Мексико

Приключение в Пико де Орисаба – най-високата вулканична планина в Мексико

От

на

Пико де Орисаба, или още наречен от индианците: “Читуалтепек”, бе изцяло погълнат от мъглата и смога и едвам-едвам се различаваше в далечината. Предстоеше ни да се изкачим до базовата станция на 4600 м. надморска височина (два пъти по-високо от Витоша), но пътят дотам не бе подходящ за нашето микробусче, така че ни очакваха премеждия. От този заслон до върха, разстоянието в надморската височина беше с още километър по-високо. Но всъщност опасностите при катерене по глетчера дебнеха на всяка крачка.

Затова оставихме лидера на групата Вальо да шофира сам по стръмния склон през опасните участъци, застрашаващи да срутят крехките мостови проходи. И за да не пропаднем в деретата, предпочетохме да затъваме с обувките си в дълбоката песъчлива пръст, вдигаща страхотен прах при нашето трамбоване. Но понеже това беше част от приключението, нямахме нищо против. Докато крачехме все още бодри, се наслаждавахме на горските цветя, поклащани настойчиво от вятъра, появил се тук на височина над 3500 м. Още малко катерене към небето с бели облаци и

достигнахме Идалгос – последното индианско селце, залостило се в дебрите на високата планина

на 3 457 м. над морското равнище, или 11 410 фута.

Моят приятел реши да рискува с опита си да изкачи вана с раниците чак до хижата. Аз се качих с него донякъде, но след като достигнахме “вилица”, разклоняваща пътя на две, аз слязох, за да изчакам другите, за да не се чудят по кой път да тръгнат. Бях по къс ръкав с кожената си жилетка, а вече захладняваше. Освен това не си бях сменил обувките за катерене и трябваше да вървя с мокасините няколко километра нагоре в планината.

Не ми се стоеше така бездейно, затова тръгнах пак надолу да предупредя останалите да завият по десния ръкав на пътчето. После разбрах, че всъщност и двете разклонения стигали пак до едно и също място. След като ги пресрещнах и уведомих за маршрута, отново потеглих сам нагоре. Въпреки че наклонът не бе много стръмен, налягането си оказваше вляние и аз започнах малко да се задъхвам. Бях отдавна оставил спътниците си на километър-два по-назад, но все пак успях да ги мерна нейде долу на два-три завоя разстояние. Отново достигнах място, където пътните коловози се разделяха, но този път не спрях да дочакам групата, ами

последвах интуицията си, че бях поел “вярната посока”…

Движех се сред същата тази туфеста трева, висока почти до кръста ми, и за да улесня ходенето си, излязох встрани от пътя, където не се вдигаше чак толкова прахоляк. Времето бе все още приятно топло и аз пришпорих напред, изгубвайки след себе си другарите, но нали знаех, че Вальо бе пред мен – страшно нямаше! Намирах се приблизително по средата между колата и групата, когато пътят отново се разклони и аз се изправих пред дилемата: наляво ли, надясно ли да завия? Вальо не ме беше предупредил, явно защото е нямало значение коя горска пътека ще хвана – нали целта беше една, горе при заслона под глетчера. Прииска ми се да можех като храбрите индианци да разпознавам пресни следи от стъпки и отпечатъци от коли, за да се ориентирам по кой път бе минала колата. И тук пробягваха гущерчета – в ствола на едно повалено и обгорено дърво.

Налегнаха ме малко тревожни, или по-скоро досадни мисли

да не би моите хора да са кривнали по друг път, че да се търсим тук цял ден един-други. Реших да избера “среден вариант” и да процепя по самото било, между двата пътя. Лошото бе, че ожаднях, а пък водата си бях оставил при багажа в колата. Сигурно щеше да отнеме още часове докато намерех другите, но се стараех да бъда все пак оптимист. По-разумно беше да ги изчакам там, където планинските коловози се разцепваха, ама като бях толкова нетарпелив и нямах нерви да стоя без да правя нищо… Върнах се назад, тъй като безкрайността на пътеката, която виждах да се провира сред оределите дървета, не ме окуражаваше особено, а и не бях сигурен дали това беше вярната посока. Стана ми ясно, че моята интуиция ме бе подвела този път.

Пресякох отново горския друм, който сега пък се разтрояваше и ме обърка какво да правя?!

Баща ми, ако беше на мое място, сигурно щеше доста да се попритесни, горкият!

