Антарктида, земята на вечния сняг
Астронавтите казват, че най-отличителната част на Земята, гледана от космоса, е Антарктида, която „излъчва светлина като голям бял фенер в долната част на света“. Средната дебелина на ледената й покривка е над 2 км, съдържа повече от 90% от леда и снега на Земята, а площта й е по-голяма от тази на САЩ и Централна Америка, взети заедно. Ако се разтопи изведнъж, нивото на океаните ще се покачи драстично и ще удави голяма част от човечеството.
И въпреки това до преди 200 години никой не я е виждал, камо ли проучвал. Защо? Трябва да разберете какъв тип място е. Южно от Антарктическия кръг няма обитаемо място, което можеш да наречеш дом. Единствената растителност са шепа мъхове и лишеи, а естественият / местен животински свят се свежда до протозои и безкрили насекоми. Има много малко валежи, бръснещите ветрове със скорост над 200 km / h не са рядкост в определени области, а температурите могат да паднат до -90 ° C. По вода е до голяма степен недостъпна (или поне изключително опасна) в продължение на 8-9 месеца заради ледения пръстен, който укрепва през зимните месеци и може да разбие всеки кораб. С една дума, това не е гостоприемно място.
И все пак това е земя на екстремни и ефектни контрасти. Тя може да се трансформира за минути до място с ефирна красота. Внезапно вятърът ще стихне, небето ще се изчисти, светлината ще се усили, така че планините на километри разстояние могат да се видят с невъоръжено око (както ще видите по-долу), а ледът ще свети с толкова блестящи цветове и всичко ще бъде погълнато от толкова абсолютна тишина, че трябва да го изпиташ на живо, за да повярваш. В моменти като тези Антарктида предлага красота, с която трудно може да се сравнява което и да е друго място по света.
Имах късмета да прекарам 12 дни около остров Ливингстън, където е българската Антарктическа база. Бях може би също толкова изненадан, колкото ще са и някои от вас, че няма да отиваме по-навътре в континента, а ще останем в границите на Антарктическия полуостров. Поради посочените по-горе причини, има малко бази след 70 ° географска ширина, особено такива, в които целогодишно живеят хора (американската и руската са сред тях, естествено). И въпреки че условията далеч не бяха толкова драстични, колкото описаните по-горе, не беше и като разходка в парка, въпреки че беше лято. Мога само да си представям какво ли е да отиваш още по на юг в суровите месеци на годината…
***
Пълната статия на английски (с по-големи снимки и съпътстваща ги музика), както и много други приключения, може да намерите в блога на Христо Бояджиев.
***
Изгрев над Буенос Айрес, от където хванахме полет до Пунта Аренас. Южна Америка е най-лесният начин да се достигне Антарктида, макар че може и от Южна Африка и Нова Зеландия.
Нашият кораб Hesperides (част от испанската армада), който ни отведе до крайната ни дестинация. Какъв удивителен плавателен съд! И с невероятен капитан и екипаж, много гостоприемни хора. Успях да практикувам испанския си 🙂
Протокът Бигъл беше доста спокоен, но в небето бяха надвиснали зловещи облаци… не точно това, което искаш да видиш, знаейки, че си на път да прекараш 2 дни в протока Дрейк, което е едно от най-бурните места в света.
Ако се чудите какво се прави на кораб в продължение на 3 дни, ето това в голяма част от времето 😉 Люлеенето те кара да се чувстваш малко замаян и дрямката помага, особено след обилен обяд.
Последна частица земя около нас, заснета около 6 сутринта, преди да се отправим към открито море. Това е Tierra del Fuego (буквално „Огнена земя“), спиращо дъха място, което донякъде ми напомня на Милфорд Саунд в Нова Зеландия като мащаб и красота.
Залез над Дрейк, който продължи около час и половина. В този момент сме достатъчно на юг и слънцето се движи бавно, близо до линията на хоризонта. Имахме късмет с времето, Дрейк беше спокоен, с вълни не повече от два метра (членове на екипажа ми казаха, че често виждат такива над десет метра, така че това наистина беше доста добре) и малко облаци.
След почти два дни пътуване започваш да се сблъскваш с плуващите спокойно наоколо айсберги. Този многоцветен такъв беше особено интересен, арката изглеждаше като направена от човешка ръка. Въздухът също се променя и в него вече има определен хлад, трудно е да се опише.
Не можеш да слезеш от кораба в една от Зодиак лодките, ако не сложиш този специален костюм (с любов наречен Телетъбис!), в който е доста трудно да се намърдаш – той трябва да те предпази, ако все пак паднеш в ледената вода. Също обвиваш два пъти в найлон всичките си неща – за всеки случай. Може би се чудите защо има 2 куфара и кой ще тръгне с такъв до Антарктида – повярвайте ми, и аз се чудех.
Най-накрая, след 7 дни пътуване, сме в българската база. Това, което виждате, са трите основни сгради – има 2 параклиса в дясно и още 2 по-малки сгради под снега. В миналото (това е 24-тата българска експедиция, първата е през 80-те години) цялата тази област е предимно скалиста, но с изменението на климата идват снеговете и е изключително трудно и тези три да се опазят от потъване.
Говорейки за базата, това е командирът й, Данчо. Опитен Антарктически ветеран, той държеше нещата под контрол.
Първите няколко дни се разхождах колкото може повече. В първата ми „нощ“ (по това време на годината технически няма нощи, слънцето се спуска надолу само за няколко часа и е близо до хоризонта, така че винаги можеш да виждаш доста добре) бях възнаграден с този красив залез, продължил 2 часа! Мда, Антарктика е мечтата на фотографа 😉
Един от параклисите, заснет около 2 часа през нощта. Толкова се стъмняваше най-много, докато бях там. Лопатата, която виждате в долния ляв ъгъл, е мястото, където бяхме изровили снега, за да стигнем до една от по-старите постройки, за които споменах.
