Прага – бира, добри приятели и приключения!

През лятото на 2014 г. мой много добър приятел, тогава живеещ в Швеция, успя да си намери работа в Прага, Чехия. Седмица по-късно вече беше в самолета и в продължение на няколко месеца, докато се установи там и свикне, нямаше много време за чатове и разговори. Тогава през септември получих късно вечерта обаждане от наш общ приятел (Тони), започващо с думите „Мисля да ходя в Прага на Недко на гости и си търся още хора, за да не пътувам сам…“. Отне ми цели 3 секунди да помисля и отговоря: „ДА! Хайде!“. Така започна приключението, наречено „Прага“.

Тук може би трябва да отбележа, че поради летните фестивали (EXIT, SDF и т.н.) и други скорошни преживявания, бюджетът ми по това време беше доста оскъден. Всъщност за всички ни беше така за жалост, но това не ни спря да потеглим 2 седмици по-късно за Прага. С Тонко успяхме да намерим 3-ти човек – негова позната, Цвета, която също като нас беше зажадняла за приключения. Така 2 седмици след като взехме решението, потеглихме на път още по тъмно в ранни зори.

Пътят от София до Прага с кола не е малко. С нужните кратки спирания и без много чакане по границите разстоянието от близо 1300 км се минава за около 15 часа. Има различни маршрути, като ние избрахме най-ползвания и директен, минаващ през Сърбия-Унгария-Словакия. Макар уж да бяхме проучили пътя предварително, не се мина без изненади. Ще спомена няколко от тях за тези, които възнамеряват да пътуват по този маршрут с кола. Сърбия като цяло се минава лесно и бързо, като 90% от пътя е магистрала и предимно няма много трафик. По принцип на границата с Унгария се чака, защото проверката там е малко по-строга. Все пак влизаме в Европа. Имахме късмет и не ни задържаха много там. Заобикалящите ни хора ставаха все по-уникални с всяка кола. Кой от кой по-атрактивен, всеки разказващ своята уникална история. Чакането си струваше, защото излязохме малко от колата, разходихме се на „ничия“ земя м/у двата поста и като цяло разпуснахме след часовете, прекарани в път. Настроението беше повече от добро – минахме границата със смях и бясна музика!

И ето ни в Унгария – тя се минава бавно! Много бавно! Магистралата е дълга, без завои или отбивки и се иска много търпение. Това ми напомня да похваля пътищата там, които бяха гладки като стъкло и бяха достатъчно хай-тек, че издаваха звуци и караха колата да вибрира, ако караш неправилно в/у маркировката. Добре са го измислили хората, защото да караш часове наред в права посока с постоянна скорост си е опасно успиващо. След като ни писна да ах-каме по това колко е гладък пътят, постепенно започнахме да се унасяме от еднотипното движение и на няколко пъти тествахме специализираната маркировка. Също и спирахме често за нужната почивка и тоалетна.

Оказа се, че в крайпътните бензиностанции в Унгария кафето, а и всичко останало, скача в пъти. Искаш или не обаче, най-близките градове са на десетки километри, така че даваш 2-3 евро за чашка кафе, когато ти се доспи от еднотипния път.

Също така системата там определено действа. Нямам идея как, но със сигурност действа. Спряхме по някое време в аварийната лента за да се полюбуваме, типично по български, на близкото храстче и още преди да излезем от колата зад нас отнякъде изникна влекач на пътна помощ. Тромав стар мъж слезе и след 3 опита на няколко езика най-после се сети да ни попита на английски: „Problem?“. Направихме се на ударени и обяснихме, че шофьорът е искал да провери нещо по колата. Отговори ни с раздразнен тон: „No stop here!“ и ни направи знак да потегляме. Доста чудене падна откъде се появи, като с магия, този човечец, но определено не беше изолиран случай. Час-два след това бяхме спряли на една от типичните там отбивки за почивка, където има само паркинг, чешма и раздрънкана крайпътна тоалетна, когато млад мъж се опита да ни продаде стар телефон за без пари. Отказахме любезно, разбира се, но интересното настъпи минута след това, когато полицейска кола, идваща по магистралата, отби в паркинга и целенасочено спря при него за проверка. Явно имаше проблем с телефона, защото му го взеха и го арестуваха набързо, а ние гледахме като треснати и набързо решихме да бъдем максимално примерни до границата със Словакия.

Освен това искам да добавя и нещо изключително важно за всички пушачи, решили да преминат през Унгария – там цигари по магистралите няма. Установихме този явно малко известен факт на връщане, когато цигарите свършиха точно на влизане в Унгария. Виждаш ли, има закон там, който ограничава продажбата на цигари само в специализирани за целта магазинчета, наречени „Tobacco shop“, каквито обаче има само в градовете. Същевременно да намерите такъв, питайки местните, е почти невъзможно.

Продължавайки напред, стигнахме до границата м/у Унгария и Словакия, която е само спомен от ерата преди ЕС. Минаваш директно, без да спираш. Тук обаче идва приключението, наречено Словакия. Пътят там не е много – някакви 100-150 км. максимум. Настилката е повече от приятна, подобно на Унгария. Пътят минава през тиха безлюдна местност, изпълнена само с гори, поля и тресавища. Няма градове по пътя. Проблемът в Словакия идва от факта, че явно там хората не признават за гориво така популярната и евтина у нас газ, както и че местата, предлагащи горива, са не повече от 3-4 по пътя от едната граница до следващата. Разбира се, последната бензиностанция в Унгария е била много преди границата, а най-близката след границата с Чехия е в близост до Бърно.

Така се получава, че имате едни 150-200 км, през които няма къде да заредите, ако се движите само на газ, а ако имате неблагоразумието да „изчакате дали няма да има газ на следващата бензиностанция“, може да се окажете с празен резервоар някъде сред „нищото“. Хората там, разбира се, са помислили за това и на всеки 5-10 км може да видите край пътя приличащи на обемисти пощенски кутии наземни телефони, от които да се обадите на пътна помощ. Според законите на Мърфи, естествено, туба с бензин ще ви излезе, колкото използваното гориво до тук. Самите ние се препотихме стабилно в продължение на час, от момента, в който свърши газта, до момента в който видяхме бензиностанция. Добре че бяхме заредили бензин на тръгване… за всеки случай. Стигна ни точно до следващото зареждане, но пък дотогава напрежението беше голямо. Заредихме бензин догоре и с това успяхме да се доберем някак до Бърно, вече на чешка земя. Затова силно препоръчвам да заредите всичко до горе, преди да влезете в Словакия.

