Полинезийският културен център в Хаваи на остров Оаху - Част 2
Вижте първата част ТУК
В селището на о. Аотеароа /Нова Зеландия/, бяхме поканени в голяма колиба, цветно украсена с изографисани стени, тавани и подпорни греди, целите покрити в шарки и дърворезби. Пода бе настлан с изтъкани тъкани, а цялата атмосфера, при слабата светлина вътре, създаваше чувство на страхопочтителна загадъчност.
Това е фрагмент от острова на Маурите, които се мръщят на даденото им европейско име – “Нова Зеландия” , и с гордост назовават истинското име на родния си остров – Аотеароа. Маурите се смятат за най-свирепите и жестоките островитяни. Те не са хич гостоприемни, а лицата им са постоянно изрисувани със змиеподобни татуировки в зелено-жълто. Танците, маниерите и отсечените им движения са изключително войнствени. Обикновено гледат чужденеца кръвожадно, с проникващи погледи и волеви изражения на лицето. Носиите им са също в преобладаващи синьо-зелени тонове, с множество ресни. При танците си, в голяма четвъртита стая, богато декорираната с дърворезби и цветни украси, те използваха топчета на въжета или “палки”, с които жонглираха помежду си, а пеенето им се отличаваше с остри, агресивни извивки на гласа и груби, заплашителни крясъци. Дори и жените им не показвана особено женски маниери, а брадичките им бяха татуирани във формата на “катинар”, като че ли се опитваха да подражават на Дракула, вместо да желаят да съблазнят с женската си природа, както хавайките и таитянките. Друго впечатление ми направи и поразително светлата кожа на маурите, в противоречие с името им, и ако не бяха татуировките им, някои от тях биха минали почти за европейци.
На о. Фиджи ни приветстваха с дружелюбни песни и подканващи танци, като очакваха и ние да ги научим. Движенията им са много изразителни и главно с помощта на жестове и песни, изразяват всекидневния си бит и опростен начин на живот. Човек лесно схваща смисъла на фолклора им и подема заедно с фиджийките плавните им ритми. Например, вълнообразните движения на ръцете ни дават представа за вълните, сред които се движи кануто им, а вертикалните замахвания отгоре надолу, показват как гребат сред водната стихия в търсене на земя. Когато пък с радостно изражение сложат ръка пред очите си като “козирка”, значи, че най-после са открили подслон и пак с ръце изразяват радостта си при слизане на сушата. Мъжете са едри и снажни, а жените им имат гъсти, къдрави и бухнали коси и са малко по-мургави. Най-отличителната постройка на селцето им е Храма на Жреца, покрива на който, дори и покрит със слама, е много висок – колкото 4-5 етажна сграда. Това се прави поради вярата им, че колкото по-висок е покрива, толкова по-близо те ще стоят до Бог, /какъвто и да е той, в когото вярват/.
На о. Фиджи за направата на пъстрите си дрехи, предците на местните хора използвали естествени багрила от зеленчуци, диви плодове и много други природни източници, за да станат изработките им по-ярки. Същите методи използвали за оцветяване на всички предмети на бита и изкуството, които задоволявали техните културни потребности. За разлика от другите полинезийски племена, тези от о.Фиджи строили своите древни храмове с много високи покриви, /най-малко два пъти по-издигнати от самите постройки/, защото вярвали, че колкото по-висок е покривът, толкова по-близо са до своя Полубог. Само двама души имали право да влизат вътре – Вождът и свещеникът.
Втората по големина сграда, след храма, в едно типично село на острова, е къщата за срещи. В стари времена, Вождът свиквал събрания в нея, на които присъствали само мъже. Жените вършели по-тежката физическа работа в домакинството, докато “силния пол” организирал дейностите около забавленията и отдиха. Децата бивали отглеждани от бабите и дядовците, от които усвоявали занаятите, местната култура и фолклор. Така традициите се предавали от едно поколение на друго.
Цялото семейство, изградено от няколко генерации, живеело в обща голяма къща. Родителите нямали време за децата си, защото заедно с други като тях от селото, се занимавали с важни дейности – строеж на колиби и осигуряване прехраната на цялата общност: лов, риболов, отглеждане, събиране на плодове и т.н.
Най-просторната и най-богато украсена колиба в селото била тази на вожда. Тя се познавала по бялата рамка на вратата, както и по боядисаните в бяло вътрешни греди. На о. Фиджи белият цвят се счита за символ на знатен произход. Страничните врати на шатрата на вожда се използвали от всички при различни церемонии, а задната била привилегия само на Вожда. В древни времена, тя била охранявана от двама войни, които стояли денонощно на стража. За по-голяма сигурност на вожда, след като някой влизал вътре през дългата врата, зад него копията на пазителите отново се кръстосвали, препречвайки му изхода. Преди да го пуснат при Вожда, гостът бил добре натупван с бухалки, за да покажат у кого е силата, с цел да не му хрумват лоши помисли – в противен случай ще му смелят кокалите. Това било закон и не подлежал на оспорване.
