Едно пътуване "Без граници"
„Без граници” е проект на фотографката Блага Димитрова. Идеята е с помощта на фотографията и други изразни средства, да се разработят кратки фото, видео и литературни разкази за български музиканти, избрали да живеят и творят в чужбина, с цел издаване на кратка антология на българските музиканти в чужбина и популяризиране на творчеството им у нас. Списани Conte International club magazine и Пътещественик имаг удоволствието да ви представят за първи път пътеписа на фотографката.
Ден 1 – Сърбия
Може би единственото по-хубаво от началото на пътешествие, е да се прибереш у дома след него. На Калотина не можеше да се снима. Много исках да заснема някой там – да ни маха, да се усмихва, да ни излее една чаша…
А в Сърбия – дъжд. И възможно най-бавното каране, защото нямаме излишни динари, ни евро, ни гявол. Да са живи и здрави Iron Maiden, че ни изпровордиха до Ниш.
Ден 2 – Венеция
След 15 часа каране и три часа спане в колата, пристигнахме във Венеция – първата спирка. За богати е там Намерихме чудесен къмпинг! С кола трябва да се влезне от северната част на града и да се гледат табелките за къмпинг Венеция. Не трябва човек да се ограничава с най-популярната /сувенирно-туристическа/ част на града. Венеция е много повече. Духа на града се е скрил в уличките около центъра…Много е красиво!
Ден 3 & 4 – Флоренция
Настанихме се в къмпинг отново. Невероятно е, че има вариант да спиш на палатка близо до толкова големи градове.
А за Флоренция, какво да кажа. То е като един мъж да срещне най-красивата жена на света и да знае, че не може да я има. Всичко е приказно. И миризмата на древно, и тесните улички, величествените сгради и скулптури, огромните риби в реката. Дори капаците на прозорците са приказни. А сладоледа… Намерих най-вкусния сладолед на света /vivoli.it/
Въпреки манията ми по Ню Йорк, мисля че Флоренция ще ми остане като един от най-красивите градове, с които съм се сблъсквала.
Ден 5 – Рим
Рим си е Рим. Изпълни си задачата. Смаза ме тотално. Не ми се вярва, че хора са намесени в създаването на всичките му сгради и скулптури. Имахме небивалия късмет да ни приюти Българския културен институт в Рим, в лицето на Дани Владимиров. Къщата е дарение от Борис Христов за България, за да действа като културен дом. Но не е къща, а Оазис, в един от най-елитните квартали на града. И при това изключително гостоприемен оазис.
Началото на проекта се ознаменува с Елица Харбова, класическо пиано. За да стигна до студиото и, трябваше да прекося по диагонал целия Рим, с четири вида транспорт. Пристигнах след два часа. Елица е изключително слънчев човек. Разбира се България и липсва, но професионално се е доказала и вече има семейство там, омъжила се е за италианец, също музикант. Прекарахме заедно деня и комбинирахме “Без граници” с туризъм. Докато не стана време тя да отиде на работа. На другия ден имаше стачка на градския транспорт, което е най-нормалното за Италия разбирам. Но успяхме да отидем до Ватикана, където не успяхме да посетим нито Свети Петър, нито Сикстинската капела, заради небивалите опашки и жега, но схванах идеята. Въпреки лекия ми атеизъм. Много ми се искаше да можех да разгледам музеите, но надали два дни стигат да се усети който и да било град, камо ли Вечния.
Малко трудно беше с английския, ама се понаучих да говоря на италиански. ( Do you speak English? – Si!)
На следващия ден потеглихме за Барселона. Рим – Барселона са на 1400км. Цял ден каране. С малка почивка за плаж. А до границата с Франция, пристигнахме по залез слънце. Вече няма граница, но разликата в гледката е осезаема. Още от Генуа къщите започнаха да се наместват по склоновете на планината. Но палмите във Франция започнаха да се увеличават. Цалото пътуване сяшак започна от сиво и върви към най-насистеното червено и виолетово. И хората стават все по-любезни. Плажовете са с красиви малки камъчета. И всичко е спокойно, сякаш наистина си идват хората тук за почивка.
