Полинезийският културен център в Хаваи на остров Оаху, /ПКЦ/
На път за ПКЦ, намиращ се на 40 мили /60 км/ от Хонолулу, отправям поглед от двете страни на луксозния автобус към смайващата природа, която ме заобикаля. От дясно се редят стройни палми, забучени в златистия пясък на необятни плажове, разчупени от екзотични заливи, морски канари и рифове. Особено впечатление прави една огромна скала-островче с формата на “китайска шапка”, затова името и е “Кули хет”. Отляво се издигат гъсто обрасли стръмни хребети с прорязани в тях от дъждовната вода улеи. Това е станало преди милиони години, когато невиждани поройни дъждове са блъскали върху младите вулканични планини, причинявайки образуването на тези причудливи форми.
От острите зъбери на планинската верига се хвърлят тесни, високи като небостъргачи водопади, които избликват с особена сила, когато всичко е влажно през дъждовния период. Тогава падат 250 инча вода от небето в тази най-мокра част от острова. За разлика от тук, в Уайкики годишно пада само 20 инча дъжд /50 см/. Във влажната част на острова почвата съдържа много бактерии и болести, неблагоприятни за отглеждането на селскостопански продукти. Затова захарна тръстика и ананаси се отглеждат от другата страна на острова, където е завет. Някои плодове и зеленчуци, като папаята и бананите, растат успешно в мократа част на острова.
ПКЦ е едно уникално съкровище, създадено, за да покаже на света културата, разнообразието и духа на народите от Полинезия. Парка включва седем селища от островите: Хаваи, Самоа, Фиджи, Нова Зеландия, Тога, Таити и Маркизките острови. Всеки един от тях пресъздава самобитността на островитяните му, техните обичаи, традиции и занаяти. Особено зрелищни са танците, песните и музиката им, отличително разнородни едни от други.
ПКЦ, в който се срещат полинезийци от седем различни култури, заема площ от 42 акра сред зелени лагуни и поклащащи се палми. Цената на един билет е между 49 и 64 долара, според консумацията на храна с полинезийски ястия, /някои от които са увити в палмови листа/, и според разликата в местата за вечерното шоу “Хоризонти”, представящо на 3000 зрители, различни по характер, история и музика, полинезийски фолклорни танци. То се представя от състав с над 120 островитяни.
Кулминацията се състои в “изригването на вулкан” и в страховития танц на “Огнения нож”, каращ зрителя да си хапе ноктите от напрежение. Веднъж попаднал там, човек може да наблюдава и научи много неща за местните обичаи и хора: пъстро шествие с канута; как се белят кокосови орехи на о. Самоа; как свирят на о. Фиджи; как мелят на прах корените на тарото на Хавайските острови; как плетат венци за глава от палмови листа на Маркизките острови; как жените танцуват “Хула” на Таити, а пък мъжете показват “коляно-чупещия” си танц; как бият тъпаните на о. Тонга ; как маурите на о. Аотеароа /Нова Зеландия/ въртят на въженца топчетата “poi”, когато играят с боядисани в бойни окраски лица бойния си танц, наречен “тахака”.
ПКЦ се счита за една от най-успешните в света културни атракции. Водни пътища и една извиваща се лагуна осигуряват идеалистичен декор. Обичаи, изкуства, занаяти и спортове могат да се наблюдават в седемте села, показващи начина на живот на различните островитяни. Тук човек има удоволствието да срещне истински полинезийци и да сподели тяхната 50 вековна култура и дух, изразени в музиката, танците и смеха им.
В селцето на о. Таити, нямаше как да откажа, когато една шоколадова таитянка с гъсти черни коси, ме покани да танцувам с нея “Хула-хула”, заедно с още двама престрашили се като мен мъже, също поканени от две други островитянки, да танцуват пред развеселената публика. Жените от о. Таити са прославени с тяхната сексапилна красота и женственост, преливащи в еротично-съблазнителните танци и ритми на “Хулата”, в който сочните бедра са основен акцент, пред чиито форми не би издържало ничие мъжко око.
Като награда за моето старание да партнирам на дългокосите красавици, получих един венец , изплетен от палмови листа, а в допълнение ме изненадаха и с няколко снимки, които ми направили, докато си чупех коленете от бързия ритъм на “Хулата”. Но и тук има “въдичка” – трябва да платиш 20 долара за снимките, иначе не ти ги дават. Отстрани , като гледа човек, не може да разбере колко е изморителен този танц, особено мъжкия, който се състои главно в много бързо разтваряне и прибиране на коленете, които се удрят болезнено /особено за тези като мен, които за първи път го пробват/. Ръцете също се въртят бързо, в чекрък около кръста. Но шоуто си струва да се опита, особено когато човек се е потопил в екзотичната атмосфера на тропическите острови и е въодушевен от грейналите лица с перлени усмивки, излъчващи се от вдъхновяващите островитянки.
За да са сигурни в богатия улов, рибарите на Таити разпределят задачите си при групов риболов с мрежи. Някои от тях, например, са изобретили специални клетки за риба, други пък обучават момчетата още от малки в уменията на опитните рибари. Плантаторството е вторият по важност поминък на таитианците. Те засаждали само най-необходимите за своето оцеляване селскостопански култури. Те били отглеждани и събирани с голяма грижовност и преклонение пред майката Природа. В определено време от годината хората трябвало да събират част от реколтата в своите плантации, храна от домовете си, прясна риба от океана, дори и домашни животни, които се отглеждали цяла година, за да поднесат тези дарове на вожда /ето как са произлезли днешните данъци/. Вождовете никога не работели. Те организирали дейността на хората от своето племе, които пък им осигурявали препитание. По време на война, вождовете набирали бойци и ги обучавали да защитават семействата си. След края на войната, те се връщали към нормалния си начин на живот, наслаждавайки се на мирното си съществуване. Таитианците са известни със своето гостоприемство, дружелюбност и безгрижие.