По пътя в Чехия имаше доста напрежение също, защото е меко казано странен на места. След като се стъмни, лентите светнаха, дъждът се засили, а коли и камиони се движеха все още с безумни скорости. След цял ден дълъг път най-после успяхме вечерта да се доберем до заветната Прага. По пътя като цяло имаше много други забавни, интересни и напрегнати моменти, които си струва да се разкажат, но предпочитам да минем на главната цел на това пътуване.

Прага… ах, Прага. Определено трябва да започна с „какво представлява“ и що за форма има. По принцип има разлика м/у хора, които са били в даден град, и такива, които не са. Разликата се крие в очите им. Очите на човек, който не е бил там, виждат в картата на града линии, имена и геометрични фигури, по които се опитва, като в лабиринт, да намери правилния път. Човек, който обаче е бил там и е опознал града, ходейки по улиците ден след ден, вижда в картата великолепни сгради, улици, хора, хълмове и гледки. За него тя е като онези картички от едно време, които си променяха снимката в зависимост от какъв ъгъл я гледаш. В Прага беше същото за нас – в началото картата на града ни беше странна и непонятна. Ако не беше навигацията при влизане, сигурно щяхме да пристигнем с час-два закъснение от лутане по улиците.

Прага е голям град. Разделен е на 10 части, като в 1-ва са локализирани съответно и повечето забележителности. Тя се води и Център на града. Реално обаче това не е така. За нас поне остана усещането, че центърът се образува от части 1, 2 и малко от граничещите с тях 3, 4 и 7, поради което отсега нататък под думата „център“ ще имам предвид точно тази съвкупност, а не официално приетата под това название част 1. Именно там, в този въображаем „център“, кръжахме главно през 5-те дни, прекарани в Прага. Извън него се намират типично жилищните квартали, които, макар атрактивни сами по себе си, няма кой знае с какво да впечатлят.

Бяхме отседнали в западната страна на 3-та част, където се намираше квартирата на Недко. Той живее в малка стая на третия етаж на сграда в „квартал“, който е разположен на хълм. Сградите са на по 4-5 етажа, а уличките там са тесни и с голям наклон, защото буквално лежат в/у острия хълм. Там обаче е същински рай за по-младите (туристи) – освен многото прилични хостели, на всяка улица има поне по 3-4 бара, понякога редуващи се дори. В интерес на истината, на 3 метра до входа на квартирата имаше бар със звучното име „Тики Таки“ и още по-приятните африкански атмосфера и интериор. Успяхме само 2-3 пъти да го посетим през следващите няколко дни и изживяването беше ново и приятно. Но за баровете и като цяло нощния живот в Прага ще говоря по-надолу.

След като пристигнахме, прибрахме багажа набързо и тръгнахме на кратка вечерна разходка да се насладим на чудесата, които предлага кварталът, да изпием по бира и да раздвижим краката след 15-тина часа в седнало положение. Реално вечерта приключи скоро след това, защото всички бяхме изморени, а ни чакаше дълъг първи ден на сутринта.

Тук е хубав момент да спомена, че в този разказ не възнамерявам да описвам механично истории, имена, години, факти и прочие за сгради и забележителности, както би разказал някой гид. Не това беше целта на пътуването ни и съответно не мисля това да е целта на този пътепис. Искахме да се впуснем и открием Прага сами за себе си, да видим и оценим величието й през нашите очи, с темпото, което ни допада. Съответно този разказ описва видяното през мойте очи, или историята на няколко градски изследователи, които преоткриват тайните на града, а не поредната организирана от някоя агенция екскурзия…

Колкото до последното – като цяло нямам против организираните „почивки“, предлагащи се в интернет на килограм, но това просто не е моят вид туризъм. Може да има голям плюс, а именно, че имаш човек, който ти разказва историята на местата, но това някак избледнява, докато тичаш от място на място и се чудиш дали да слушаш гида, да снимаш, или да огледаш както си трябва мястото със собствените си очи. Това се забелязва може би най-добре от всички места, които съм посещавал досега, именно в Прага – там е препълнено с организирани групи туристи! За 5-те дни, прекарани там, сме се разминали със стотици такива групи от всякаква националност и брой. Ходещи плътно заедно от страх да не се изгубят, те следват типичния механичен младеж, държащ високо над главата си чадър, който да следват. Може да се каже, че се наситих на тази гледка в Прага.

Любопитно беше, че имаше конкретни забележителности, където можеше да видиш цялото това фиаско в неговия пик. Трите най-гъчкани с туристи места без съмнение бяха катедралата Свети Вит, Карловският мост и Пражкият часовник. Последният се намира на Староместкия площад. Часовникът е уникален, защото на всеки кръгъл час някое от странните куклоподобни същества по него се съживява и изпълнява ролята/номера си в отбелязването на новия час.

Вярно, интересно е да се види, но и адски трудно. Тълпите от туристи там не прощават никому. Видяхме часовникът да отброява кръгъл час точно два пъти, като първият от тях беше по време на ден 1 от престоя ни. Тъй като се бяхме приятно изгубили час-два преди това сред малките улички на околността, ни беше трудно да намерим пътя към площада и за малко да закъснеем. Това, което видяхме с излизането на широкия площад пред часовника, беше една тълпа от хора, напомняща на митинг или безплатните концерти на открито в София. Нямаше време да се моткаме, Недко ни посъветва да се набутаме по-напред, ако искаме да видим и заснемем нещо. Направихме го и съответно всички се изгубихме. Часовникът си свърши работата. Бих казал, че беше сравнително забавно как малък скелет изведнъж се раздвижи и започна да удря металната клетка, която държеше. Все още обаче не мога да преценя до колко точно притискащата ме тълпа китайци развали вълшебния момент. В крайна сметка всичко отмина набързо и тук дойде проблемът за всеки от нас – как да се намерим. Успяхме да се съберем чак след 20-тина минути, когато повечето групи туристи наоколо се бяха събрали вече и продължили към следващата локация. Ще ми се да кажа, че втория път, няколко дни по-късно, когато посетихме часовника, беше по-различно, но макар да се случи в 12 вечерта, площадът беше не по-малко пълен.

Аз обаче избързах с историята. Горната случка беше част от първия ни ден в Прага. Да започнем по ред – станахме и след час оправяне тръгнахме с бодра крачка. Падаше се неделя и Недко беше почивка, затова обикаля с нас целия ден и ни разведе по основните забележителности. Този първи ден ходихме над 12 часа и според педометъра на телефона ми това беше рекорд, който досега само и единствено през „ден 2“ успях да подобря. Денят започна сравнително рано, като тръгнахме към 10-11 от квартирата.