Преспахме в един къмпинг, но дойде и облачното време… То май е задължително като е на палатка човек, да завали. Събираме набързо и потегляме нататък.
Ден 6 – Франция
Крайбрейния път през Южна Франция е гердан от завои. Чакам да се сблъскаме с Джеймс Бонд на някой завой, ама надали. Излиза, че не всички гледки от филмите са лъжа.
След още един ден каране спряхме в приказния град Сет. Канали, лодки, невероятен километричен плаж и къмпинг. А къмпинг във Франция изглежда като доста луксозно комплексче със супермаркет, бар, детски кът и тревно “сепаре” за всеки. Както и бунгала. Само дето всичко е свръх изморително и на юруш. Иначе което и да е градче по южното крайбрежие е възхитително и приказно.
Ден 7 – Барселона
400-те километра от френския град Сет до Барселона, ги преборихме за 8 часа. В Южна Франция решихме да слезнем от магистралата, за да видим повече и си заслужаваше разбира се. Но сложното дойде, когато решихме да търсим къмпинг по крайбрежието преди Барселона.На лошо време / какъвто беше нашия случай/ бунгало струва около 95/105 евро на вечер. Но когато Христо Късметски разбра, че се лутаме така, веднага ни покани у тях. Което е невъобразимо мило и гостоприемно, тъй като освен мен и съпруга ми / участник в проекта/ пътуват и двете ни мили, но доста щури момичета. Хрисо и прекрасната му приятелка Лори се наредиха сред най- добрите и симпатични хора, които съм срещала. Много се радвам, че Христо е намерил щастието си в Барселона. А града, както той каза наистина е място където се диша свободно. Дали има друго място на света, където биха приели щурите идеи на архитект като Гауди.
Ден 8 – Отново във Франция
Освен че с всяка следваща страна по пътя ни шареното се увеличава, хората стават все по-добри и по-добри. Не е добре да си мислим, че няма стена около източна Европа и по специално България. Когато човек прескочи веднъж е в западна Европа, спокойно може да сменя градове, държави, работа…
В началото смятах, че доста хора искат да се върнат, защото им липсва България, но дори да е така, дали България прави необходимото за да ги върне?
Но дотук срещам щастливи хора, които са оценени и тежат на мястото си и това е страхотно.
Барселона-Париж /1500км/ решихме да преборим за един ден. Добавяме тази идея към лошите. Снимките с Христо и стягането на багажа приключиха на обяд. Така че пристигнахме при Георги Корназов, който ни предложи подслон, към 4 сутринта. Петнайсетте часа път, включваха дъжд, лутане из предградията на Париж и търсене на къщата на Корназа.
Следващия ден отиде за реанимация и малко снимки…
Ден 9 – Париж
Лятото в Париж само приличало на лято, каза малката Мартина. Да не кажа, че беше зима. Но местните ни обясниха, че мрачното време и липсата на светлина са типично парижки. Една точка в полза на неромантичноста. Успяхме да видим само туристическите обекти за съжаление, които също никак не са романтични. Champs / не chance, както съм си мислела преди…/ elysees се оказа огромна търговска улица или Мол, разлят по дължина. Но всичко останало по архитектура има 6, със заслужената им гордост и самочувствие построени. Въпреки че валеше и беше невероятен студ и трябваше да разглеждахме с колата.
Всичко в Париж се случва с небивал размах, от задръстванията и магистралите, до двата месеца джаз фестивал в Парка на цветята. Абе богата работа, както казваше дядо ми.
Може би следващия път ще намеря време да открия и “кокетната” страна на града, с романтиката де. Иначе според Георги Корназов и приятелката му, Париж освен че дава много и ти взима доста от енергията. Затова той е успял да намери убежище в уютната си къща на 25км от Париж, където може да свири по цял ден на тромбона.
