Романтична Латвия, 2 част: Пещерата на Гутман и Турайдската Роза
Преминахме по моста над река Гауя на път към нашата цел замъка на кръстоносците от Ливонския орден Турайда (на латв. Turaidas pils или на нем. Schloss Treiden).
На десния бряг открихме една тучна зелена полянка. На нея бяха опънали шатри потомците на древните ливи. Те демонстрираха своите дивашки сървайварски умения: да опушват риба, да пекат на чеверме патка (не е лебед, ни увериха) и да стрелят с лък. Доскоро ливите бяха малоброен народ, населяващ основно територията на Латвия. Последният представител на тази националност и носител на езика почина през 2009 г. Казаха ни, че днес има около 40 човека като тях, които се стараят да съхранят бита и обичаите и които знаят малко или повече ливски език.
Като потомък на славните прабългари и аз опънах тетивата на лъка. Моята стрела не улучи жива твар и затова, огладнели, окупирахме част от полянката за закуска на тревата. Колежките Наташа и Катя извадиха пелмени, шефът Артур измъкна отнякъде водка ,,Имперская“, а жена му, крановичката Надя, българка от Украйна, ни изненада с баница с праз. Та това е латвийски тимбилдинг!
Нашият сплотен вече колектив продължи към най-популярната латвийска Пещера на Гутман (Gutman ala).
Вдясно е Пещерата Гутман – старинно култово място и охраняем геологически обект. Височината е 10 м, ширината – 12м, а дълбочината – 18,8м. Малката дупка вляво е Пещерата на Виктор.
Пещерата на Гутман се е образувала преди 10 000 години за радост на тълпите от туристи. Водата, която изтичала от топящите се ледници, е издълбала пясъчника.
Влизайки вътре и сравнявайки я с нашата огромна Проходна пещера край Карлуково (на горната снимка), мога да кажа, че пещерата Гутман е мижава, т.е. откъдето започва, там и завършва. Но тя е знаменита с надписите си и с легендите си, коя от коя по-мрачни. Разказаха ни, че в нея била зазидана невярната съпруга на местния вожд на ливите Риндауг, която не го дочакала да се върне от военен поход. От сълзите на тази нещастна жена се образувало поточe, което се влива в близката река Гауя.
А името си пещерата е получила от германския лечител Гутман, който лекувал с тази вода хората. Днес казват, че водата няма лечебни свойства, но въпреки това си измих очите, за да разгледам по-добре надписите от 17 век по стените на пещерата от вида „Тук беше Цецо“.
Издялкването на надписите с имената на пътешествениците е било начин за припечелване на пари от местните според картината на Йохан Бротце от 18 век.
Цялата видима повърхност на пещерата е изписана с имена и рицарски гербове като генерала Йохан Паткул, философа Йохан Хердер или на сина на Александър II – престолонаследника Николай, и на други знатни или незнайни посетители като Путин В.? Панаир на суетата!
Другата мрачна пещерна легенда е за Турайдската роза. Но това не е легенда, а истинска кървава история, която се потвърждава от намерените съдебни протоколи. Тази история е интересна и заплетена, но има повече отношение към замъка Турайда, отколкото към местопрестъплението – пещерата на Гутман.
Старинният Турайдски замък е бил построен в началото на ХIII век. Дълго време той принадлежал на рицарите на Ливонския орден, докато през 1601 г. замъкът бил превзет от шведите след няколко месечна обсада.
След сражението шведският дворянин Грейф, разхождайки се из развалините, видял плачещо момиченце, родителите на което вероятно били загинали.
Грейф останал да живее в Турайда. Той отгледал и възпитал девойката, която кръстил Мая, тъй като била намерена през май.
Когато Мая навършила 18 години, тя се считала за най-красивата мома в района и затова я нарекли Турайдската Роза. Тя била сгодена за симпатичния градинар Виктор Хейл от замъка Сигулда.
Почти всяка вечер влюбените се срещали по средата на пътя между замъците – до пещерата на Гутман. Идвайки обикновено по-рано на срещата, Виктор изкопал с мотиката си малка пещера на няколко метра вляво от пещерата на Гутман, която украсявал с цветя от градината си.