Невероятни цветове на небето по здрач. Интересно е да се отбележи колко бързо се променя времето. Нагласях статива, за да направя снимката, и беше напълно тихо, без какъвто и да е вятър. Буквално 10 секунда по-късно от нищото ме удари порив на вятъра и до две минути духаше силно, което правеше изключително трудно задържането на апарата стабилен. 10 минути по-късно небето беше напълно сиво и започна да вали сняг… Добре дошли в Антарктида.
Антарктически пингвини! Да, и на живо са толкова сладки 🙂
Както беше този симпатяга! Миризмата, която се носи от тях, е доста остра, но са забавни за наблюдаване.
Всъщност през повечето време е доста облачно, но това допринася за някои интересни снимки.
Не съм сигурен дали заради UV светлината или нещо друго, но понякога може да се види това невероятно лилаво небе по залез.
Това място е раят за фотографите минималисти.
За сравнение, лицевата част на ледника беше над 50-60 метра висока.
Планини в далечината… за съжаление нямаше никакъв начин да ги изкача. От една страна, техническите ми умения все още не са достатъчни, но по-важното – тези места са до голяма степен недокоснати от хората. Така че е много опасно да се разхождате сами или да се опитвате да се изкачвате, никога не се знае кога може да паднете в цепнатина и никога да не ви открият.
Това не означава, че все пак не можеш да се скиташ наоколо, в границите на безопасното.
Камен, един от ветераните, който идва на Антарктида в продължение на години. В една от заровените постройки сме, които са били дом на тези момчета преди години, така че той се впуска в спомени за отминалите дни. Бараката се казва „Куцото куче“ и е легенда сред екипа; обявена е за Aнтарктическо наследство и вече е официална част от българския исторически музей 🙂
След няколко дни ми се искаше да отида по-далеч и да направя малко проучване, така че беше време да се оборудвам.
Не можеш да излизаш сам извън определени граници, така че едно от момчетата беше достатъчно любезен / глупав да се съгласи да дойде с мен. Сложихме палатка, два спални чували и провизии в шейната и тръгнахме. Времето не беше на наша страна, за съжаление, валеше силен сняг и духаше доста, така че това е една от малкото снимки, които успях да направя.
Снежната буря ни достигна в даден момент, така че се окопахме, което ни отне няколко часа. Времето в следващите два дни не беше страхотно, така че не продължихме, стояхме вътре и излизахме при малкото възможности, които ни се предоставиха. Този слънчев момент беше рядкост, 10 минути по-късно всичко отново се заоблачи и вятърът се раздуха.
Това, което изминахме предишния ден… страхотна гледка, особено с тези слънчеви петна! Те се стрелкаха през покрития със сняг ледник доста бързо.
Втория следобед можахме да излезем да направим малко проучване, което включваше спускането по този голям наклон. Но условията бяха трудни, дълбок сняг, който затрудни контролирането на ските. И все пак забавно 🙂
Отидохме до колония пингвини и се натъкнах на това приятелче – южен слонски тюлен.
Някои от тях се ядосваха, ако се приближиш твърде много.
Спазвам традицията да правя глупави неща на луди дестинации, точно както на върха Гокьо Ри в Непал 😉 Това е всъщност обещание, което бях дал на моя приятелка в подкрепа на новия й бизнес за бански костюми с кауза, наречен Rebel – част от приходите от всеки чифт е предназначена за опазването на определен застрашен вид. Дизайнът, който нося, е с пингвини, естествено 🙂
Победна снимка при завръщането ни от къмпинг пътуването, което беше белязано от тежки ветрове и снежни бури. Никога преди не съм бил навън в бяла пустош, добре че имахме GPS-а, защото не можеш да видиш на повече от 2-3 метра. На моменти едва виждах Божо (трябва да се ходи на известно разстояние един от друг, в случай че някой от двамата падне в цепнатина или нещо подобно).
Въпреки че изглежда доста спокойно, беше трудно да запазя равновесие за тази снимка. Вятърът, който духаше през цялата нощ, създаде тези интересни снежни фигури.
Златен залез, светлината докосва ледника от другия край на залива.
Една от сутрините се събудих и забелязах остров в далечината, където не бях видял нищо през изминалата седмица. Казаха ми, че в особено ясен ден, когато всички облаци изчезнат, въздухът е толкова ясен, че може да се види. Оказва се, че е на разстояние 130 км, наистина зашеметяващо! А аз си мислех, че в Исландия се вижда надалеч, с нейните 50 км…
Много от забавните и интересни факти като този по-горе научих от хора като Васко, който е част от експедицията още от самото ѝ начало. Истинска енциклопедия на знанието!
На връщане имахме шанса да прекараме един ден на Deception, подковообразен остров с активен вулкан, който последно е избухвал през 1970 г.
На Deception отидохме до най-голямата колония, която съм виждал – хиляди и хиляди пингвини около нас. Така че си струваше 3-часовия поход 🙂
Единствен пингвин ги владее.
Последният залез по пътя обратно към Южна Америка… почти искам да го нарека Окото на Бог.
Няма по-добър начин да прекараш 31-ви декември от изкачването на Cerro Guanaco (близо до Ушуая, най-южния град в света). Гледката от върха й ви позволява да се наслаждавате на красотата на патагонски върхове навсякъде около вас. Това беше перфектният начин да завърша пътуването.