Първите 30 мин. снимах почти всяка 3-та сграда по улиците, чисто и просто защото в Центъра всички сгради са уникални! Вероятно повечето са били най-обикновени жилищни сгради, но отвън нямаха нищо общо със сивите и скучни еднотипни панелки и къщи у нас. Накъдето и да погледнеш там, фасадите са в различен стил, коя от коя по-атрактивна, с по-изящни орнаменти, решетки, балкони и статуи. В крайна сметка половин час ми трябваше да се откажа да снимам и да се оставя да се наслаждавам на гледките около мен.

Освен нестандартните „обикновени“ сгради, имаше и много „необикновени“. Само през първия час ходене минахме първо през намиращата се на съседната до квартирата улица малка, но много висока църква. Буквално скрита между сградите, беше обсипана с потъмнели орнаменти и статуи. Тъй като беше неделя, пред нея се бяха събрали множество хора, включително и цели семейства с малки деца, на нещо като импровизиран пикник/уличен битак/съквартална среща. Кой знае, може просто да са ходили на църква хората. Във всеки случай решихме да не им прекъсваме неделния ден с глупави въпроси и след като се полюбувахме на гледката, продължихме по пътя си.

След лутане през малките улички Недко ни заведе до намиращата се наблизо телевизионна кула. Формата й беше странно увлекателна или казано по друг начин – скъсахме се да я снимаме и зяпаме в захлас. Другото уникално в нея нещо беше пълзящите по нея бебета. Дам, двуметрови метални бебета, сложени там по някакъв арт проект, свързан с Европа отпреди години. Гледани отдалече как лазят по сградата, отричайки законите на гравитацията, беше достатъчно да седим и да съзерцаваме кулата няколко минути в пълно мълчание. В последствие разбрахме, че във високата й част има кафе-бар-ресторант, който си струва да се посети. Имайте предвид, че кулата се издига на достатъчно високо, за да се вижда от близките хълмове. Искаше ни се да посетим бара някоя вечер, дори и за малко (все пак напълно нормално се води скъпо заведение), но за жалост така и не стигна времето да се качим. Всъщност има и легенда за телевизионната кула – а именно, че най-високо в кулата (над бар-ресторанта) имало скрита стая, изцяло остъклена от всички страни, която, ако си достатъчно богат и с нужните връзки, можеш да наемеш за интимна вечеря на свещи (и не само), високо над светлините на града. Не звучи зле, нали?

   

Но нека продължим все пак. След кулата си взехме кенчета бира за по-късно и продължихме да се движим в типичния за нас неориентиран, зиг-заг, свободен маршрут, наслаждавайки се на множество сгради и чудати неща. Всъщност, мисля малко към края да разкажа за чешката бира, защото няма смисъл да описвам всеки от десетките пъти, когато си взимахме. Имайте предвид, че опитвахме всекидневно както си трябва качествено и количествено местната бира, без да прекаляваме (през деня поне). Но за това по-натам. Наблизо до кулата има десетина малки парка, като във всеки от тях има какво да се види. Уникални скулптури има навсякъде и като човек, на който много му харесаха творбите на Роден, които гостуваха в София миналата година, мога да ви уверя, че всяка статуя из малките и големи паркове и градинки на Прага си струва да се види! Коя от коя е по-запленуваща и страхотна. Същите са като скрити съкровища из центъра на града. И което ми направи впечатление – повечето бяха очевидно добре поддържани. В един от парковете имаше огромна сграда, вероятно църква (така и не запомних), която беше с нестандартна форма – широка, ниска, отпред изглеждаше добре, но отстрани имаше формата… на тоалетна чиния. Доколкото разбрахме, е сравнително нова постройка, но това не променяше странната й форма.

След това по пътя минахме през надлез, минаващ над десетки железопътни линии, излизащи от голяма сграда, вероятно или депо, или ЖП гарата. Гледката беше достатъчно уникална, за да спрем да се снимаме и да изпием по бира.

След това минахме покрай голяма модерна постройка с формата на идеален куб. До нея точно пък се намираше мащабният Национален музей.

Сградата беше очевидно стара и повече приличаше на църква отвън, отколкото на музей. Поради ограничения ни бюджет не го посетихме, но пък прекарахме 20-тина минути на главния вход в снимки, разговори и оглеждайки околността. Точно пред главния й вход има малък фонтан и видимо „разтопен“ дървен кръст, част от който се слива и прелива в земята. Странна смесица от изкуство и религия, която запленява погледа на всеки минувач.

Ако пресечете улицата, се озовавате на Вецлавския площад, който е срещу входа на музея. Всъщност повече прилича на широка, не особено дълга, наполовина пешеходна улица, в центъра на която има паметник в началото и няколко страхотни градини. Затова и ние галено нарекохме цялото място „Главната“.

Сградите наоколо са колоритни, а на партера на всяка от тях има скъпи магазини, капанчета за сувенири, Старбъкс, всякакви ресторанти за бързо хранене, както и нормални капанчета за храна, Тай-масаж студия,… и в общи линии от всичко по малко. Моткахме се доста там, седнахме на по кафе до импровизираната временна изложба в централната пешеходна част.

Влязохме и в едно капанче за сувенири да разгледаме. Там с изненада открихме, че собствениците са българи. Поговорихме малко с тях, изглеждаха интересни, предложиха дори отстъпка да ни дадат, но решихме да оставим избора на сувенири за последните 2 дни. Мъдро и постъпихме, защото по-надолу по Главната, където става почти изцяло пешеходна, имаше десетки дървени малки „къщурки“, подобно на коледните европейски базари, където цените бяха по-приемливи. Тук постоянно се продават сувенири и всевъзможни вкусотии за ядене и пиене. Неочаквано обаче, зяпайки, разбрахме, че реално почти всички къщички със сувенири в тази част от Главната се държат от българи. Няколко мои връстници, с които се заговорихме, ни обясниха, че са пристигнали там преди 10-тина години и оттогава с това се издържат и пребивават там. Беше много приятно и изненадващо да поговориш на български със случайни сънародници в центъра на Прага. Направиха ни специални оферти за сувенирите (много по-ниски от тези, които получихме в магазина по-рано), от които се възползвахме няколко дни по-късно. Главната там се разделяше на три малки улици и 100-тина метра по-надолу по едната имаше малко площадче с още една камара дървени къщурки със сувенири. Там пък продавачите бяха предимно руснаци (или поне говореха руски повечето). Разделението беше явно. Но пък имаше и разлики откъм вкусотиите. При българите се предлагаха ръчно направени на място местни специалитети като традиционните за там захарни комини, които имаха вкус на козунак, или стокилограмовото парче месо, което се печеше на едно желязно копие. Последното само с аромат те кара отдалече да ти потекат лигите. За сметка на това на малкото площадче при „руснаците“ имаше чешки бонбони, шоколади, плодове и всевъзможни сувенирчета за жени (пили, гривни и т.н.).

