Незабравим круиз по гръцките острови
Беше студен зимен ден! Всички бяхме на топло и аз си „джитках на компа“, когато внезапно видях реклама за круиз – гръцките острови, Атина и Кушадъсъ. Тъй като отдавна тайно бях решила да заведа сина в чужбина, се хванах за този круиз и това е… Свързахме се с фирмата, резервирахме си места. Времето бавно минаваше в очакване. То очакването си е половината удоволствие.
И така, уреченият ден дойде. Качихме се на автобуса за Атина вечерта. Всички бяхме в еуфория, времето беше дъждовно, но нищо не можеше да помрачи настроението ни. Пътувахме цяла нощ, къде спали, къде не спали, спирахме доста често (заради пушачите, естествено), гледахме филми, аз лично се смях повече на коментарите на пътниците, отколкото на самия филм. И така, на разсъмване се озовахме срещу един огромен кораб.
Чакането и настаняването не беше нещо впечатляващо, но в крайна сметка бяхме на кораба, на девета палуба. Високо, огромно, с внушителна гледка. Понеже не бяхме се наспали май много, не осъзнавахме къде сме. Корабът потегли с вой на сирената. „Попътувахме из града“, както каза синът ми, и вече бяхме в открито море. Следобед трябваше да бъдем в Миконос.
Събуди ни алармата на телефона. Не успяхме да се ориентираме къде сме, сутрин ли е, вечер ли е. Слязохме от кораба. Миконос е ослепително бял остров, с тесни улички, китни кафененца и завладяващо спокойствие.
Разходихме се до „малката Венеция“,
срещнахме един розов пеликан, който се разхождаше между хората и разрешаваше да го снимат.
Обиколихме всички улички, които видяхме, и стана време да се качваме отново на кораба. След вечерята, вече тотално уморени, си легнахме. На сутринта трябваше да сме в Кушадъсъ.
Сутринта бяхме на линия рано. Чакаше ни автобус за екскурзия до къщата на Дева Мария и древния град Ефес. Навън валеше и гърмеше. Но… няма отказване. Двама души с един чадър стигнахме до автобуса, мокри като мишки. Толкова влага вкарахме в него, че стъклата се замъглиха и така и нищо не видяхме по пътя, въпреки старанието на екскурзовода. Стигнахме къщата на Дева Мария. Продължаваше да вали. Бяхме принудени да купим още един чадър. Разгледахме къщата, сложихме по едно желание на стената на желанията и продължихме. Валеше.
Спряхме за малко до статуята на Дева Мария.
Стигнахме древния град Ефес. Отново валеше. Търговците ни наобиколиха с викове „умрело, умрело“ /umbrella/. След малко дъждът спря. Същите търговци прибраха „умрелото“ и извадиха локум. После пак заваля. Прибраха локума, извадиха „умрелото“. Как успяваха да са в крак с времето така и не разбрах. Обиколихме Ефес. Като гледах какво са построили хората преди новата ера, се чудих защо сега си мислим, че сме много напреднали, но това е друга тема.
Не мога да пропусна да покажа обществената тоалетна, която е била място за социален контакт.
На връщане купихме прословутия турски локум. За пореден път се удивих на търговските умения и на обслужването на турците. Е, каквото и да си говорим, няма да ги стигнем по този показател. Трябваше да се качваме на кораба и да отпътуваме за Патмос.
Следобед акостирахме в Патмос. Тъй като пристанището не можеше да приеме кораба ни, малки корабчета пристигнаха да ни вземат. Беше вълнуващо. В Патмос посетихме древния манастир „Св. Йоан Богослов“
и пещерата на Свети Йоан, в която е написал Апокалипсис.
За мен беше изненада, че има такива места в Патмос. Корабът трябваше да отпътува в 10 часа, но тъй като беше Великден, получихме покана от острова да останем да полунощ и отпътувахме в 1 след полунощ. Да празнуваш Великден под гръцки флаг си е… чревоугодничество. Толкова храна и толкова вкусна… Това не мога да го опиша.
Последен ден – Санторини. Гръцката перла. Всички тези хиперболи относно Санторини не са безпочвени. Невероятно място, невероятни гледки, невероятно преживяване и разбира се, най-прекрасният залез на света. Островът е вулканичен, изглежда много висок и върху него се виждат бели сгради, които първоначално приличат на сняг.
Слязохме от кораба с помощта на лодки. Имахме три варианта: първият е да се качим пеша (нещо не ни хареса), вторият е да се качим с мулета (предупредиха ни, че мулетата са малко своенравни, даже ни забраниха да се занимаваме с тях) и третият вариант беше да се качим с лифт (най-скъп, най-безопасен и за мен не толкова приятен начин). Лифтът се движи много стръмно нагоре, но поне е кратко. Стискаш малко зъби и готово. Озовахме се в един лабиринт от бели улички, магазинчета, кафенета в столицата Тира. Като в приказка.
И отвсякъде се вижда морето.
Пихме кафе на една тераса с невероятен изглед към морето, препичахме се на слънце. Идилия! И изведнъж идилията беше прекъсната от чисто българската фраза: „Дайте да Ви опна една снимка!“ Е, опнаха ни я. Имахме среща с местен екскурзовод, с който посетихме старата столица Ия. Прочутите църкви със син купол,
отново тесни улички, синьо-бели къщи, хотели, в които покривът на едната стая е под на другата
и всички са построени на стръмен склон към морето.
И разбира се, незабравимия залез.
Колкото и да беше приятен, денят свърши и се качихме отново на острова. Разделихме се със Санторини, омагьосани от красотата му. Връщахме се обратно в Атина.
Последна сутрин на кораба. Последна закуска и слязохме на брега. Чакаше ни автобусът за България. Моят съсед по седалка ме посрещна с думите: „Е арно, че не се издавихме!“ Явно за него пътуването не е било толкова вълнуващо. Преди да заминем, естествено, разгледахме Атина. Смяната на караула пред парламента,
библиотеката,
стадиона
и разбира се, Акропола.
За мен гръцката история звучи като старогръцки митове и легенди, а не като история. Този бог живял тук, онзи там. Но явно така се продава. Това беше последната ни спирка. Тръгнахме, изпълнени с емоции и много снимки. Чакаше ни дълъг път.
