Мариела и Цецо Елвиса в Индонезия – приключения с вулкани, орангутани и лашкане на кораб в открития океан

Мариела Нейкова, съпругата на известния ни шоумен и музикант Цецо Елвиса и негов мениджър, ми е приятелка във Фейсбук. Постоянно пуска снимки от различни кътчета на света, тези двамата не се спират просто, имам чувството, че животът им минава на път. Затова я каня да разкаже малко подробности. Тя решава първото й интервю да е за Индонезия.

Пускаш снимки от нови и различни места много често, постоянно ли пътувате с Цецо Елвиса?

Много! Свързано е и с работата ни. С Цветелин се запознахме в Америка и изкарахме там 6 години, там се женихме. И така ни е тръгнало (вече 15 години сме заедно) все да пътуваме.

Кой те запали за пътешестването?

Моето семейство – братовчеди, роднини, всички постоянно пътешестват. Имам вродено любопитство към света, да го опознавам. Баща ми водеше групи в планината – той е катерач, ходил е да се катери по всички възможни върхове, дори в Непал. Израснала съм постоянно в движение, постоянно с групи, постоянно в планини, това ми е начин на живот от най-ранна детска възраст. Първото ми самостоятелно пътуване беше в 7-8 клас – от училище ни водиха на някаква екскурзия в Германия, още по комунистическо време. И оттогава… цял живот така съм живяла и продължавам. Това ми е единствената и най-голяма страст в живота и хоби – то си е начин на живот.

С какво са ценни пътешествията?

Това е състояние на духа – да си любознателен, да откриваш нови неща, те пък те карат да се чувстваш добре,

пътуването вдига хормона на щастието

Опознаваш себе си, докато си на път. Пътувайки обаче се и променяш. А завръщането е вълнуващо, защото виждаш едно и също място (страната си, града си, дома си) всеки път с различни очи.

С група ли бяхте в Индонезия?

Не, аз го организирах това пътуване – миналата зима, през февруари 2013-та. Около месец и половина преди това проведох подготовка, доста обстоятелствена, тъй като в Азия не бях ходила досега и всичко ми беше чуждо и непознато. Трябваше да се вместим в определен срок, тъй като сме и с малко дете, бабата го гледаше. Бях точна и стриктна – разпределих къде какво ще се види, тъй като искахме да видим колкото се може повече неща, а Индонезия е голяма колкото цял континент.

Разкажи за Индонезия 🙂

Индонезия е огромна държава, с 240 млн. население, има 17 508 острова, тя е най-голямата мюсюлманска държава и една от 20-те най-големи икономики в света. Разположена е на Малайския архипелаг, между Индийския и Тихия океан. Най-бързият начин на придвижване между островите е със самолети – с вътрешните им полети. От България тръгнахме с два международни полета през Истанбул с турските авиолинии до Джакарта и оттам вече имахме около 10 вътрешни полета с различни азиатски компании. На места, до определени острови, летяхме с най-малките самолетчета.

Не се ли страхувахте да летите с тях?

Скептични бяхме към тези полети, обаче се оказаха доста стабилни. Накрая останахме доволни, нямаше произшествия по пътя, нито закъснения на полетите. За начало кацнахме в Джакарта, преспахме в хотел до самото летище и на следващата сутрин тръгнахме към с град Джокякарта – индонезийска столица по време на националната революция от 1945 до 1949 г., известен като център на образованието, изобразително изкуство и културата.Там разгледахме

два старинни храма, които са в Световното историческо наследство на ЮНЕСКО – Боробудур и Прамбанан

Два дни бяхме там, обикаляхме, това са огромни храмови комплекси, с паркове към тях.

Виждала съм снимки от Боробудур – внушителни и красиви.

Трябва да отидеш рано и да посрещаш слънцето там, много е въздействащо да видиш изгрева най-отгоре. Боробудур е построен върху плато, заобиколено от вулкани и зеленина, много е красиво. Шест квадратни и три кръгли платформи са разположени една върху друга. Украсени са с 2672 релефни пана и 504 статуи на Буда.

На най-горната платформа се намира главният купол, той е заобиколен от 72 Буда статуи.