В модерни времена, традицията за побой с бухалки е изоставена. Използват бухалките само при старинните си танци, пресъздавайки сцени от миналото. При провеждането на всички важни церемонии, задължително били поканени Вождът и неговата жена, пред които изнасяли ритуалните си танци, съпроводени с гръмки удари на дървен барабан, последвани от интригуващите звуци на голяма раковина, надувана с уста, която огласяла цялото село, подобно на параходна сирена. Вождът обичал често да се разхожда из селото, перчейки се важно, за да напомня за своята сила и власт. Красивата му жена, когато го придружавала, носела седефени огърлици.
На о. Тонга, който е единствен в Полинезия и където все още се поддържа монархическо управление, шоуто се състоеше в биене на големи кожени тъпани, и този път жените не бяха на показ, нито пък танцуваха. Но това изобщо не развали представлението, изнесено от главния тъпанджия – мускулест здравеняк, заякнал от постоянното бухане на оглушителните тъпани. И за да го направи по-интересно, той привика трима мъже от публиката, като нарочно ги избра да са от различни националности. Първият от Канада, вторият от Япония и третия от Флорида, /чернокож, със забелязващо се по-тъмен цвят на кожата от самия тонганец/. Обяви съревнование между тях, за да се види кой ще му подражава най-добре в биене на тъпаните.
С голямо чувство на хумор, иронични закачки и шумно блъскане по опънатите свински кожи, водещият “Тумбанчо”, спечели аплодисментите на присъстващите. Първо място в Тумба-лумбата взе канадеца, второто – афро-американеца, трето – горкия японец, който стана за сеир на всички и най-много на местния тъпанджия, който все пак и на него даде венец от палмови листа, само че му го сложи с обратната страна отпред, за да се научи да бие по-смело тъпаните. Симпатягата от о. Тонга също проявяваше чувство за хумор и бе доста забавен артист, който направи шоуто много интересно, въпреки че то се състоеше само от биене на тъпани.
След като човек добре си е похапнал и влачи уморените си от скитане крака, като отличен завършек на изпълнения с вълнения ден в ПКЦ, е спектакъла на седемте острова “ХОРИЗОНТИ”.
Там се събират всички изпълнители на различните танцувални изкуства и като на цирк показват един след друг майсторството си пред оживената, аплодираща публика. Танците са общо взето същите, като при шоутата в седемте села, само че по-разгърнати, с фолклорна хореография и с множество танцьори. Но най-ефектно тук се оказа, /ако игнорираме вече описаните женствени танци на таитянките/, представлението на танците с огъня, представено от о. Самоа.
Главният герой бе шеговития татуиран дивак, който си играеше в селото с кокосовия орех. Този път той показа удивително майсторството си, не само с жонглирането на огнени палки, но и с “гълтане на огъня”- държейки с уста факли, които после с безпогрешна точност мяташе до другия край на голямата сцена, близо до публиката на първите редове, с цел да ги уплаши. Но от другата страна партньора му също така ловко ги хващаше, а зрителите си отдъхваха облекчено.
Други трима юнаци пък, изиграха “танца на огъня”, като всеки от тях носеше своя огън и местейки го, го хвърляше под задника на другаря си, точно преди той да се просне върху него. И тримата изглеждаха смешни с комичните си маниери и танци, както и с трътлестите си тела с коремчета, на които се държаха дълги до земята поли на ресни от сухи палмови листа. Номера беше в това да загасят огньовете със задниците си, като скочат върху тях и с полите си да задушат пламъците. Е, ставаше им топло на “дъ-то”, а и при всеки нов опит, нарочно “неуспешен”, за да е по-интересно на публиката, палмовите полички ставаха все по-къси и къси от постоянното им запалване. А за да ги угасят преди да им се подпалят гащите, смелчаците скачаха бързо върху пясъка на манежа – за да се охладят малко. И така накрая с дружни усилия, успяха да загасят всичките огньове, а публиката възторжено ги аплодираше.
След шоуто, главния “гълтач на огъня” бе обкръжен от почитатели, които събираха подписа му на каквото им попадне – даже и на фланелките си. Не се стърпях и аз, и когато взимах автографа му забелязах, че цялото му тяло бе покрито освен с татуировки, и с многобройни белези от изгаряния и порязвания, отчасти скрити от плътно татуираната му и грапава като на крокодил кожа. Въобще, опасно занимание си бе намерил този мъжага и от близко разстояние се разкриваше неподправената му дивашка природа, дори и да беше цивилизована под формата на перфектен английски. Разбрах, че той бе започнал да тренира от 2-годишна възраст, за да може днес да жонглира така умело с огнените ножове.
През този изключителен ден в ПКЦ, след като видях с очите си танците на седемте полинезийски острова, почувствувах, като че ли съм бил на всички тях, усетих ги по-близки и станах по-пристрастен към техните жители и обичаи. Затова ще запазя винаги тези свои вълнения и жив интерес, копнеейки, живот и здраве, да ги посетя някой ден. Но дори да нямам тази възможност, винаги ще бъда доволен от съдбата и благодарен на Господ, че съм опознал техните традиции, танци, бит, фолклорни обичаи, самородни изкуства и преливаща непринуденост.
