Будапеща... след архитектурните шедьоври
Продължихме медения си месец на Запад… Към Будапеща. Тъй като беше последното ни самостоятелно пътешествие…без децата (меденият месец закъсня или децата подраниха – не разбрахме и ние), бяхме решили да видим максималното от този град. Предстояха ни 4 дни из унгарската столица, които обещаваха да бъдат запомнящи се. Толкова много бяхме чели и гледали за Будапеща в желанието си да посетим този град, че вече нямах никакво търпение да изляза от колата и да усетя градската атмосфера.
Съпругът ми свикваше с трафика на унгарската столица и може би не обърна особено внимание на зяпналата ми уста и физиономията, която се изписа на лицето ми, когато минавахме покрай най-различни бизнес центрове и лъскави сгради, които наричам с простата думичка “стъкларии”. Чудех се къде е онази архитектура, която очаквах да видя…
След всичките стъкларии, които вероятно образуваха някакъв бизнес парк, беше ред на първия мост и големия Дунав….и гледката, която се откриваше от дясно. Ето я – това беше моята гледка, моята дълго чакана гледка…. И сбъдната мечта, жадувана от 12 клас, когато за първи път се докоснах до западната архитектура и красотите, за които бях чела години наред в художествения ми гимназиален клас.
Сега всичко от тази мечта се материализираше и то в компанията на любимия ми човек, което беше повече от невероятно. Емоцията ни завладя, разбира се, аз успявам да надуя главата на мъжа си и той няма как да остане безучастен от моя личен пейзаж.
Оставихме багажа и тръгнахме директно към централната градска част, в която са разположени всичките красоти. Беше късен следобяд и единственото ми желание бе да видя Унгарския Парламент. Нямах друг набелязан обект за този ден, но този…беше задължителен!
Качихме се на трамвая и зазяпахме през прозорците сякаш за пръв път попадахме в градска среда. Първата изненада за съпруга ми, който смело мога да кажа – не помнеше чувството от возенето в градския транспорт, бе, че трамвая върви по-бързо от колите по софийските улици. И действително, за 10-12 минути изминахме близо 8 – 9 спирки без нито веднъж да попаднем в каквото и да било задръстване и неудобство.
Но да оставим транспортът, емоциите са важни… Тръгнахме към Дунав, който течеше съвсем спокоен и непоколебим през Будапеща. Най-различни корабченца, кораби и гигантски круизни плавателни съдове бяха акостирали по брега. Беше ветровито, но това не попречи на ентусиазма ни да се разходим по брега. Вървейки, се натъкнахме на една от забележителностите, които бяхме набелязали за друг ден – обувките по брега на Дунав. Скулптура, която има за цел да увековечава паметта на евреите, убити от националистите в Будапеща по време на Втората световна война. Заповядали им да си свалят обувките и да ги разстрелят на брега на реката. Телата им паднали по течението на реката, но обувките им останали на брега.
На метри след обувките на евреите се намира и сградата на Парламента. Огромна е…Не може да бъде обхваната нито в един поглед, нито с обектива на обикновен фотоапарат, нито наведнъж. С всяка следваща стъпка към сградата виждаш още и още от нея. Ако искаш да я видиш в целия си блясък, то трябва да я гледаш от другия бряг на реката, от високо, от далече. Но аз исках да я попия, буквално. Унгарският парламент е най-голямата сграда в страната и вторият по големина парламент в Европа. Монументалната сграда е построена в годините между 1885 и 1904 година в неоготически стил. Дълга е 268 метра, висока 96 метра и широка 123 метра. Освен величествената готика, сградата включва 10 двора, 13 пътнически и товарни асансьора, 27 порти, 29 стълбища, 691 стаи и над 200 сервизни помещения още. Наистина е огромна. Величествена, неповторима, наистина уникална и единствена по рода си. Чак мъжът ми онемя, а това е рядкост!
Насладихме се на красотата на Парламента и продължихме навътре към всички останали сгради. Разхождайки се лежерно, се натъкнахме на голяма част от архитектурните забележителности и така неусетно се оказа, че сме посетили една трета от списъка, който бяхме направили за целия ни престой. Видяхме Главната Синегога, базиликата Свети Стефан, националният музей, различни министерства и много други. Неизбежно е просто. Будапеща е от този тип градове, в които историята, архитектурните шедьоври и забележителности, паметниците на културата и монументите са буквално на всеки ъгъл.
