Мексико - където игуаните ти напомнят, че не си сам
Влизаме в самолета с бързи крачки в търсене на местата, които ще ни приютят в следващите около 12 часа. Да, цели 11 часа и 40 минути, за да бъдем точни. Толкова продължава полетът от Мадрид до Канкун, Мексико. Отправяме се към точка от земното кълбо, която (поне по снимки) може да определим като земен рай.
Групата ни от десетина запалени пътешественици няма търпение да усети жегата, влагата и полъха на вятъра на брега на Карибско море.
Но преди да започна същинската част, нека направя едно малко уточнение – няма да се съсредоточавам само върху пирамиди, цивилизация на маите и обичайните места, за които ще намерите милиони източници на информация в интернет. Ще говоря за емоции, ще говоря за това какво видяхме и изпитахме ние и какво трябва да имате предвид, отправяйки се към Cancun и Playa del Carmen.
Но нека се върнем към полета – и друг път съм летял по 9-10 часа, но никога прекосявайки Атлантика.
Чувството, че 12 часа ще си над вода и че няма начин самолетът да кацне на суша, прекосявайки хиляди километри безбрежна шир, създава една лека замаяност. Казваш си „Окей, да става каквото ще, ние потегляме.“ Под „ние“ визирам не просто групата, а и приятелката ми, която пътува винаги с мен. Мотото на клуба ни за пътешествия е „Пътувай с приятели“ – вярваме, че емоцията е най-силна, когато е споделена.
Излизаме от летището в Канкун и усещаме морския климат веднага, но не както го очаквах. Свикнал съм през този период от годината – средата на март, на повечето тропически дестинации да ни посреща адска влага и една тежест на въздуха. Но не, времето е топло, макар и около 20 часа, но не е прекалено горещо. Спомням си как през март в Тайланд се „радвахме“ на 35-38 градуса през нощта…
Гледката много ми напомня на Азия, особено на едно летище на филипинския остров Палаван. Опитвам се да фокусирам внимателно жужащите хора с табелки пред мен и се уверявам, че това не е Азия, макар първата сцена и „актьорите“ в нея да я напомнят.
Много сме жадни и купуваме вода от будката на летището за „скромната“ цена от около 10 долара за 500 ml. „Честито, добре дошли, ние сме много гостоприемни, ще се чувствате добре в нашата родина, но знаем кога сте жадни и гладни, а сиренето е с пари…“ – колко ясно послание, предадено само с цената на една вода и неприятното отношение от продавача.
След около час път с малък бус пристигаме в Playa del Carmen и нашия бутиков хотел. Картинката ни грабва и поразбужда още от първия миг – красива градина с осветен басейн и много зеленина.
Рецепционистът учтиво ни предлага да използваме банкоматите на 5 Avenue (Централната улица на градчето) само ако искаме да тестваме късмета си – фалшивите машинки само лапат карти, но не пускат пари. Казвам си „Чудесно! Колко мил човек, така да ни предупреди, че има и други, които може би не са толкова добри и честни.“
Още първия ден се впускаме в екшъна – посещаваме единственото запазено селище на маите по крайбрежието. Няма да ви лъжа – това е много добър старт на нашето пътешествие, цялата група е запленена от красотата на природата и възхитена от историите на нашия гид.
Вземете си гид в Мексико!
Не ходете като мухи без глави на места, които дори археолозите и историците още не са разгадали напълно.
Често и аз правя тази грешка, отваряйки интернет и разглеждайки забележителности по табелки и статии. Местните са добри разказвачи, това не може да им се отрече, често пускат по някоя и друга шега на развален английски и разтоварват в горещия ден. А навън определено е горещо – около 30 градуса, с приятен порив на вятъра и малко сенчести места. Затова и навсякъде по камъните има игуани и всякакви гущери. Разбираме, че трябва да свикнем с тях – малко като с котките в Гърция и кучетата в София, какво пък толкова.
Може би основната причина първите 2-3 дни да не ни се впуска в партита е ужасяващата умора от часовата разлика или т.нар. jet lag. Винаги, като съм слушал как някакви хора се оплакват, съм си казвал: „За какво говорят? Няма такова нещо, това е разработка на военните“. Но летейки на запад и превъртайки часовника 7 часа назад, усещаш смазваща умора след 20 часа. Нещо, което не изпитвахме толкова, летейки на изток към Азия, където в 3-4 през нощта усещаш енергия като в 21-22 часа в България.