От там продължихме, лутайки се по малките улички, докато успяхме да се изгубим приятно. Няма нищо по-хубаво от това да се изгубиш сред малките улици на непознат голям град. Доста хора напълно ненужно изпадат в паника, защото не знаят къде са. Но в крайна сметка, ако вървиш само направо, все някога ще стигнеш до голяма улица или друг ориентир. За сметка на това, ако обаче решиш да се отпуснеш и оставиш на преживяването, чувството е неописуемо. Зад следващия ъгъл може да се крие всичко и точно това неясно усещане прави преживяването уникално и специално. В случая, докато обикаляхме без посока, успяхме да попаднем на малка стара църква, напомняща Света София, която май беше преустроена в театър, видяхме заведението „Швейк“, както и статуя на висящ на една ръка мъж от последния етаж на сграда. Целта на последното ни убягна, но пък беше адски неочаквано и изненадващо.

Вече минаваше обяд и тогава точно се бяхме запътили към площада с часовника, за който разказах по-рано. Бяхме далече обаче и решихме да отидем за следващия кръгъл час. Вместо това се нуждаехме от почивка и седнахме за целта в малко скрито ресторантче с не повече от 10-тина маси общо, няколко от които бяха отвън. Поръчахме си по бира и се отдадохме на почивка. Като по поръчка слънцето се показа зад облаците и ни обзе едно такова приятно мързеливо настроение, че чак едвам се вдигнахме да идем на площада. Там вече разказах какво стана с тълпите.

След площада поехме към Карловския мост. След малко лутане и без много зор стигнахме там. Мостът е един от многото по протежението на река Вълтава. Мога спокойно да кажа, че минахме през почти всички през следващите дни, но определено Карловският е най-уникален и вероятно най-стар. Започва в началото с голяма кула, а на всеки 5-10 метра по моста има от всяка страна по една стара страхотна статуя. Съответно през целия ден там е лудница от туристи, художници, предлагащи портрети на момента, улични музиканти и щандове с ръчно изработени бижута. Недко ни обеща да ни заведе там вечер, защото е далеч по-спокойно, безлюдно и гледката нощем е по-добра.

След моста минахме от другата страна на реката, където търсихме стената на Джон Ленън. Преди нея обаче минахме покрай ресторанта на Джон Ленън и един мост над малка река, обсипан с катинари на хора, посетили мястото.

Стената също беше страхотна – цветна и с десетки послания, зареждаше по специален начин с енергия. Позабавихме се доста там за снимки. Настроението беше повече от добро!

  

След това тръгнахме нагоре да търсим Царския дворец, който беше отбелязан в джобния пътеводител, който Тонко беше взел назаем, преди да заминем. След голямо изкачване (западният бряг на реката е значително по-висок и има доста хълмове по него), множество площади, статуи, стари сгради, наподобяващи малки дворци и засилващия се вятър и умора, решихме да приключим обиколките за първия ден и да се прибираме. Умората си каза думата и се възползвахме на връщане от трамвая, за да се приберем в квартирата.

  

Тук е хубав момент да спомена, че по принцип в Центъра на Прага най-удобният и бърз транспорт са трамваите. На често минават, бързо се движат и са измислени максимално ефективно и евтино за пътуващите. Можеш да минеш през целия заплетен център за 20-тина минути с правилния трамвай. Чисто информативно да спомена, че там не си дупчиш един билет за превозно средство, а билетите са ти за определено време и зони. Ние, тъй като се движехме главно из центъра, взимахме най-евтините билети, които бяха валидни по половин час. Демек пъхаш билета в машината в трамвая и тя ти маркира часа. След това можеш в рамките на 30 минути да пътуваш във всички трамваи в съответните зони, за които важи. Много удобно, ако се движиш само в центъра.

Всъщност последните дни разбрахме, че имало и за по 15 минути билети, но явно са рядко срещани, защото само веднъж видяхме такива. Колкото до контролата – и тя е различна. За разлика от тук, където явно се проверява всеки пътник, в Прага контролата е цивилна и само проверява съмнителни лица по лична преценка. Стори ни се малко менте работа, но решихме да не си играем със съдбата и непосилно големите глоби, та затова почти винаги бяхме изрядни. Оказа се, че сме постъпили правилно, защото единия ден точно зад нас станахме свидетели на контрольорите в действие. Като от нищото нормално изглеждащ мъж отиде при младо момче, легитимира се с документи и поиска да му направи проверка. Момчето беше без билет и тихомълком извади и си плати глобата. Всичко това се случи повече от тихо и в рамките на минута. Нямаше караници, викове и изцепки. Вероятно нямаше и да разберем, ако не го бяхме мернали по случайност. Може би единственият минус в цялата система е, че билетите се взимаха от машини по спирките или малки магазинчета, каквито обаче нямаше на всички спирки. Моят съвет е – бъдете редовни, защото глобите са масивни и няма смисъл да рискувате да си развалите пътуването заради лев-два за билет.

След като се прибрахме първия ден, бяхме капнали, гладни и мръсни. След съответно кратка почивка, бира, хапване и душ бяхме готови за мързеливи подвизи – биричка в бар на една от съседните улици. Недко ни заведе в бар на спортна тематика – вътре в него имаше изкуствена стена за катерене и джаги. Възползвахме се от второто, пийнахме и мързеливо направихме разборка на деня, излежавайки се на сепарето. Беше сравнително пусто, но с 10 бара на 100 метра радиус нормално. И все пак работят, което ще рече, че явно има достатъчно клиенти.

Това е удобен момент да разкажа набързо за нощния живот на Прага. Който е меко казано странен. Има много барове и клубове, но типичните у нас дискотеки там липсват почти изцяло. Вместо това са заменени от всевъзможни „one time“ партита на всякакви места и различни събития, провеждащи се в големи клубове. Трябва да знаете обаче, че същите се случват само петък и събота. Останалите дни е, както биха се изразили някои мои приятели, „пълно мъртвило“. Разбира се, за сметка на това хората се пренасочват към малки барове и клубове през останалите дни, където може да не става якото избухване, но пък можеш винаги да пийнеш, да разпуснеш, да срещнеш яки хора и да си изкараш добре. Има и друга хубава страна на баровете там – всеки е различен и уникален откъм тематика и атмосфера. Ако сравняваме с нашенските, то тук сякаш само името променят, докато там разликата е огромна. Посетихме доста от тях, понякога по няколко на вечер, и като цяло нямаше един, който да ни разочарова.