Днес любовното гнездо се нарича Пещерата на Виктор (Viktor ala).
На тяхното щастие завидял дезертьорът от полската армия Адам Якубовски, който бил охранител към замъка Турайда. Красотата на девойката го опиянявала също като водката и той нееднократно се опитвал да я покори, но Мая останала вярна на своя любим. И тогава, озлобен и отхвърлен, Адам решил да я покори с хитрост и сила. Неговият ординарец и събутилник Петерис Скудритис се съгласил да му помогне.
На 6 август 1620 г. Мая получила бележка от Виктор с покана да дойде веднага в пещерата на Гутман. Като отишла на срещата девойката видяла двамата и разбрала, че е измамена. Съпротивлявайки се срещу двамата насилника, тя, падайки, извикала на Адам, че може да му даде голям подарък, който не може да му даде дори и крал. Адам за миг пуснал девойката и попитал какъв е този подарък. Мая развързала копринения си шал и, подавайки го, казала, че той е магически. Ако Адам си върже шала, не ще го рани нито стрела, нито копие, нито меч. Адам не повярвал, че нежният шал може да бъде по-добра защита от бронята и отново сграбчил Мая. Тя извикала, че веднага ще му покаже силата на магията на шала и като си го вързала на шията смело заявила:
„Удряй с меча си и нищо лошо няма ми стане!“
Адам вдигнал своя меч, който досега лежал на земята, а Мая започнала нещо тихо да шепне. Петерис помислил, че това са заклинания. Адам казал: „Добре ще пробвам, но ти все едно ще бъдеш моя!“ и замахнал. Веднага потекла кръв и Мая рухнала мъртва на земята.
Разтреперен и ужасен, Адам захвърлил окървавения си меч в извора, изтичащ от пещерата, и побягнал към гората. Там Петерис го намерил по-късно, обесен на ремъка за меча.
Вечерта на местопрестъплението се появил и Виктор. Той отчаяно побягнал да търси помощ в замъка Турайда.
На другия ден се появил съдията, който намерил мотиката на градинаря в пещерата и веднага хвърлил Виктор в карцера на Турайда, обвинявайки го в убийството.
Виктор признал, че мотиката е негова, но отричал всякаква връзка с убийството. Съдът решил, че верни показания могат да се изтръгнат само след инквизиция и издал заповед да се приготвят уредите за мъчения. Но ходът на събитията се обърнал, когато неочаквано се появил Петерис, който разкрил правдата. Думите му били потвърдени и от 8-годишната родна дъщеря на Грейф, която придружила кака си до пещерата.
Градинарят Виктор и старият Грейф помолили съдията за снизхождение към Петерис и той бил осъден само на 4 месеца затвор.
Мая била погребана с всички почести, а нещастният Виктор посадил на гроба й липа и след като поставил кръст и се помолил, заминал завинаги за родния си Вюртемберг.
Изкривената вековна липа още пази жив спомена за Турайдската Роза .
Но да се върнем към замъка Турайда. Той е основан от раценбургския епископ Филип през 1214 г., 13 години преди Рига. След като бил завършен, замъкът го нарекли Fredeland или в превод от немски ,,мирна земя“. Но в паметта на народа останало името, което му дали древните ливи – Турайда или ,,божествена градина“ от («Tora» — «Бог», «aida» — «градина»). Крепостта дълго време служила за охрана на околната територия, докато през 1776г. след пожар почти напълно изгоряла.
Латвийска легенда за съвременното състояние на замъка Турайда.
А. Северна предзамъкова територия В. Вътрешен двор С. Южна предзамъкова територия
1. Северна предзамъкова входна кула 15 в. 2. Стена на пархама (цвингера) 15 век
3. Източна отбранителна стена,северна предзамъкова територия 14 в.
4. Редут 17 в. 5. Погреб 19 в. 6. Северна отбранителна стена 13 в.
7. Главната кула 13-14 в. 8. Фундамент на стопански сгради 14-16 в.
9. Североизточна ъглова пристройка с погреб 14-16 в.