Въпреки jet lag-a мексиканските ресторанти не се пропускат и всяка вечер посещаваме различни заведения. Като лют фен на чилито се чувствам като на кулинарно пътешествие и съм наистина щастлив (както знаете лютото спомага за генерирането в организма на ендорфин и серотонин, хормоните, отговорни за нашето щастие). Не всички от групата обаче са доволни от традиционната кухня и залагат на изпитани манджи. В Мексико не трябва да се шегувате с чушките, защото може да пострадате наистина сериозно. Една от супите, които опитвам, идва с добавка – много, много тънко нарязани на шайби зелени чушки. Взимам десетина с лъжицата и тръгвам да ги пусна в супата, когато приятелката ми ме предупреждава да не го правя, преди да опитам.
Това е един от моментите, в които си припомняш, че жените в някои ситуации са много мъдри същества.
Опитвам половинка от едно от миниатюрните чушленценца и оставам в потрес: постепенно изпотяването минава в лека болка, придружена с червенина, последвана от изтръпване на цялото лице, чак до темето. Ако не бях толкова добронамерен, бих казал, че сервитьорът се опита да ме затрие с люто…
Искам да споделя нещо, което европейският турист ще забележи още при първите крачки по улиците на мексиканските курорти – полицаите са навсякъде, а може би и армията. Не набрах смелост да разпитвам, но по снаряжението им съдя, че това не са обикновени полицаи. Автоматично оръжие от всякакъв калибър, бронебойни джипове, мотори, мотопеди, дори тежка картечница, сложена в багажника на пикап, обикалящ по улиците на курорта. Определено вдъхваща респект гледка, но и пораждаща доста въпроси и определен процент притеснение. Впоследствие разбрахме, че преди 3-4 седмици е имало сериозен инцидент, в който местен нарко барон е затрил няколко туристи след свада в заведение. Явно не сме само ние по Слънчев бряг, Бургас и региона, и мексиканците го могат.
В програмата ни е залегнала още една местна атракция, този път – създадена от човека – водният парк Xcaret. Чувал съм разкази на хора, посетили водните паркове на Мексико и колко интересни и уникални са, но моят приоритет винаги са природните забележителности. Е, в Мексико природата е толкова добре вплетена в тези водни паркове, че в един момент губиш представа, че все пак тези гигантски съоражения и атракции са направени от хора. Това не е аквапарк с пързалки и басейни, а огромни реки, заобиколени от джунгла, пълни с риба и, естествено, стигащи почти до морето.
Туристите могат да разгледат парка, да отидат да поплуват в заливите, пълни с разноцветни риби, да се престрашат да погалят и поплуват с акули, делфини и скатове.
В парка има толкова много животни, разхождащи се на метри от посетителите, че в един момент повече напомня на зоологическа градина. Под гигантски купол с размерите на столичен мол се помещава царството на птиците – джунгла с няколко водопада, въжени мостове и безброй хвърчащи, ходещи и издаващи всякакви звуци птици.
Специална част е отделена за пеперудите. Те пърхат навсякъде около минувачите, които са въоръжени с огромни фотоапарати, готови да “светнат” разноцветните насекоми в полет.
След 7-8 часово препускане из парка идва една от най-интересните части – невероятно шоу с танци и артисти, разказващо историята на Мексико и цивилизацията на маите. Посетителите могат да си поръчат, още при влизане в парка, специално меню за вечеря. Препоръчвам го – без храна след такъв ден не се чувстваш човек. А шоуто е уникално, наслаждаваме се на нещо като спектакъл на Нешка Робева, но с повече артисти, костюми и екшън.
Събуждаме се за следващото приключение – Ek Balam – град в джунглата, до който си заслужава да се поразмърдаш. Позволено е дори да се катериш по постройките и по най-голямата пирамида. Доста опасно начинание за хора с проблеми с вестибуларния апарат, но в същото време предизвикателство, което със сигурност искаш да маркираш като „изпълнено“.
Веднага след катеренето отиваме към един ценот (Cenote Maya) – варовиков кладенец, който по-скоро определям като езеро в пещера с гигантски размери – около 17 м. височина на свода и над 30 метра в диаметър. Получаваме предизвикателство да се спуснем по въже до повърхността на студената 12-13 градуса дъждовна вода, почти двайсетина метра под твърда почва. След доста сериозно двоумене виждам жена на възраст поне 70 години, която с усмивка на уста се пуска по въжето като опитна стриптийзьорка по пилон с 2 метра височина. Оставам безмълвен и стискам зъби – няма как тя да може, а аз – не.
Двама амигоси закачат мен, а после и приятелката ми, само на по едно въже без осигуровка и ни казват сами да се спуснем, придържайки горния край, както и долния, под възела на карабинера.
Оцеляхме.
Ценотът е наистина уникален – с изградени вътре кула за скокове, тролей с карабинери и възможност да цопнеш със засилка във водата. От центъра на свода се спускат корените на дърво, кацнало на тънкия пласт земя. Корените стигат до водата и продължават още около 26 метра надолу – това е най-дълбоката точка на това чудно природно образувание.