Също така втората вечер Недко ни заведе в един ъндърграунд клуб наблизо на име „Акрополис“. Изкарахме си страхотно там, а мястото беше повече от странно. Входът е на ъгъла на голяма лъскава сграда, влизаш през партера и слизаш по широки стълби, които постепенно се смаляват и се превръщат в тунел, който се върти, усуква, разделя и те отвежда в някоя от няколкото зали и помещения. Тогава работеше само една малка зала, която дори не беше пълна. Вътре обстановката беше странна смесица между Строежа и Микстейп, но музиката беше добра, бирата също и се забавлявахме страхотно. Когато разбрахме откъде идва името на клуба, стана дори по-интересно – виждаш ли, в стената точно зад масата, на която бяхме седнали, се оказа, че има малка дупка на едно място на нивото на очите, където, ако погледнеш, ще видиш от другата страна една осветена затворена крипта с няколко отворени ковчега… от там и името.

Освен това мисля, че 4-тата вечер беше, когато се опитахме да намерим клуб, предлагаш нещо сходно с пълните и шумни дискотеки, на които сме свикнали. За целта тръгнахме да се лутаме из Центъра в търсене на правилната улица с клубове. Оказа се по-трудно, отколкото си мислехме, защото обикаляхме повече от час, докато най-после не открихме дестинацията. Клубът, който ни трябваше, се оказа голям, сравнително пълен, всички бяха облечени повече от официално, а музиката беше по-тиха и от нашенските кафета. Разбира се не бяхме облечени подходящо, което се усети от изненаданите погледи на няколко човека, поради което решихме да сменим мястото. Попаднахме на друг латино клуб, този път шумен и енергичен, също голям, също пълен, но отново дрескодът беше дори по-официален и от предходното място. Дори Недко беше леко изненадан май май от развоя на събитията. В крайна сметка си намерихме страхотно рок кафе, което беше на партера над рок-клуб, в който имаше някакво събитие, входът за което беше безумно висок. Рок кафето обаче се оказа идеално за изморените ни кокали и прекарахме вечерта там. Любопитно е също, че вечер имаше до ранни зори хора по улиците. Като цяло Центърът е оживен почти през цялото денонощие.

„Ден 2“ прекарахме подобно на предходния – а именно в много и дълги обикаляния. Този път започнахме от работното място на Недко, където минахме да го видим. То се намира право на север от квартирата, веднага след реката, по средата на 7-ма част. След като го видяхме в почивката, отидохме до намиращия се наблизо площад, на който има голяма църква, която също разгледахме. От там поехме към намиращия се наблизо парк… „Летен“ (вероятно), на който ние му казвахме, както го чувахме – „Лета“. Паркът е огромен и се намира по голяма част от северното протежение на река Вълтава, точно на ъгъла, който се образува около центъра. Като цяло този бряг е по-висок и се издига все повече и повече. Паркът съответно в по-голямата си част до брега е по-висок от сградите, намиращи се от другата страна на реката. Това дава невероятна гледка към Прага от множество места. Освен това там е сравнително спокойно – почти няма туристи. Големите групи хора липсват изцяло. Тихо е, приятно и гледката към града е незабравима. Първото място, на което отиваме, е по препоръка на Недко – на терасата с метронома! Това е може би най-високото открито място по крайбрежието на парка. Терасата е издигната на височина и пред нея няма храсти или дървета, които да възпират гледката към центъра на Прага, цялото протежение на реката и извисяващите се наблизо хълмове, осеяни с острите върхове на стари дворци и църкви.

Идеалното място да седнем за обяд – седиш на ръба, хапваш сандвич, пиеш бира, а в краката ти е цяла Прага! Точно тогава времето беше сиво и не след дълго дори заваля за около 20-тина минути лек дъжд. Това обаче не промени магията на мястото, дори го подсили. Да обядваш сандвичи с бира на такава гледка в добра компания, скрит от лек дъжд под огромен метроном, е изживяване, което трудно може да се повтори. Прекарахме доста време там. Правихме снимки, забавлявахме се, любувахме се на гледката и пийвахме биричка!

         

От метронома продължихме по парка, като многократно спирахме да се любуваме на множеството места, където се открива гледка към Центъра.

Пътят стигна до желязна ограда в основата на голяма постройка. Гърбът на сградата беше сравнително елементарно изглеждащ. Питахме специално охраната дали можем да минем, защото не искахме да си навлечем проблеми. Човекът с усмивка ни покани и дори ни посъветва да се качим по стълбите, водещи пред сградата, вместо да продължаваме по пътеката. Съгласихме се и с голяма изненада установихме, че отпред тя няма нищо общо – всъщност това се оказа Царският Летен Дворец/Вила, построена преди има-няма 500 години и пред която се намира царската градина с десетки редки видове дървета и цветя. Невероятно красиво място. Чувстваш се, сякаш си се върнал назад през вековете в дните, когато валсът е бил на мода, а ухажването на жена се е провеждало по време на разходки из градини именно, като тази.

Достигайки до другия край на градината, започват да се редуват стени, мостове и сгради. Усещаме как навлизаме в територията на нечий замък. А там, по средата, е катедралата Свети Вит. В Прага има десетки забележителни стари сгради, но Свети Вит без съмнение е несравнима. Формата, размерите, орнаментите… мога да говоря много за нея, но в крайна сметка би било безмилено, защото катедралата е нещо, което просто трябва да се види. По принцип се влиза безплатно само в началото – не повече от 20-тина метра след входа. Ако искате да разгледате вътрешността, трябва да си вземете билет. Мястото, където се допускат безплатно посетители обаче, е повече от достатъчно, за да ви покаже, че катедралата изглежда не по-малко внушаващо отвътре, колкото и отвън.

                        

        

             

След като разгледахме и прекарахме не малко време, втренчили поглед в невероятния й интериор, излязохме отвън и продължихме покрай лявата й страна, където има огромен площад. Същият внасяше неописуемо усещане за величие и грандиозност. Макар да имаше доста хора, не успяхме да се сдържим и се излегнахме/седнахме по средата на привидно чистия и гладък площад, наслаждавайки се на величието на Свети Вит. Предполагам, хората са ни гледали доста странно, защото бяхме единствените, на които не им пукаше да се разположат спокойно на земята по средата на площада. Не че имаше значение, защото околните не ни правеха впечатление изобщо… слънцето се показа за малко, сякаш специално за нас, а мястото пленяваше фантазията ни! Поседяхме там, потопихме се в атмосферата, разпуснахме и починахме, след което продължихме по пътя водещ надолу към реката.