10. Източна отбранителна стена 13 в.
11-12. Фундамент на стопански сгради 14-16 в.
13. Остатъци от стопански сгради 18 в.
14. Западна отбранителна стена 15 в.
15. Западен корпус 14-15 в.
16. Голяма полукръгла западна кула 15 в.
17. Южна отбранителна стена 13 в.
18. Кулоподобен южен корпус 13-14 в.
19. Южна предзамъкова отбранителна стена 14 в.
20. Южна предзамъкова вътрешна отбранителна стена 15 в.
Възстановяването на замъка Турайда започнало едва през 1953 г. от Съветска Латвия, като първа била реставрирана главната кула на замъка (висока 38м) . Възстановяването бавно продължава и днес.
Надявам се, че латвийските власти ще се справят с последния проблем – свлачищата. Ние можем да дадем добър пример с Преображенския манастир, който успяхме да опазим.
Високата кула и днес се използува като наблюдателна площадка, от която се открива великолепна панорама към долината на река Гауя.
Трябва да се има предвид, че проходът, водещ нагоре към площадката, е тесен (0,5м), нисък (1,5м) и виещ се в кръг, което е предимство за чевръстите малчугани. Май рицарите не са били много едри хора.
Вляво в западния корпус бяха открити останки от пивоварна. Очаквам спешната реставрация!
Последният етап на отминалото състезание и така също на нашия поход включваше изкачване по стъпалата до върха на кулата вдясно. Българският рекорд беше време, двойно по-голямо от това на победителя!
Голямата полукръгла западна кула от 15 век.
Поднасям запалка към фитила на затвора на топчето и… БАХ!
Няма газ! Няма Южен поток!
Проводницата ни Татяна държи здраво меча, когато ме произвежда в рицар на Турайдската роза или както бе записал летописецът на Ливонския орден Хенрих Латвийски в своята ,,Хроника на Ливония“ (Livlaendische Reimchronik): «…брат Теодорих (или Дитрих, настоятел на манастира на монашеския Орден на цистерцианците в Трейден – Торейда-Турайда), предвиждайки вероломството на ливите и опасявайки се, че няма как да се противопостави на масата от езичници, за да увеличи броя на вярващите и да запази Църквата сред неверниците, учреди братство на рицарите (воините) Христови, на което господин папа Инокентий ( III) даде устав на пазителите на храма (тамплиерите) и знак за носене върху дрехите – меч и кръст, и им заповяда да се подчиняват на своя епископ (Алберт фон Буксгевден – епископа на Рига)“.
Новият брат меченосец е готов за нови подвизи в името на Христа. Все пак изпитах още едно удоволствие, когато свалих тежкото рицарско снаряжение.
Музейният парк Турайда е богат освен на археологически и исторически паметници, така също на съвременни паметници на изкуството.
На това място, където някога е било селището на древните ливи, скулпторът Индулис Ранка е създал скулптурен парк на народната песен (Dainu kalns) през 1985 г.
Тук оживява фантастичната фигура от фолклора – Вихрогонът.
Юнакът Ян и горската фея Лиго.
Загадка за нас е езическото минало на латвийците. Но веднъж в годината настъпва техният празник, на който оживяват традициите.
На Янов ден, в нощта на 23/24 юни, е езическият празник Лиго (Ligo). Тогава мъжете се окичват с венци от дъбови листа, а жените с венци от полски билки, пеят заедно народни песни край огъня и после го прескачат за здраве, пият много водка и после се шмугват по двойки в палатката. На следващия ден отиват на работа само трезвените нелатвийци като мен.
Но дотук с ливонските приказки!
Наздраве!
текст: рицар Цветан Димитроф фон Плевен, Трифон Зарезан, 2015
снимки: Цветан Димитров
Литература:
Магнус фон Вольффельд „Сообщения о уголовном праве и уголовном процессе в Видземе, Эстонии и Курземе“, Рига, 1848 г.
Герман Беркович „ТУРАЙДСКИЙ ЗАМОК ПОД УГРОЗОЙ РАЗРУШЕНИЯ“ 2002 г.