Но аз се уповавах на късмета си, затова продължих привидно безгрижно да се движа пак нагоре, този през самата гора, изоставяйки пътечката, която поне водеше нанякъде. Не след дълго обаче реших, че така щях само да се изгубя още повече, затова заслизах надолу по билото, което бях вече покатерил, все още надявайки се да зърна съмишлениците си зад някой бор. Проблемът бе, че докато се върнех на мястото, където се раздвояваше пътят, нямаше да знам дали групата ще го е подминала и ще бъдат напред или все още ще са назад, и тогава в каква посока щях да вървя?

Така мина повече от половин час в безплодни зиг-заци напред-назад, докато накрая вече изгубих тотално представа къде оставих тясното, но сигурно пътче.

Не бях съобразил, че като тръгнех на “кестерме” нагоре сред хълмовете с разпръснати борове, високата трева растяща на туфи щеше напълно да скрие пътечката, дори и да не бях далеч от нея. Затова сега ми беше доста трудно да определя къде точно тя се промушваше. Наблюдавах се странично, като герой от някоя приказка, които се луташе в търсене на приключения, но всъщност, не забравях реалността, че се намирах далеч в голяма, свирепа и непозната планина, над 4000 м височина, при това

леко облечен и без надеждни обувки, без вода и храна

Дори и фенер нямах, ако ми се наложеше случайно да замръкна сам. А докъдето ми стигаше погледът – пустошта беше смразяваща и ми бе трудно да повярвам, че все пак имаше и други катерачи, но къде ли бяха те?!… Въобще, пълен авантюризъм! Успях да се покатеря до една височинка и да се огледам, извиквайки: “ехо-о-о!!”, но мъртвилото остана напълно равнодушно. Дори не чух да отеква собствения ми глас. Укорявах се, че така лекомислено се оставих да изгубя пътя в гората. Не предположих, че това ще ми се случи, защото тя бе разредена и имаше добра видимост в нея. Не ми оставаше нищо друго, освен да продължавам своите тегели сред високата “пампаска” трева, развяваща се от вятъра.

Бях също като Фигаро: тук-там, горе и долу, докато най-сетне излязох на нещо като магарешка пътечка със следи от копита, която пресичаше баира. Добре, но на коя страна да тръгна? Нали бях загубил ориентир, трябваше да вървя напосоки. Разбира се, тръгнах пак натам, на където не трябваше, а мехурът под палеца ме болеше и затрудняваше вървежа ми.

Но куражът още не ме беше напуснал, въпреки че се чувствах безвъзвратно изгубен

Ако познавах района както местните, сигурно нямаше да има причина да се притеснявам, но нали бях за първи път тук…

Ето че отново излязох на едно било, откъдето се разкриваше гледка към равнината, в която блещукаше някакво селце на около 25 км разстояние – вероятно същото, през което бяхме минали. Мислех си даже, че ако замръкнех сам, по-добре би било да тръгна надолу по посока на светлинките, дори и да знаех, че те бяха твърде далеч и не бих успял да ги достигна, дори и да вървях цялата нощ. Нямаше и следа от коларския път в тази посока, водеща ме към дивата гора, а вятърът се усилваше и събираше облаците, които започнаха да кръжат дебнещо над мен, като злокобни лешояди.

Пътеката навлизаше дълбоко в планината и понеже наистина не знаех накъде повече да вървя,

започнах да се чудя дали не бе вече време да ме хване малко шубе?

Колко невинно се бях подвел по това, че като видях Вальо на пътя, сметнах, че нямаше да имам никакви проблеми, а ето че един час по-късно вече се чувствах изгубен в дъбравите на гигантската планина.

Бях устремен единствено към това да се върна назад до вилицата, раздвояваща пътя, където се надявах да открия човешки стъпки, за да разбера в каква посока са се насочили алпинистите. Затова следвах покорно “магарешката пътечка”, която леко се спускаше на около половин километър от мен към мястото, което вече разпознавах, че беше ниският сред тревата черен друм, за който не бях съобразил, че така измамно ще се скрие, въпреки намерението ми да не се отдалечавам от него.

Слава Богу, след близо час лутане, вече отново стоях на разклонението на пътя. Бях твърдо решен да не си правя повече подобни експерименти. Е, сега пък трябваше да си играя на следотърсач. Странно, но пътеката бе почти пясъчна, като че ли се движех в пустиня, което не подобаваше на височината, на която се намирах – 4500 м. Жажда ме гонеше още когато бях пресрещнал Вальо с мексиканчето, а 2 часа по-късно, след всички тези премеждия, вече не смеех да се изкуша с мисълта кога ще имам достъп до вода. След около още един час тъкмо превалях едно от поредните възвишения, когато

отсреща ми като “мираж” се белна микробусчето, заседнало в дерето

Така моето приключение “изгубен в планината” завърши благополучно. Благодарих на Бога с облекчение и се заспусках с нови сили към Валентин и другите, които се мъчеха да изкатерят колата през стръмния склон, което в случая се оказа в моя полза, за да мога да ги настигна навреме. В късния следобед най-сетне пристигнахме в мрачната хижа, направена от дялън камък, стабилна на вид като щоландски замък. Мястото изглеждаше свирепо, недостъпно и неприветливо. Интериорът на примитивната постройка се състоеше единствено от високи, общи нарове на три нива, разположени един над друг, които заемаха едната цяла страна на студената и празна стая.