       

       

       

От там с бавна стъпка се разходихме по брега, където открихме „бебетата“ от телевизионната кула. Същите са поставени като постоянна изложба до музея Кампа и отблизо са адски големи. Да не говорим, че се оказа, че са без лица. Доста странно и зловещо. Това трудно се забелязва при събратята им на кулата поради разстоянието.

               

Някъде там по брега, в близост до музея, се намира и „еднопосочната улица“. По-малко известна атракция, за която ни казаха и се оказа доста интересна. Буквално е една дупка в стената, която води надолу по стълби и е толкова тясно, че само един човек може да мине. За целта са инсталирани светофари от двете страни, защото иначе разминаване там няма. Колкото до това къде води – ще си замълча и ви пожелавам сами да откриете някой ден…

След не малко обикаляне завършихме деня, като се стоплихме с по супа в приятно ресторантче, прибрахме се за по душ и приключихме в Акрополис.

Ден 3 беше запазен за ботаническата градина. След като се лутахме малко обаче, така и не я открихме, но пък за сметка на това умората от първите два дни си каза сериозно думата. За щастие точно тогава попаднахме на малко, спокойно паркче, където, след като си взехме бири от близкото магазинче, седнахме да разпуснем…

Тук е времето да отбележа, че точно тогава за наш късмет изгря слънце и вятърът утихна значително. Това беше единственият сравнително слънчев ден (дори само няколко часа всъщност), защото през всички други дни беше предимно студено, облачно, имаше слаб до умерен студен вятър и многократно валя леко за кратко. Не че лошото време ни спря по какъвто и да било начин, но точно през третия ден, когато бяхме скапани от обикаляне, това слънце сякаш ни каза, че е време за почивка. До такава степен, че някои от нас направо преспаха на пейките в градинката. Предполагам, че отстрани с трите празни бирени бутилки несъмнено сме били любопитна гледка за минувачите, но реално едната бира, която изпихме, само ни успа. Не че ни трябваше да го прави де… бяхме умрели за сън и мързелуване. Няколко часа релакс на слънце направо ни върнаха към живота.

        

Остатъкът от деня протече нормално – огледахме сградите в околността набързо, които точно там не бяха много, и се прибрахме. Вечерта отново излизахме и така 3-ят ден беше ден за почивка.

Ден 4. Станахме рано с нови сили и се отправихме към намиращия се наблизо мистериозен конник. Така де… статуя на конник, която се вижда ясно над сградите от определени места в околността. Оказа се, че там е малкият по площ, но пък доста висок, хълм Витков, на върха на който има площад, Националния Мемориал (въпросния конник) и голяма сграда зад него, която е нещо като мавзолей и изложбени зали. Там се намират и гробът на незнайния войн, както и редица други експозиции. Трябва да знаете, че изкачването е доста трудно, ако не знаеш пътя, защото хълмът е стръмен и някои пътеки обикалят доста около него. Определено обаче си струва, защото статуята на конника е страхотна. Едно, че отблизо е много по-голяма, отколкото изглежда, и друго, че е невероятно детайлна. Освен това, както вече споменах, хълмът е много висок и се извисява над сградите наоколо. За жалост не успяхме да се качим на покрива на сградата, защото входът беше повече от скъп, но гледката от площада към цяла Прага бе не по-малко внушителна.

   

На връщане поехме по друг път, по който в най-ниската част на хълма с изненада попаднахме на малък военноисторически музей, посветен на Първата и Втора световни Войни. Оказа се, че е създаден и спонсориран по някаква програма и е абсолютно безплатен. Разбира се, го разгледахме. Даже отделихме доста време, защото беше страхотен. Бил съм в софийския военноисторически музей и определено мога да кажа, че този в Прага беше по-добър. Първо, беше целенасочен върху двете големи войни, за разлика от нашия, които обхожда цялата история на военното дело, и второ, беше далеч по-подреден, разказвайки историята година по година. Иначе повечето експонати бяха, разбира се, подобни. Някак историята там те пленява и те кара да разгледаш цялото място. Останахме повече от доволни!

      

След музея се насочихме към центъра (зона 1) на „Центъра“ – един площад с множество банки, магазини и огромни молове. Бяхме там, защото Криси (българка, живееща в Прага, с която се запознахме няколко вечери по-рано), ни даде напътствия за няколко малко известни места. Едно от тях се намираше на въпросния площад – голяма сграда на име „Котва“, която беше или мол, или нещо като универсален магазин. Беше 5 или 6 етажа и на последния етаж имаше открит ресторант. Криси ни прати точно там в ресторанта и беше права. На покрива гледката към околностите е страхотна. А можеш и да седнеш да хапнеш. Ние обаче нямахме толкова време, затова само повисяхме малко там да погледаме и потеглихме към следващата дестинация. Както ни каза Криси, горе на терасата нямаше никакъв проблем да се качим, снимаме и разгледаме, без да се налага да сядаме, което беше идеално за нас.

(Гледки по пътя в търсене на следващата дестинация)

Следващата дестинация беше скрита някъде наблизо. За нея първо чух от мой доста по-възрастен колега в офиса, който ми каза, цитирам „Да идеш задължително в Уфлеку“. Забавното е, че в джобния пътеводител, който имахме, беше заградено мястото на картата и беше написано от собственика на книжката: „Тук има много яка бира“. Имаше го дори в навигацията на телефона като забележителност. „Уфлеку“ или „U Fleku“ е бирария-пивоварна, с няколкостотин годишна история (или поне така се твърди). Също така е едно от задължителните места за посещение в Прага из повечето пътеводители. Вътре атмосферата е неповторима и автентична. Сякаш съвпада идеално с всичко „старо“, което си видял до момента в Прага.

