Има множество места за отдих, на които доста семейства и компании бяха седнали и обядваха, радвайки се на хубавото мартенско време.
Ние си взехме свещички и влязохме в голямата църква „Покров Богородичен“. Храмът е доста внушителен, с голям купол и красиви дърворезби. Жената от манастирския магазин каза, че една от реликвите на обителта е евангелие, написано по поръчка на софийски митрополит през 15 век, което се съхранява в този храм.
Зад голямата църква е и храм “Свети Георги Победоносец”. Казват, че това е най-старата сградата от манастирския комплекс. Построена е през 15 век и до днес съхранява красиви стенописи, които са били изографисани още при строителството на храма.
Друго интересно място от комплекса е магерницата, от която в целия двор се носеше аромат на нещо вкусно, домашно приготвено и традиционно. Не влязохме. От съображение за сигурност. Не за нас, а за магерницата, защото нашият малък човек е доста палав и не искахме да рискуваме всички да ни разберат, че сме решили да се разходим из обителта, а наш Александър е решил да „обядва“ …сам! 😉
От двете страни на старата църква има клетки с пауни, фазани и зайчета. Децата, разбира се, се лепнаха за животните и доста време прекарахме в закачане и дърдорене. Едно от зайчетата беше изключително дружелюбно и се покатери по решетките на клетката, за да привлече вниманието на моите мъници.
След като постояхме известно време при животните, решихме да продължим с разходката. Зад манастирския комплекс, извън неговия двор, на голяма бетонна площадка има разположени две-три капанчета, от които можеш да си вземеш нещо за хапване и да пуснеш децата да потърчат нагоре – надолу.
Те бяха доволни, ние също. Не бяхме отишли кой знае колко далеч от града, но определено се усещаше липсата на суетата, мръсотията и забързания ритъм. Мястото носеше много спокойствие.