Те бяха достатъчно широки, за да се натъркалят по тях като сардели 20-30 души

Петдесет метра над станцията, закътана до едни скали, се намираше друга малка метална кабинка, нещо като огромна палатка, в която също можеше да се преспи. В нея имаше две-три икони, символизиращи Божията закрила над алпинистите от постоянните опасности тук. Лично мен ме развълнува да ги открия в този джендем.

Идеята на моите хора пък беше да направят на следният ден проучвателно катерене до средата на глетчера, където да установят палаткова база в по-лесно достъпната снегова ивица. Там щяха да оставят тежката си екипировка и да се “барикадират” за през нощта, за да могат на другия ден да щурмуват върха, а ако времето е неблагоприятно, ще се върнат отново в хижата да си отпочинат добре, за да съберат сили за втората нощ, когато ще им предстои нощно изкачване.

Облаците започнаха зловещо да обграждат хижата

след което пропълзяваха злокобно по улеите на глетчера нагоре до самия връх. Единствените растения тук, които дръзваха да молят свирепата природа за живот, бяха, освен тревата, едни къдрави тъмно зелени храстчета, чиито листа наподобяваха минииатюрни палмови листа. Хладното, залязващо слънце се опитваше безуспешно да пробие тягостната мъгла. Бледите му лъчи не можеха да погалят и стоплят ледено-течащата вода, спускаща се във вид на спокойна вадичка нейде от непристъпните процепи на ледника. Затова пък бе прясна, бистра и неопасна да се хване диария, както бе с по-голяма част от водата в Мексико.

На другия ден времето бе поносимо добро и безветрено, макар и облачно. Затова предприехме замисляното изкачване по глетчера. То продължи около 4 часа и бе

моят първи досег с истински ледник

Макар и да бе дълбок няколкостотин метра, повърхността му бе мека от пресният сняг, който започна да се сипе скоро след потеглянето ни. Още в началото ми направиха впечатление редицата кръстове тук и там, здраво забити в памет на провалили се алпинисти, трагично и внезапно напуснали този красив свят, точно когато са се смятали за силни, здрави, можещи и борбени…

Колкото по-високо се катерехме, толкова по-добре осъзнавах скоростта, с която една нелепа смърт би ни връхлетяла. Следвахме внимателно съветите на нашия лидер Валентин и местата, които той ни показваше за безопасни да минем. След като преодоляхме първото ниво състоящо се от едри разкъсани скали, наблъскани застрашително една връз друга, навлязохме сред урви от сипеи, разбъркани от миксера на могъщата природа с парчета лед и рехав сняг. Ако човек гледаше “Звездната планина” от космоса, можеше да си я представи като огромна топка сладолед с “чоколет чипс кукис” (шоколадени късчета и бисквитки). Далеч по-рисковано обаче беше пълзенето нагоре стъпка по стъпка по наклон от 65-70 градуса. Тогава

всяко подхлъзване можеше да ни струва живота, особено когато минавахме непосредствено близо до пукнатини в ледника

Обикновено те бяха безобидно замаскирани от стърчащи до тях скали, които скриваха тесните отвори, посипани с пухкав сняг. Нямахме право на погрешна стъпка, а ако имаше такава…едно нещо беше сигурно – телата ни щяха да се превърнат в безименни ледени статуи, вклещени во веки веков сред незнайно дълбоките бездни на глетчера.

Въпреки че имах предимството да бъда с лек гръб, маратонките ми, колкото и стабилни да бяха, не можеха да се мерят с пластмасовите назъбени “планинарки” с крампони (“котки”) на другите алпинисти. И все пак, изкачвах се бързо и настървено не по-зле от останалите, с помощта на специалната брадвичка за катерене по лед, с която Вальо ми беше услужил. Друга, не по-малка опасност бяха свлачищата от скали, лавинно спускащи се при всяка въздишка на могъщата планина.