По принцип имаше една малка зала, която беше пълна и се чуваше говорът на множество хора. Искаха да ни настанят в друга, много по-голяма зала, която обаче беше празна. Ние съответно тактично отказахме и решихме да изчакаме да се освободи място в малката, „забавна“ зала. Там определено беше атмосферата, която търсехме. След 5 минути ни настаниха. Още със сядането мина сервитьор, който остави две халби с тъмно-черна бира, без да сме поръчвали каквото и да било. Бяха само две, защото толкова имаше на подноса. Аз трябваше да изчакам за мойта. Две минути по-късно дойде друг сервитьор с множество шотове и с усмивка започна да ни обяснява приятелски, че това е медовина, която те правят, както и нещо друго, наподобяващо ракия. Някой от нас чу „безплатно“, тааа взехме по една. Аз взех шот медовина, защото никога не бях опитвал, и си казах „Сега ми е шансът“! Оказа се много приятно – нещо като ликьор с вкус на мед. Почти не усещаш типичната за твърдия алкохол горчивина. Минута по-късно ето, че и бирата ми дойде. Вече можеше да си кажем „Наздраве“. Бирата се оказа страхотна на вкус! Тяхно производство си е и предлагат само нея. Няма бутилирана, няма други видове. И има защо да липсват – определено беше една от най-добрите бири, които съм опитвал. Няколко минути след първата наздравица отново минава нашият приятел с шотовете и отново ни подканва да си вземем. Другите тръгват, без да се замислят, но на мен ми стана странно. Както и да е, изпихме още по един шот и им викам „хора, дайте да спрем, това няма как да е безплатно“. „Е нали той каза, че е?“… в този момент се сетих за едни предупреждения, които бях чел преди да заминем за Чехия, а именно да не приемаш нищо, което не си поръчал, защото от подарък после ти го записват в сметката, искаш или не. Та взимаме меню, поглеждаме и изненада – шотът е по-скъп от така или иначе скъпата бира.

Настроението спадна за момент, защото на този етап вече сметката беше голяма. След малко шотовете пак тръгнаха към нас, но отказахме тактично този път. Поцупихме се и след малко решихме да не го мислим и да си продължаваме напред. Някакъв човек се появи на вратата и започна да свири на акордеон. Настроението постепенно се върна и с Тонко дори си поръчахме по още една бира – беше страхотна, нямаше как да минем само с една! Направи ми впечатление, че мястото беше пълно по средата на деня. Също така беше любопитно, че имаше не само малки групи, като нашата, но и хора, които бяха дошли сами. Една азиатка, корав пътешественик, ако съдим по външния й вид, седеше до нас и четеше пътеводител на Прага. Изпи си бирата и си отиде, сякаш е попълнила квотата за деня. До нас пък жена на видима възраст 50-60 години някъде, явно местна, също си седеше сама и се наслаждаваше на тъмното пиво. По едно време дойде старец с бастун, който също си поръча само една бира, седна и започна да се потапя в атмосферата, сякаш носталгия го бе налегнала и си спомняше отминалите дни. У нас, ако стане това, същият вероятно би получил намусени погледи тип „този е пияница“. Хората там бяха пъстри и различни. Атмосферата беше страхотна, както и мястото.

Единственият минус се оказа това, че сервитьорът ни метна със сметката… таман два пъти. Оказа се, че сметката накрая беше дори по-голяма от очакваното (шотове), защото човекът си беше добавил процент бакшиш. Платихме му го, макар че нямаше право да го прави – в Чехия буквално има закон, който гласи, че така нареченият „процент обслужване“ задължително влиза в цената на всяко ястие, а „бакшиш“ се дава само по желание на клиента. Това не пречи обаче туристите да се прецакват от „талантливи“ сервитьори понякога. Случва се. Честно казано, тази случка не ни мъчи особено дълго, защото в момента, в който станахме и излязохме, усетихме ефекта от шотовете и половин час залитахме по улиците по средата на деня. Настроението беше повече от отлично, въпреки че ни измамиха…

Та моят съвет – задължително посетете „Уфлеку“, струва си, но не пийте повече от една бира, защото може да не ви се получат нещата, както сте очаквали. Внимавайте какво ви носят, защото няма нищо безплатно. Също така там не се поръчва бирата, а ви я носят по навик. Ще продължат да ви носят нови, докато не откажете или както е местният обичай, не сложите подложката за чаша върху чашата. Това е знак, че няма да пиете повече. Уфлеку по принцип има малък и труднозабележим вход, докато вътре мисля, че имаше 4 или 5 големи зали, огромен двор и дори втори етаж, които побират няколкостотин човека без проблем. Заведението е меко казано масивно.

След като изтрезняхме по път, минахме да вземем Недко от работа и се прибрахме. Вечерта се разходихме отново в парка и пихме бира на фона на нощна Прага. В западната част на парка, където има заведения, непосредствено до тях са направили заварени маси и столове, където всеки може да седне, без да е задължен да консумира от близкото заведение. Същите се намират на място, където няма растителност и се вижда цяла прага отвъд реката.

Трябва да отбележа, че вечерта също пихме не малко и успя за втори път същия ден да ни хване алкохолът. Причината да споделям това с вас е, защото е свързано директно с качеството на бирата, за което тук е мястото да кажа няколко думи.

През целия ни престой в Прага успяхме да опитаме всяка марка бира многократно. След Уфлеку и напиването вечерта за пореден път установихме нещо много фундаментално за чешката бира – на другия ден ти няма нищо! Чувал съм, че там водата и хмелът са някак различни, което вдига качеството и променя вкуса на бирата, но едва след това посещение се убедих до каква степен това е така. Независимо дали малко или много сме пили през деня и/или вечерта, на следващия ден винаги бяхме свежи и нямаше абсолютно никакви последици. За мен поне това е неоспоримо доказателство за качеството на бирата. И като допълнение – след като си дойдох, няколко пъти си купувам „чешка бира“ от магазин или заведение тук в София и макар да се води внос от Чехия, то за жалост определено има разлика във вкуса и качеството, които опитах там. Друго важно нещо е, че в много заведения в Прага, подобно на Уфлеку, се предлага наливна бира, която е уникална, защото се приготвя по поръчка от пивоварна за съответното заведение. Не е като тук три завода да правят наливната бира за цялата страна. Разбира се, има и големи производители (като Пилзнер), които зареждат не малко заведения и барове, но все пак шансът да опитате нещо ново и различно е съвсем реален.

Между другото бирата в заведение там е значително по-скъпа от тази в магазина. Колкото до магазина – там цените са равносилни на българските бири в нашенско заведение.

