Покоряване на връх Ботев - тридневен преход
В последните три дни на месеца шести от лето господне 2014-то смело тръгваме за среща балканска с големия Ботевий връх – едно екстремно пътешествие, което ще ни остави без дъх. Тръгваме от града на Вазов (Сопот), с лифт се изкачваме до Националния парк в Централния Балкан и оттам в планината сме вече и връщане няма назад.
Преход за около 2.5 часа и стигаме хижа Добрила. Обяд и отново в планината търсим с очи маркировка.
Пътят, осеян ту с ниски иглолистни храсти (клек), ту пресечен от камъни и скални образувания, ни води далече напред и нагоре. Прехвърляме билото скоро, не спираме на прекрасна природа да се дивим, която спира дъха ни. Задъхан обаче се спирам, почивам, оглеждам пейзажа. И пак продължавам по склона под билото. Навлизаме в гъста гора иглолистна, по стръмен наклон и тясна пътека отново вървим с утеха, че скоро ще стане пътеката по-лека. И ето – излизаме вече на светло.
Пътят е дълъг и с бодра крачка пресичам Балкана. Водопадчета ромолят покрай нас и тревата е мека. Но твърде дълго вървим и почваме да чувстваме умора. Така след около 4 часа се спускаме по склона, където кравички кротко пасат, кучета стадото пазят и навлизаме отново в гора. Този път широколистна, но гъста и стръмна отново е пътеката, между дърветата сиви, високи над нас.
Надолу се слиза постепенно и не че не са ни набити краката и не жадуваме почивка, но не спираме и себе си преодоляваме, с едната надежда да зърнем къщичка малка в поляната равна между дървесните исполини с широки листа, които с гъста сянка дори слънцето скриват от нас за все по-кошмарна картинка. И ето: хижа Левски подава покрив между дървята и сякаш слънчев лъч пробива мъглата и умората снема от нас.
Спасение. Нощувка на нар, топла вода, вечеря и чай. Рано на следващия ден тръгваме (към 9 и нещо) в посока връх Ботев (стига се за около 5 часа). През гората нагоре към билото крачим без страх и с надежда, и постепенно достигаме разклона, откъдето се вижда високият връх. Тъй близо и тъй далече… Няколко склона и сме вече в заслона, последна спирка пред заветния връх. Стръмен, каменист и непристъпен, изпива и сетните сили на туриста злощастен, решен да подчини планината. Труден, но не невъзможен е пътят и знае го всеки юнак, набива крак и метър след метър достига целта (в около 14.30 часа).
Доволен, с ръцете на Ф, оглеждам пейзажа. На една страна захвърлям раница, на друга щека на две строшена, очи се смеят, глава се люшка, уста благославя цяла Вселена. Над мен е само Бог и един метеоролог, който ми лепва печата. Взимам си сбогом с първенеца Балкански. Започвам да слизам малко по малко, не ми се иска върха да напускам и жалко, че тъй скоро приключва таз дълго чакана среща. Скоро се спускам надолу по камениста пътека към вечната пряспа от сняг и вече на бяг продължавам надолу към зъбери зли и коварни. И някак внезапно в далечината съзирам заветния край – там някъде долу е хижата Рай.
Но Тарзановата пътека е току пред мен и ме чака да сбъркам с погрешна стъпка встрани, възможно фатална. Скалата е груба, пътеката тясна – ситуация ужасна за морните вече тела. Не гледам в дълбоката пропаст, а слизам с разтреперени коленца, стъпчици ситни, концентриран на макс. Чудя се само кога ще свърши този ад, когато скоро достигаме водопад, след който е по-малко стръмен баирът и вече жадувам за бира. Още малко и скоро сме долу, след около 4 часа слизане от върха достигаме и най-високия водопад на Балканския полуостров (124 м) – Райското пръскало между скалите се е свряло. Към 18.30 часа пристигаме в хижа Рай.
Нощувка ще има за уморените герои. Външна е банята, тоалетните също, отново леща, кюфтета, салата, но тук има нещо магично, което те кара да се извисиш и смисъл намираш в живота прекрасен. Тучна зелена поляна, кончета пасат покрай нас, а надвисналите скали, доскоро опасни, сега са тъй безобидни и ги гледам в захлас… с биричка в ръка. Дълбоко поемам от въздуха свеж и тежко въздишам за дребните страсти в града, които тук не битуват.
„Мила Родино, Ти си земен Рай…“