Ден 10 – Хага
В Хага живее Коцето, наш приятел и саксофонист. Омъжен е за най-слънчевата холандка Ирма – обоистка. Имат си 2 годишно момиче и скоро ще имат още едно бебе. Ирма не само че учи български, ами иска и децата им да учат! Тъй като Коцето заминаваше за Франция на другия ден, ни се извиниха че могат да ни отделят много малко време. Но как само се погрижиха за нас! Разходиха ни из центъра на Хага, дадоха ни карти за градския транспорт, карти на града и околията, храна, сок, одеяло за пикник и ни опътиха към плажа!
Плажа на Северно море е нещо като магистрала. И за разлика от нашето море, наистина е спокойно.
А пък Ирма, на другия ден реши да ни сготви вечеря!
По време на пътуването ще съберем цял букет от добрини. Както каза добрата ми приятелка Мария, само трябва да си намерим 365 добри хора и живота ще е песен..
Хага, по-спокойният Амстердам. Холандия си е номер 1! Без високомерието на някой от съседките, перфектните форми и цветове и на колелета и на сгради, всичко е толкова изтънчено и неизлишно! И всички подкрепят националите на световното, стискам им палци! А оранжевото разбрахме от къде е , като не е то флага – Willem van Oranje е виновен. Как тайно си работи Хага като столица и спокойно… И как може да е различна от всичко? Холандия де. Не знам кое по напред ми харесва, може би огромните прозорци без тайни от съседите или невероятния магически плаж, който наистина предлага спокойствие? Парковете с фото изложби, лебеди и замъци? Всичко си е наред тук.
Ден 11 Амстердам – Unbelievable KODAK moment!
240 националности?!!! Сигурно това ни помага да не стоим като кръпка тук. Така дали е по лесно да намериш идентичноста си? Кой знае. Но в Амстердам мирише на спокойствие и култура. Митко Бодуров е намерил мястото си тук и баланса. Балансът между хубав живот и кариера.
Не мога да разбера как нещата в Холандия изглеждат така прости. Защо никой не се хваща за гушата със съседа? Харесвам я ужасно много тая страна. И преди 6 години и сега не успях да видя фенерите и да отида в някой coffee shop и пак си ми харесва.
За 3 дни успяхме да закъснеем за две покани за вечеря. Оказа се, че в Холандия е прието да се вечеря рано, към 6. Първата вечер пристигнахме към 8 при Натали, която ни приюти за цели 3 дни. Двамата с приятеля и просто ни чакаха, с приготвена ужасно вкусна храна. И колкото и бели да сътворихме в дома им, не ни се разсърдиха…
От Амстердам си купихме луковици на лалета. Може пък с тях да разнесем малко от благородството на Холандия и у нас.
Ден 12 – Хановър. Хилдесхайм
Еее, приятно е да се шофира със 140км и повече в Западна Германия. Покривите от Южна Франция насам, се изостриха максимално. А “второкласните” немски пътища, междуселските де, са си баш най-първо качество.
В Холандия и Германия е доста по-подредено и логично и часовете лутане драстично намаляха. Но и шареното намаля. Обаче чистотата се покачи. Мисля, че нощем покривите на немските къщи се мият. Как иначе?
Антония Раднева пее в операта на Хилдесхайм /най-малкия голям град – над 100 000 души/. Само че операта им е малко по-малка от Софийската, която нищо чудно да остане единствената в скоро време за България.
В нито една държава до сега не забелязваме изобилие на висок клас луксозни автомобили, както у нас. Явно мерилото за престиж е доста по-различно. Това което забелязвам обаче е, че навсякъде, всяка една държава, град, каквото и да е управление, оказва изключителна подкрепа на културата и арт хората. Явно с вековните им традиции е станало ясно, че култура много рядко и почти никога означава бизнес.