Затова нашият водач, показвайки ни нови кръстове на загинали смелчаци, ни водеше зорко по маршрути при стените на огромните урви, а не по средата, откъм лицевата им страна, където имаше най-голяма вероятност да бадем пометени от търкалящите се камънаци. При все това, едвам успяхме да се спасим от тях, когато от няколкостотин метра над нас се затъркаляха с все сила срещу ни няколко ръбести къса скали. Въпреки че имахме достатъчно време да реагираме, отмествайки се на различни страни, коварните отломъци като истинско “мислещо торпедо” също така меняха посоките си, като че ли нарочно заради нас.

Един такъв едър камък прелетя на няколко метра от мен, точно през мястото, където преди секунди стоях

а друго малко по-скромно парче канара, с големината на голяма тиква, се спря на 15-на фута по-надолу, точно на стъпка разстояние от Трейси, която гледаше смразено до не по-малко втрещения Майлс зад нея.

Това изглежда бе “шеговит” жест на Пико де Орисаба към нашата експедиция, за да ни намекне, че не бе подходящ момент да продължаваме упорито нагоре. Не искахме да провокираме късмета си, затова намерихме закътано място, където можехме да оставим за през нощта палатките с въжетата и всички други алпинистки пособия. След недълга почивка решихме, че бе време за връщане в базата и заслизахме внимателно надолу.

След още няколко часа на безпроблемно спускане бяхме отново подслонени от студеният уют на хижата, чието гостоприемство сега оценявах повече. Бе време за възстановяване: да сръбнем горещият чай, приготвен на газова бутилка с котлонче.

Бяхме си легнали с падане на мрака, защото още в два сутринта

Вальо и двама от групата ни започнаха да се стягат за нощното изкачване

Аз дремех, увит като какавида в спалния си чувал, доколкото студът ми позволяваше, въпреки че се бях навлякъл с всичките си топли дрехи, които носех. Снегът не спираше да се рони от черното небе И не беше ясно дали то ще предостави възможност за щурм към върха. Все пак, нищо не можеше да сломи ентусиазма на моите приятели, които и без това трябваше да приберат принадлежностите си, преди те да бъдат затрупани от наближаващата буря. Майлс и Трейси се отказаха, преценявайки силите си. И добре че стана така, защото на нея така и не й понесе надморското налягане, което застраши живота й. Без да знаем, до сутринта тя се поду цялата като “медена пита” и трябваше колкото се може по-скоро да слезе на по-ниска височина, за да се избегне най-лошото.

Не знам какво е било горе преживяването на тримата от групата ни, но със сигурност е било свирепо. Добре че те успяха още преди обяд да се върнат при нас, смъквайки успешно палатките и другите си такъми. Когато всички видяхме физиономията на Трейси, не можехме да повярваме доколко тя се бе изменила през последните 6-7 часа.

Отекла като във филм на ужасите, или ако ви харесва повече – набъбнала като “Великденски козунак”

горката жена нямаше как да види собственото си отражение, а и по-добре! Затова без повече да губим време, стегнахме раниците и се натоварихме на побелелия миниван, но сега ни очакваше още едно последно изпитание. Пътят, по който бяхме се качили до станцията, беше напълно изчезнал под снежната пелена. И без това видяхме голям зор да стигнем дотук с колата, ами сега не можехме и да си тръгнем… Не трябваше да се подценяват неминуемите хлъзгания, които лесно биха ни запратили из деретата, особено както не бяхме екипирани с вериги. Не ни оставаше нищо друго, освен да “запретнем ръкави, да се поизпотим и поизцапаме”, разчиствайки снега от пътя пред нас.

В продължение на час и половина успяхме с крака и ръце да изчистим най-горния и стръмен пътен участък около два км. надолу. Чак след като се убедихме, че преминаването ни върху появилите се черни коловози стана отново възможно, аз и един от нашите се метнахме на задната броня на вана, за да придадем по-голяма тежест на колелата и да се хлъзгат по-малко. Вальо започна съвсем бавно да шофира внимателно по склона, заедно със заболялата Трейси на задната седалка, а Еди и баща му се спускаха пеш.

Така преминахме най-лошата част от два пъти по-опасния при сняг път, който иначе изглеждаше доста привлекателен, разкриващ една неповторима по характер страна от себе си при наличието на зимен пейзаж. Туфите с високи сламени треви бяха бухнали като белтъчени “целувки” (от тези в сладкарниците) И само споменът ми от вчера ме караше да повярвам, че

планината имаше и друг облик

След като излязохме благополучно от зоната на снега, спускането ни вече беше лесно. И когато се разминахме с двама пешеходци, които също се бяха отправили към могъщата планина и ни разпитваха как било там горе – ние само поклатихме с усмивка глави, пожелавайки им Good luck (успех)! Те просто не разбираха къде отиват, особено онзи с тиролската шапка с перцето. Скоро щяха да разберат…

За Владислав Михайлов

Препоръчваме Ви