Най-зрелищното шоу, което ми направи впечатление, бе това на селището от Маркизките острови, които са присъединени към архипелага на Таити, и където също френският е официален език. Там се изпълнявали човешки жертвоприношения, а жителите им обичали да татуират целите си тела. И мъжете и жените бяха с много привлекателна външност и цвят на кожата, а танца, който показаха, бе много любопитен. Едно от момчетата играеше ролята на диво прасе, като ходеше на четири крака, душейки за храна около колибите и с това предизвика мъжете от селото да го подгонят. То /прасето/ се защура насам-натам, а войните след него гневно и презрително викаха : “Пуака! Пуака!” – фраза, с която изразяват ненавистта си към това животно /в превод сигурно значи “шопар”/. Горкото “Пуака” потърси убежище на рогозката на една девойка, която готвеше нещо, но това само още повече “разяри” Маркизките островитяни, които се втурнаха да го “довършат” с копията си, а после го изнесоха, простряно на един прът да го “пекат и се гостят” . Накрая, привлекателните босоноги момичета, с пищни тела, възнаградиха с възбуждащи коремни танци /но по-различни от ориенталските/, както преследвачите на “Пуака”, така и екзалтираната публика. Много хора после искаха да си направят снимки за спомен с Маркизките танцьори.
В селцето на о. Самоа бях впечатлен не само от остроумието и артистичността на изпълнителя, но и от уменията му бързо, “по дивашки” да подпалва огън чрез триене на сухи пръчки /трикът е в това да са от едно и също дърво/. За да се подпомогне горенето, се прибавят изсушени палмови влакна и мъхести власинки от външното покритие на кокосовите орехи. Тях пък ги пробождаше с първобитно копие. След това, разчупвайки го с малко остро камъче, настъргва и изчегъртва с копието си цялата му вътрешност за по-малко от минута. След това попива сърцевината с влакната от черупката и кората на ореха и така, все едно, използвайки гъба, изстисква месестата бяла ядкова част на ореха, наречена “копра”, във вид на кокосово мляко, което се предлага като освежителна напитка на някоя очарована зрителка. Накрая на шоуто, “дивака”, чиито крайници са татуирани плътно и мрежовидно в черно, продава по 3 долара, под учтивата форма на “помощи за студентите” от о. Самоа, туземен специалитет от пиле с картофи, или нещо подобно, увит в фолио и печен върху нагорещени камъни на бавен огън в яма.
Второто представление бе от пъстри шествия с канута по канала, разделящ парка на две. Едно по едно се нижеха канутата, изпълнени със стройни бойци и техните засмени жени, а понякога канутата от различни острови се спречкваха и показваха “бой по туземски”, когато трябваше да защитят любимите си от другоселските ухажори. Така в бойни танци, плаващите шествия разказваха легендите на своите народи и разкриваха интригуващия си, но не лек, начин на живот.
Едно от хавайските шествия се казва “Принцесата на дъгата”. В него Бога на Дъгата на о. Кауай спасява от смърт малко момиченце, което отглежда зад един водопад, наричайки я Богинята на “Перушинения дъжд”. След време, принца на Уаймеа спечелва ръката и като открива истинското и име, а именно “Иа”.
Второто шествие от о. Фиджи, ни показва произхода на ходенето върху огъня. Фиджинския главатар, Туи Наивикалита, хваща един малък Дух – Божество, наречен Намолиуаи, който за да се избави от вожда, му обещава да го възнагради с различни сили и умения. Но Туи приема само едно качество – свойството да ходи бос по нагорещени до бяло скали и камъни.
Третото шествие от о. Самоа, бе за произхода на кокосовия орех. Разказва се за едно Самоанско момиче, Сина, което се влюбва в едно полу-божество, във формата на змиорка, което живее в един вир близо до дома на девойката. Нейните родители не били съгласни с избора и и затова пресушили езерцето. Но преди змиорката да е издъхнала, тя помолила Сина да отреже главата и и да я погребе. Момичето изпълнило заръката на любимия си и на мястото, където тя заровила главата изникнало кокосово дърво – в знак на любовта на змиорката. Затова и до ден днешен, всеки кокосов орех е отбелязан с очите и устата на любимия на Сина.
Следващата жива картина, четвърта по ред, изобразява живота на Понга и Пухихуиа, които живеят в две различни, съперничещи се села в Аотеароа /истинското име на о. Нова Зеландия/. Те се влюбват един в друг и момичето се премества да живее в селото на любимия си Понга. Майката на Пухихуиа се опитва да принуди дъщеря си да се върне при нея, но девойката се бори да спаси любовта си и накрая заживява щастливо с Понга до края на живота си.
Петото шествие от канута, преминаващи през канала, около чиито две страни плътно са се струпали зрителите, е от о.Тонга. Тук разбрахме за произхода и родословието на владетелите. Бога на Небесата имал син, Ахоейту, заченат от една прекрасна млада жена. Когато момъка пораства, той намира баща си в горния небесен свят. Но неговите ревниви божествени братя го убиват. Бащата на Небесния Бог възвръща живота на сина си и наказва завистливите му братя чрез провъзгласяването на Ахоейту за Първия Божествен владетел на о.Тонга.
Последният, шести парад на канутата, описва историята на островите Таити и Маркизките острови. Легендата разказва за Рата, който спасява родителите си, отвлечени от една гигантска птица, наречена Матуку. Безстрашния момък си набавя едно магическо кану и страшни оръжия, с чиято помощ успява да унищожи чудовищната птица. Така, спасявайки родителите си се прочува из всичките острови със своите храбри дела.
Очаквайте продължение!
