Отвъд Адриатика

Спомените още са пресни и парят като топъл хляб. Особено онези от последните два дни – като че ли са станали преди броени часове.

4 часа сутринта. Времето е приятно топло, няма никакъв вятър. Автобусът потегля на едно не толкова дълго пътуване, или поне не ни се струва такова в началото. След като преминаваме през няколко балкански страни, спираме късно вечерта в Постойна, Словения. Единственото, което виждаме по това време, е хотелът – не само защото тъмнината се е излегнала над нас, но и защото се намира извън града.


Харесва ли ви тази дестинация? Направете запитване за екскурзия!
Изпратете вашето запитване и ние ще се свържем са вас, за да ви дадем подробна информация за възможностите да посетите тази дестинация.

 

На следващия ден ентусиазмът ни става по-горещ, а контактите между туристите се разширяват заради това, което си представяме, че ще видим в Милано и градовете след него.

Когато автобусът пресича няколко улици с магазини и апартаменти с кепенци, Замъкът на фамилията Сфорца е първата забележителност, която се залепя за погледа ни. Вадя камерата и почвам да пълня харддиска с впечатления. Всички се снимат за спомен и ако пред еуфорията ни имаше купа сладолед, щеше да се разтопи за секунди.

Смело влизам в замъка и не отмествам очи от екрана на камерата. Минавам през два двора, за да се озова в голям парк със свежа зеленина, върху която са налягали туристи, а по пръснатите песъчливи коридорчета наоколо няколко павилиона събират банкнотите на гостите за сладоледи, бургери и други от сорта. Докато снимам това прекрасно място ме осеняват две неща – първото е, че не знам къде се намирам, а второто – нямам идея къде е отишла цялата група. Упътват ме да вървя все направо и ще видя катедралата.

Един съвет – когато отивате организирано на екскурзия, несъмнено ще минете като хала през обектите, затова следващия път отидете с приятели, за да се насладите повече време на обектите, ако искате да почувствате атмосферата.

Тръгвам напред и си пробивам път измежду многото туристи и павилиони. И изведнъж мястото сякаш се разширява, хоризонтът – също и пред мен се извисява огромната Миланска катедрала. Имаш чувството, че ако влезеш в нея, ще попаднеш в друго измерение. Докато се приближавам и снимам, срещам едно момиче, което ми казва, че групата вече е излязла от катедралата и се реди на опашка да се качи на покрива. Твърдо решен, че няма да я пропусна, аз влизам в катедралата и спокойно я снимам.

После се качвам на покрива й – не само да уловя Милано с един поглед, но и за да ми спре дъхът от островърхите кули, от всеки миниатюрен елемент, от който са съставени, от всяка фигура, вградена в цялата катедрала. Всъщност разликата между тогавашните архитекти и днешните е, че в миналото те освен че са издигали сградите високо, са влагали и творчество, а сега сградите са само високи и лишени от въображение. Та… решавам да я карам по-спокойно и не догонвам групата към третия обект – La Scala. Разглеждам надълго и нашироко катедралата, взимам някой и друг сувенир и се връщам до замъка, където автобусът ни беше оставил. Има и други от групата, така че не скучая особено много.

След като изкарваме една некомфортна нощ в еднозвезден италиански хотел (да не споменавам подобието на закуска), дори в България няма хотел, с който да го сравня, отпрашваме за Франция. Монако, Монте Карло, Ница, Кан, Антиб.

От малък знаех кой е Жак Ив Кусто, така че няма начин да пропусна Океанографския музей, в който е събрал над 450 вида морски обитатели. Ако музеят поразява с изключително интересната фауна, то Монте Карло зашеметява с лъскави коли.

Изкушавам се само от една и си правя снимка пред нея. Абе не за друго, ами за да видя дали ми стои добре. 🙂 След краткия престой, за да избегнем консумирането на кафе от 12 евро (за причината – шегичка, но за цената съвсем сериозно), се качваме в автобуса и напред към Ница. Там червеното преобладава… по къщите. Не знам колко им е гореща кръвта на французите, но явно не е от най-хладните, защото нямат нищо против неангажиращите и извънбрачните забавления – всяко разнообразие сплотява сериозните или официалните връзки.

За Кан имах други представи и когато се раздвижваме там, те се разбиват. Е, или поне се напукват. Дори Алеята на славата е прекалено скромна. Иначе туристи и яхти – очите ти да се напълнят. Жалко, че сме там преди Фестивала, сигурно тогава представите ми щяха не само да се оправдаят, но и да пуснат цвят, че и да вържат. Преминаваме през Антиб малко по-спокойно и оттам в семеен хотел, който обаче е класи над италианския, закуската също.

Ентусиазмът наближава връхната си точка, защото предстоят три каталонски вечери – Барселона и Лорет де Мар.

Барселона има привилегията да я удостоим с повече внимание от предните две дестинации. Макар първия ден да хвърчахме като линейки и да маркирахме забележителностите, втория ден имаме пълната свобода да се разхождаме сред, в и покрай тях, попивайки атмосферата.