         

Колкото до магазините за хранителни стоки там – това е още една интересна история. Значи в Прага има големи магазини, като тукашните, но те са разпръснати извън центъра, където има повече място. В центъра може да видите едно-две малки филиалчета със същата марка, но като размер са доста оскъдни. Затова повечето хора пазаруват от малките магазинчета, които ми напомнят на хранителните стоки у нас от едно време, но предлагат не само храни и напитки, а и всевъзмони неща за дома. Цените в тях са повече от прилични. Когато влезете в такъв няколко пъти обаче, ще забележите нещо, което със сигурност ще ви се стори странно – в 99% от тези магазинчета продават азиатци. Като любител на корейското и японско кино и телевизия визуално виждах разликата между работещите в тези магазинчета, но като поведение всички до един бяха едни и същи – не си говорят с клиентите за нищо друго освен сметката им, не проявяват грам емоция и постоянно седят зад касата с поглед, забит надолу, и следят скритите под нея мониторчета, свързани с охранителни камери из магазина.

Още първия ден забелязахме тази тенденция и попитахме Недко що за скрита мафия съществува там. Историята, обясняваща този феномен, която той знае, е, че преди 30-40-50 години някъде е имало голям бум на строителството в Прага и за да се смогне на нуждата от работна ръка, са били наети хиляди работници от Азия, които в последствие са получили гражданство и са се заселили за постоянно в Прага. За тези няколко десетилетия съответно предвидливо са успели да обхванат почти всички малки магазинчета там и едва ли не действително са като една тиха и миролюбива мафия, която се грижи за вашите основни нужди… така че, ако ходите в Прага, не се чудете защо всеки малък магазин е почти идентичен.

Последен ден 5-ти беше заделен за купуване на сувенири и търсене на Валдештейнските градини (сигурен съм, че името се произнася и пише по друг начин, но след десетки пъти пак не можах да го запомня). Същите се оказа, че се намират сравнително лесно, въпреки че са заобиколени с голяма стена, а входовете са трудно забележими. След като свършихме с покупките на сувенири, минахме за обяд през офиса на Недко и след това през парка Лета се насочихме към градините, които бяха в близост до Свети Вит.

Там отново ни валя слаб дъжд, който обаче страхотно се справи с разгонването на туристите. Благодарение на оборудваните ни дъждобрани успяхме да се насладим максимално на градините за около 10-тина минути, като бяхме единствените, разхождащи се там. Самите градини са изключително приятни за разходка, като не трябва да пречите на разхождащите се свободно там пауни. В голямото езерце пък има огромни риби, които са атракция за всички туристи.

 

Статуи те гледат отвсякъде, а на голямата сцена в другия край на градините се оказа, че докато бяхме там, случихме точно на безплатен класически концерт с благотворителна цел.

 

          

В един от краищата на градините има усамотено място, където се издига висока черна изкуствена стена с нестандартни разчупени, свободни форми. Всъщност, ако се загледате внимателно в стената, ще откриете сред, на пръв поглед случайните, неравности лица на хора, животни и насекоми, скрити във самите форми. В центъра на стената имаше малка вратичка, която според легендата води към тайнствени коридори и скрити помещения зад стената. Цялата легенда е описана на малък знак, намиращ се в основата на стената.

 

          

Като цяло градините бяха страхотни и определено си струва да се видят. Има и още едно нещо, което трябва да знаете за тях – забранено е пиенето на бира вътре. Предвидливо ни предупредиха, защото това е сериозен проблем, за който може дори да те арестуват.

Малкият остатък от следобеда прекарахме, търсейки колата из крайните квартали, където я бяхме паркирали. Там може да се паркира безплатно почти навсякъде. В същото време в Центъра е адски трудно да си намериш място, защото около сградите местата са частни. Има определени райони, където можеш безплатно да я оставиш, но те са малко, а и по принцип са заети. След като се лутахме около час, търсейки точно такова място в близост до квартирата, най-после успяхме да намерим такова и да я оставим за през нощта. Това беше с цел да тръгнем максимално експедитивно на сутринта. След това се прибрахме, хапнахме и излязохме за нощна разходка на Прага.

Все пак на следващия ден заминавахме рано-рано, затова нямаше как да пием до късно точно последната вечер. Същата обаче беше идеална за Недко да спази едно обещание – а именно да ни заведе да видим Карловския мост вечер и да изпием по бира на него. Така и направихме, след като лежерно се придвижихме из Центъра на нощна Прага, сред развеселени и усмихнати младежи и туристи. Вечер може да срещнеш всякакви хора по улицата, а повечето от тях са доста общителни. Взехме си бири и постепенно се добрахме до моста, който вечер действително е направо пуст в сравнение с през деня. Е, имаше хора, но бяха малко. Мостът е прилично осветен, а от него се открива невероятна гледка към осветените дворци, църкви и сгради. Да си отвориш бира и да се наслаждаваш на тази гледка си е цяло блаженство. Единственият проблем беше, че в края на септември в Прага си е сравнително студено. А вятърът над реката и падащите вечер температури правеха студа многократно по-голямо предизвикателство. Предвидливо обаче се бяхме подготвили с дебели дрехи и напук на ниските температури и вятъра си спретнахме едно прилично изпращане на фона на нощна Прага…

Като цяло така приключи престоят ни в Прага. На сутринта натоварихме рано колата и потеглихме на разсъмване по дългия път за родината.

Разбира се, пътят на връщане не мина без емоции – цигарите свършиха в Унгария и до Сърбия имаше доста напрежение в колата. В Сърбия пък влязохме по тъмно и при отбивка през Белград, за да хапнем, ни удариха леко. Разминахме се без разправии и което е по-важно – никой от нас за щастие не пострада, с изключение на колата. Лявата предна гума беше изкривена леко и дори след като я сменихме с резервната, не се оправиха нещата. Проблемът беше някъде по окачването явно. Добри хора се смилиха над нас и се опитаха да ни помогнат, като потърсиха денонощен сервиз. Такъв обаче късно няма там, за жалост. Предложиха ни гаража си, ако решим да останем, но ние предпочетохме да рискуваме да се доберем до границата. Така изминахме 300 км. със средна скорост от 60 км/ч., което ни отне няколко часа повече от обичайното. В ранните часове на новия ден успяхме да се доберем до нея и да си отдъхнем, вече на българска земя. На този етап вече бяхме минали 20+ часа в път и с не малко емоции. Силите ни вече бяха на привършване, но след още два часа вече бяхме по леглата и заслужено спахме като къпани…

Като за финал – приключението, наречено Прага, бе един от върховите моменти за мен през изминалата 2014 г. Градът е невероятен и се иска минимум седмица, за да го разгледа човек, както си трябва. Самите ние, за 5-те дни, прекарани там, видяхме една голяма част от него, но също така пропуснахме доста забележителни места, за които не стигна времето. Изкуството, културата, гледките и преживяванията, които предлага Прага буквално зад всеки свой ъгъл, определено си струва да се видят поне веднъж в живота…