Ден 13 – Берлин
Мислех, че всички луди хора са ги събрали в Амстердам, но сега виждам, че сега са ги преместили в Берлин. Тук шареното не е по сградите, а по хората. Сигурна съм, че който и да човек на улицата би ми разказал невероятна небивалица, ако го попитам как живее. Вечерта, когато пристигнахме, имаше свирене с Владо Карпаров и Митко “Гумата” в джазовия клуб “ b flat”. Грандиозен успех и то въпреки световното. Дори накрая екзалтираната публика поиска бис само с двамата българи /другите двама музиканти бяха американци/.
На другия ден нямаше как да не отидем в зоо парка в Източен Берлин. И преди 6 години беше магически. И наистина е парк! Много е добре, че развитите държави се грижат и за децата и за животните. Доста е шокиращо да се разминеш по алеята с пеликан, че и да го погалиш.
На другия ден вълнението беше голямо, дали за снимките с Владко, дали за мача Германия – Англия.
Мисля си, че дори извънземните биха си живели спокойно в Берлин. Даже май видяхме един прекалено обикновен господин в обществената пералня. Може и шпионин да е бил, ама дори шпионин би сложил поне една обеца на веждата. Защото ако във Венеция просперират ВиК специалистите, то тук със сигурност на почит са татуировкаджиите, фризьорите /особено онези, които ползват розова и синя боя/ и тези, които поставят обеци.
И още в подкрепа на шареното мога да споделя, че в събота попаднахме на 48 часов “квартален” арт фестивал. На всяка пряка се случваше я степ, я джаз, я изложба…
А в неделя пък имаше друг фестивал, на улица специално затворена за целта. На различни сцени имаше жива музика, като латино и джаз. И в цялата Берлинска емоция, нашия Владо е намерил щастието си и вече се чувства Берлинчанин…
Ден 14 – Щутгарт
Малък и много богат град. Страхотни условия за класически музикант като Дориана Чакърова.
Попитахме един достолепен господин с Мерцедес кабриолет / там е леко задължително да караш Мерцедес/ за нашата улица и той я потърси в навигацията си и каза да го следваме… Със сигурност не му беше на пътя.
Ако немците на моменти ни изглеждат не особено емоционални, това по-често е плюс. Защото пък при нас има голямо излишество на негативна енергия и емоции. Затова и всичко така трудно ни се случва. Не знам дали е от немотия.
Има и друго. Както каза Шибил, ако през по-голямата част от времето си зает с битовизми е трудно да мислиш за изкуство. А в Европа /Западна де/ голяма част от тях ги няма май май/.
Ден 16 – Мюнхен
Продължавам да не разбирам как е възможно човек да живее така спокойно в толкова голям град. Преди години, при първото ми идване в Мюнхен се шокирах от лъщящите от благоденствие хора, сега ми се видяха по-нормални. А не виждам да съм забогатяла…
Тук вече видяхме доста бутикови коли, като 30 годишен ягуар, ама от новите. Но тук става дума за едни ужасно богати хора. Които могат да си купят всичко.
И тук ни посрещнаха изключително гостоприемно и се видяхме с доста стари приятели.
Съгласих се с г-н Славчев, че хората имат повече прилики, отколкото разлики. Каквото и да значи…
И добре че беше добрия ни приятел Слав, да ни даде навигация /или томтом, както го наричат в Холандия, хихихи/ та имаше кой да ни закара без загубване, като съветва „Сега завийте налиаво” със сръбски акцент.
Ден 17 – Виена
Не ни останаха сили за повече впечатления. А и всеки път има значение откъде идваме. Във Виена ни прие бившия музикант /стискам палци да реши да е и настоящ/ Мартин Томов. Не само че ни подслониха двамата със съпругата му, ами бяха така добри и неразумни да ни гледат момичетата за една вечер, когато имаше свирене с Владигеровите братя. А те двамата са невероятни! Страхотно е че двамата се допълват така. Много ми се прииска брат ми да се беше родил заедно с мен и да сме били близнаци. А те двамата не само че са като едно, но са и като един огромен генератор за позитивна енергия. Блазе им 🙂