В същия дух преминаха и следващите ни няколко дни. Посетихме замъкът Вайдахуняд, замъкът Буда и хълмовете Будавар, Рибният бастион, Операта, баните, Цитаделата, площадът на героите. Списъкът е наистина дълъг.
Градът е пълен с туристи от всички краища на света, буквално. Това до известна степен нарушава възможността да се насладиш на всичката красота, която те заобикаля. Освен самите забележителност, искахме да се докоснем и до традициите на унгарците, да опитаме храната им, да опитаме различни вкусове. И тук дойде разочарованието. Е, разбира се, това е субективна гледна точка и лично преживяване, така че може да не го приемате като чиста монета. 🙂
Може би заради количеството туристи, може би и заради друго, но градът е доста мръсен. Навсякъде се натрапва табелката “No smoking”, но пък това не пречи на местните да палят цигара веднага щом излязат от магазин, от подлеза на метрото, дори от кооперацията, в която живеят, а защо не и подпрени на търговската количка за бързо оборотни стоки на някоя забележителност. Това, честно казано, дразни, изненадва и дори предизвика в мен неразбиране на ситуацията.
Независимо от множеството хора по улиците, правеше впечатление, че заведения от всякакъв тип, са по-скоро празни. Тук там по една заета маса, в повечето случаи от туристи. Кафетериите също не се радваха на голяма посещаемост. Но затова пък де що имаше площадче с фонтанче и пейки, малко паркче, градинка или нещо от сорта, гъмжеше от народ, изпонасядал да пийне по нещичко, да похапне местни печива, да си поговори, да се посмее. И всичкото това се дължи на факта, че яденето и пиенето “навън” е скъпо удоволствие в унгарската столица. Много хора се радваха на джелато, което опитахме и ние, разбира се, но няма общо с италианското, не си го и помисляйте. В желанието си да опитаме местните им деликатеси се сдобихме с нещо тестено, нещо местно и нещо млечно. Разочарованието на фронта с храната бе почти пълно, тъй като тестеното бе безвкусно, местното странно и по-скоро не ни хареса, та добре поне, че млечното ни впечатли. Опитахме и шоколадовите им “бонбонети”, за които характерното е, че шоколадът е в комбинация с марципан в по-голямата си част, което също не е за всеки вкус.
Едно от задължителните неща, които може би трябва да опитате, е техният Лангош. Това е голяма мекица в комбинация с най-различни сладки и/ или солени добавки – кашкавал, сирена, колбаси, конфитюри и най-различни други допълнения. Нещото, което не е типично за вкуса ни, е допълнението от картофеното пюре. Е, оказва се, че унгарската кухня си е странна и не за всеки вкус. Не останахме очаровани.
За да заличим това ни разочарование, мъжът ми резервира нощна разходка с корабче по Дунав. Той просто бе наясно, че това ще ми хареса и се опита максимално да изтрие останалите ми впечатления с невероятната нощна красота на този град. И наистина беше уникално изживяване. В рамките на час и малко повече имаш възможността да видиш голямата част от красотите на Будапеща, осветени, в целия си блясък, докато просто си плаваш по Дунав. Това е едно от нещата, които задължително трябва да направите, когато решите да посетите унгарската столица.
Иначе Будапеща оставя впечатлението за един уреден за живеене град – нещо, което ние, българите, често повдигаме като въпрос, който ни е наболял. Транспортът е бърз, удобен, независим от останалото движение. В Будепеща е една от най-старите мрежи на метрото – първото метро в континентална Европа и второто, след това във Великобритания. Автобусите, трамваите, тролеите и дори речния градски транспорт се движат бързо и са редовни. И това са все малки, дори елементарни неща, които би следвало в 21 век да не ти правят впечатление, но уви – правят ти, че даже ти и харесват.
След всяко пътуване извън пределите на родината си задавам въпроса “Искам ли да се върна там?”. Този път, за моя изненада, отговорът към самата мен е – Не! Да, красиво е, но нещо в останалата част от пейзажа липсваше. Атмосферата не беше пълна, нещо постоянно ме човъркаше и дразнеше и не ми даваше възможността да се насладя на 100% на Будапеща като цяло. Е, не може всичко да се харесва на всеки. На вас пожелавам да видите този град, ако все още не сте, дори и само заради архитектурата!