Известният местен архитект Гауди е проектирал половин Барселона. Паркът Гюел, който посещаваме и който черномурните приятели изпълват с търговски дъх, е проектиран от него, двете къщи в центъра, които правят впечатление отдалече. А влезеш ли вътре, няма да видиш нищо познато от съвременните сгради. Няма един еднакъв прозорец или врата. Всички са обли, без ъгли, но това е единственото, което ги свързва. Ергономични столове, за които казват, че са страшно удобни. Къщите отвън и отвътре не са просто сгради за обитаване, те се архитектурни произведения.

„Саграда Фамилия” – ненадминатото му по оригиналност и размери дело. В превод означава Светата фамилия. Макар че не е живял по времето на архитектите на миланската катедрала, а на границата между 19 и 20 век, Антонио Гауди надминава дори тогавашните чудеса. Детайлите на изображенията и многобройните човешките фигури, втъкани почти навсякъде във фасадата на религиозната крепост, те карат да трепериш от удивления. Изкривени, начупени форми, неправилни линии, разнообразни елементи. Толкова са внушителни и умопомрачаващи, че дори стряскат. Напълно противоположни на скромността на техния гениален дизайнер.

От почти всяка улица можеш да си наемеш колело и да отидеш до друга точка на града, където да го оставиш. Естествено, срещу символичен наем.

Барселона привлича и с една уникална уличка, „Ла Рамбла”, която се разпростира от „Хард рок кафе” до площад „Колумб”. Павилиони за сувенири, които крещят името на известния град, илюзионисти и всевъзможно мимове, някои от които имат костюми, сякаш взети от филм. Заиграват се с хората, за да се снимат с тях.

Вляво от „Ла Рамбла” можеш да свиеш по една от многото тесни улички, да усетиш как няколкоетажните къщи те гледат от високо, но не те плашат, а напротив – удивляват те, защото имат вградени митични и човешки фигури, освен ако не са просто къщи за живеене. На едно място едната е свързана с друга чрез свод с разположени хоризонтално човешки фигури. Хубаво е да минеш под тях, за да си пожелаеш нещо.

Това ме подсеща, че по „Ла Рамбла” има чешма, от която, ако пиеш, ще се влюбиш в Барселона и където и да се намираш след това по света, ти неустоимо ще бъдеш привлечен да се върнеш тук. Ненатрапчиви легенди, които успяват да те откъснат от дивата реалност и да се почувстваш поне за кратко истински човек.

Отвъд площад „Колумб“ има прекрасен „етнографски музей”. Слагам го в кавички, защото очакванията ни бяха да видим предмети или дрехи от миналото, а всъщност се оказа, че това са магазинчета, откъдето имаш възможност да си купиш всякакви оцветени камъчета, плочки, накити, които имат повече общо със сегашното. Накрая комплексът от магазинчета завършва с приятна градинка на две нива. По част от стълбите има изпопадали листа на магнолия и ако поискаш, може да си представиш, че това е декор от приказка. В края на градинката погледът ти поглъща целия град с всичките му забележителности, включително и многоетажната бизнес сграда във форма на гилза.

След Олимпийския музей, построен през 1992 и чиито огън е бил запален с лък, се отправяме към почти стохилядния стадион „Ноу Камп”, или както го наричат местните Camp Nou. Това си е уникално за футболните фенове, особено за почитателите на Барса. Ако си такъв, неминуемо след това ще влезеш и в магазина, в който срещу над сто и над двеста евро можеш да си купиш екип или анцуг, за да се почувстваш като истински играч на Барса.

Лорет де Мар е курортен град на около час път от Барселона с автобус. Там спим и трите вечери. И е нещо от типа на повечето морски курорти. Красиво е, като всеки морски кът, но не е нещо, което ние например да си нямаме. Дори хотелите ни са много по-хубави. И отвътре, и отвън. Трябва да се гордеем, че има все пак неща, с които ги превъзхождаме. Антип например има цяла уличка със занаяти, ние пък си имаме Етъра и т.н. А в Италия понякога се случваше шофьорите да надуват клаксоните нервно и в такива моменти можеш да си помислиш, че си в България. В Лорет черномурните търговци не само че са склонни да се пазарят, но и ще се обидят, ако купиш нещо, без да си направил опит да свалиш от цената. Едно приятно забавление, особено ако си падаш по пазаруването. А иначе купоните вечер не липсват – дет’ се вика, съчетаваме полезното с приятното. Но в самия курорт още не е достатъчно шумно, защото сезонът тепърва предстои.

Това, което ми направи впечатление в трите държави, всъщност и в Словения, е, че местните не се справят добре или хич ги няма с английския. Но пък имат високо самочувствие – част от градовете им са достатъчно популярни по света.

След като свърши незабравимото пребиваване в Каталуня, се връщаме по обратния път. Няма да е напълно испанско, ако пропуснем Фигерас. Отбиваме се през това не толкова известно градче, за да видим не само родното място, но и музея на Салвадор Дали. Едно е да знаеш какъв творец е, друго е да видиш творбите му. Фигурите пред музея са бич за традиционния вкус. Рицари със залепени франзели върху главите им и статуя на древноримски мислител, качена върху тракторни гуми.