Говорейки за пирамиди, не може да не споменем Чичен Ица (Chichen Itza) – едно от новите седем чудеса на света и безспорно символът на Мексико и майската цивилизация. Е, определено има защо. За историята на мястото, как е построено, знанията на маите по астрономия и техните обичаи можете да прочетете другаде. Аз ще споделя нещо, което ни казаха на място и е доста „прясна“ информация. В основната пирамида е открита втора пирамида, а преди няколко месеца под втората пирамида е открита и трета. Все още не е ясно кога и как е построена тя. Казвам това само за да ви споделя моето основно впечатление – това място определено има невероятна енергия и огромна загадъчност. Лично аз смятам, че тепърва ще се открива още много за тази цивилизация, постигнала толкова много и претопена от испанците толкова бързо и безпардонно.
Стига пирамиди и фараони, отправяме се към Канкун – американския Слънчев бряг, мексиканското Монако, таргет локацията за всеки студент от Северна Америка и околността. Канкун е ивица земя, дълга около 21 км. и тънка около 400 метра , обградена от двете страни с вода и застроена с големи хотели в последните 40 години. Попадаме в центъра на купона – хотелът ни е буквално до най-големите и известни заведения Mandala Beach, The City и хегемона на мексиканския банкет – Coco Bongo. А периодът е възможно най-подходящият, ако искаш да се върнеш десетина години назад и да се чувстваш като на 8 декември в Банско – Spring Break за американците.
Тълпи пияни до неузнаваемост младежи щъкат нагоре-надолу с чаши със съмнителни питиета, партито е денонощно, а спането в хотела за трезви и недрогирани – почти невъзможно. Е, ние не се оплакваме, все пак сме там, за да се join-ем в екшъна. Правим го в Coco Bongo – наистина уникално място – страшна блъсканица, евтино изпълнение на залата, но най-добрата програма, която някога съм виждал. Кабаре или дискотека, инспирирана от Холивуд и най-известните му герои. Шоуто е наистина уникално и не трябва да се описва, а да се изживее.
Препоръчвам да си вземете максимално скъпия пакет или нещо средно, но не и най-масовия pass, защото ще бъдете премазани от търсещи жениха си американки или пияни до кокал мачоси.
Успяваме да се преборим за ниша между стълбите и парапета, където се строяваме необезпокоявани от лудницата около нас. Незабравима вечер.
На следващия ден ни предстои любимото ми занимание – diving. А локациите са впечатляващи – изкуствено създаденият преди няколко години подводен музей Musa и един от близките коралови рифове.
Изумен съм как само на 9-10 метра дълбочина са „скрити“ толкова много невероятни природни творения, живот и красота. Приключението ни „среща“ и с нов огромен приятел – риба, която и до момента не мога да открия като вид, но определено ни заплени със странната си форма и почти плоска глава, приличаща повече на лице.
Мексико е чудесна дестинация за дайвинг, като може да намерите костенурки, особено около Козумел, както и красивите гиганти, най-големите риби на земята – китовите акули, достигащи цели 12-13 м дължина. Ако искате да поплувате с тези добронамерени към хора и обичащи планктон за закуска, обяд и вечеря животни, трябва да посетите Мексико между юни и септември. За жалост ние нямаме този късмет, но на следващото ни посещение си обещаваме да се насочим първо към това приключение!
На следващия ден се подготвяме за гвоздея на програмата ни – посещение на островите Контой (Contoy) и Мохерес (Mojeres). Не искам да говоря много за това, което трябва да бъде видяно – Контой. Резерват, до който се стига след около час в морето с моторна лодка с 3 мотора по 250 кончета, пореща вълните с бясна скорост. Водачите ни са много забавни и ни обясняват, че на острова дори не може да се пуши, за да се запази природата максимално чиста. Акостираме и всички мълчат и щракат телефоните като малко дете тетрис – гледката е неповторима.
Нямам търпение да се гмурна в кристално чистата вода, където отдалеч забелязваме огромно черно петно, движещо се в плитчините. След кратко търсене се срещаме с огромен скат. Благодарен съм, че съм на това място и любимото ми гмуркане ме среща с огромни риби, пясъчен скат и множество малки рибки.
Отправяме се към централната част на острова, който (подобно на хотелската част на Канкун) е много дълъг и тесен – едва няколкостотин метра. В центъра на острова има блатиста част, пълна с уникални птици. Повече за живота на острова можете да откриете тук – http://www.islacontoy.org/wildlife.htm
Обядът е сервиран – огромна риба, приготвена буквално пред нас, а грамадна игуана се шмугва между краката ни, за да ни напомни, че не сме сами.
На връщане капитанът на лодката ни черпи с бутилка текила, като всеки трябва да пие директно от бутилката, докато всички отброяват секундите, в които всеки успява да приема традиционното питие. Какъв по-добър завършек на нашето мексиканско приключение? Наздраве!