А вътре музеят е уникално проектиран, с множество коридори и зали, в които са изложени творби в няколко измерения, за да придадат пространственост. Изкривен плексиглас, в който можеш да видиш картина или просто графика, само ако се доближиш и погледнеш отблизо; стая с две черно-бели картини, огромна носовидна ваза и червен диван във формата на уста, а когато погледнеш отвисоко и се доближиш до огромната златиста завеса, ти виждаш, че всичко това изобразява главата на жена; картина в картината; човешка фигура, чието тяло е разпънато във формата на шезлонг; метална конструкция с няколко различни цвята и аморфни елементи, която се свива, а при разгръщането те придобиват ясна форма; въртящ се с вода цилиндър, в който улавяш неясни червеникави оттенъци, но можеш да разбереш, че са част от едно монолитно цяло, само ако погледнеш от няколко сантиметра. Дали Дали ще бъде разбран и в следващия век? Понякога не е задължително да разбираш едно изкуство. Най-важното за изкуството е да може да ти внуши идея и да ти въздейства. А дали въображението на Дали успява да пробие естетичния вкус на морала и да не те остави безразличен, няма съмнение.

Италия отново ни привиква, само че от другата си част – Генуа и Верона, която ще видя за втори път. Ако морето плува в кръвта ти, обичаш да ядеш риба и може би имаш мечта да станеш мореплавател, Генуа е за теб. Ей, за първи път от осем дни ядем пица! За сравнение, когато бях в Италия преди няколко години, тогава изядох сигурно пет или шест.

Верона си е Верона. Модерен град, с много модни магазини, но без да се е лишил от духа на Шекспир, който най-силно можеш да усетиш (духа де), ако посетиш къщата на Жулиета. Измислено място, но много доходоносно, и зарежда с приятни емоции всеки влюбен. Част от „фолклора” е не само да посетиш къщата и да си въобразиш, че от балкона може да изскочи Жулиета и да ти се хвърли в обятията, преди да изпиеш отровата, но и да си купиш сувенирчета в магазинчето отсреща. Въпреки че се радва на туристи, Верона е не така задъхан като Милано например. Един сравнително спокоен град, в който бих живял. А и италианският ми приляга. 🙂

Пак не можем да видим Постойна, защото пристигаме късно след слънчевия залез, почти уморени от кръстосване по толкова известни места. Остава ни успокоението, че ни престоят още две неща – за десерт. Постойнска Яма и разходка из Любляна.

Постойнска Яма е името на огромна 20-километрова пещера, съвсем близо до хотела, където спахме. Но за посещение са отворени едва пет километра от нея. Преди пещерата обаче, минаваш през красиви градинки и пресичаш мост над река Пивка, за да видиш хотела с едноименното име, а след това да те обградят сергиите и магазинчетата за сувенири, а малко по-нататък вече ще ти се прияде, докато дойде ред да влезеш в пещерата и ще си вземеш нещо за хапване. От една пещера братята словаци правят твърде доходоносен бизнес. Е, тук вече можем да вземем пример. В смисъл да не сме толкова скромни. Цената за входа на пещерата също не е шега, да не говорим, че докато влизаш в нея, двама (почти) папараци без да те питат те обстрелват с фотоапарати, а после те качват на едно влакче, за да може освен да влезеш по-бързо във вътрешността на пещерата, да блеснат пред теб няколко бързи светкавици от вградени в скалата камери.

Пещерата не е нищо особено, но не може да се пренебрегне едно прекрасно коридорче, осветено от полилеи, все едно се намираш в средновековен замък с футуристичен привкус. Впечатление прави и огромната зала, в която са наредени различни ръчно направени къщи и сгради, а ако вместо влага, под краката си имаш лед, от това място може да излезе чудесна пързалка.

Впечатлявам се и от едни водни обитатели на пещерата, затворени в аквариум. Неосветен, защото те били слепи и светлината ги дразнела, така обяснява пътеводителят ни в пещерата. Не запомням името, но е гущероподобно и много прилича на дракон. Четирите крайници на гущера са разположени по-плътно до тялото и преди опашката, а на това влечуго задните крайници са разположение почти по средата на опашката.

След пещерата в Постойна, посещаваме столицата на Словения – Любляна. Само че по нищо не прилича на столица. Спокоен, малък и приятен град, с една главна улица, пазар, барове и кафета. Ако си падаш по йога или просто не харесваш лудия ритъм на големия град, посети Любляна и със сигурност ще се очароваш.

Остава ни дълъг път до вкъщи. В главата пулсират красиви спомени и си даваш сметка, че не е изключено да ги объркаш като поотлежат. Хубавото на такива екскурзии е, че макар и за кратко, виждаш доста неща. Но вече си ги маркирал и ако искаш да попиеш от отзвука на миналото и от духа на съвременния ритъм, ще ти бъде по-лесно да избереш обектите и няма да губиш време в размисъл кои от тях да посетиш. А и ще направиш всичко възможно да ги видиш отново.

Автор: Спасимир Тренчев

За Спасимир