Вие посрещнахте ли изгрева там?

Да, посрещнахме го, беше величествена гледка. Пък и после става много горещо, като напече. Рано сутринта няма тълпи от туристи, което беше още едно предимство. Много от местните жители посещават и почитат тези свещени места.

Четох, че Индонезия е страната на вулканите?

Да, посетихме един от близките до Боробудур вулкани – Мерапи, най-големият активен стратовулкан на остров Ява в Индонезия. Избухвал е последно през 2010 година, а около него е създаден национален парк. Още е действащ.

Минахме по пътя на лавата – през едни села, които са останали като музеи на открито, както лавата ги е изпепелила, всичко е оставено така и можеш да ги разглеждаш. Там също беше много интересно и въздействащо. Голяма част от Индонезийските острови са вулканични, има стотици действащи вулкани – на Суматра, на Борнео постоянно си изригват 🙂

В близост до тях живеят ли хора?

Живеят. Те навсякъде живеят.

И постоянно правят евакуации

Даже ние докато бяхме, имаше евакуация в Суматра. Има цели плата, образувани от вулканични активности. Правят туристически атракции от това – например планината Бромо, която е образувана от вулканична активност, от вулканичен камък. Катери се с магарета, гледката отгоре е неописуема. Това е една от големите забележителности на Индонезия, на остров Ява. Той е един от големите острови, на него е и столицата Джакарта.
Ходихме и до Кинтамани – огромен вулкан с езеро до него.

Видяхте ли остров Бали?

Разбира се – изкарахме около седмица там. Обикаляхме, наемахме си шофьор с микробус – англоговорящ, и през деня си правехме различни екскурзийки по целия остров.

Бали е доста по-комерсиализиран. Малко прилича на Слънчев бряг в тази част около океана – доста е застроено

От друга страна пък самите пътища не са измислени за толкова много туристи. Няма магистрали. Островът е малък, но придвижването е много бавно. 40 километра се минават за около два часа – тръгваш, спираш, доста е досадно. Направо ти се убива желанието, забравяш къде отиваш. Бали не ми въздейства кой знае колко, както го прехвалват. Хубав е в средната част, където не е толкова комерсиализирано, в автентичната част на острова.

Има ли екзотични животни?

На Бали всичко е екзотично. Посетихме плантация за кафе, където от изпражнения на цивети – животни, подобни на маймуни, се произвежда най-скъпото кафе в света – Копи Лувак, 100 евро е чашката в Европа, сервират го и у нас на две места, за 80 лева чашата:) Цибетките са малки бозайници, вид мангуста, хранят се със зърната на кафето, а ние пием това, което са изакали. Посетихме плантация за такова кафе. Плащаш само 5 лв. и ти сервират 10 вида кафе – ванилово, джинджър, шоколад… между които и Kopi Luwak .

Фермата си е направена като за чужденци.

ПОКАЗВАТ ТИ ВСИЧКО – ЖИВОТНИТЕ, КАК СЕ ХРАНЯТ, КАК СЕ ОТСЯВА И ПЕЧЕ ИЗАКАНОТО ОТ ТЯХ…

Циветките ядат плодовете на дивото кафеено дърво. Обвивките се преработват в стомаха им, а зърното остава цяло.
Грамадните оризови тераси също са много внушителна, атрактивна гледка. Има особено впечатляващи огромни тераси около Убуд – сърцето на Бали.

Има ли българи в Индонезия?

Запознахме се с доста българи, които живеят на остров Бали, даже ходихме на гости на някои от тях. Едно от семействата си е направило улица – София. Те си спазват българските традиции и къщата им е винаги отворена за гости от България. Много приятно семейство. Оказа се, че в най-големия клуб на Бали „КУ Де ТА” музиката пуска един българин – DJ Мартин се казва. Българите сме пуснали корени и там. По-известна от българите, обитаващи Бали, е Розалия Тинкова, която има магазин за диаманти и всякакви бижута, заредени с енергия. Бали е островът с най-много шамани на глава от населението.

Доста и различни българи срещнахме там

Но ни дойде твърде комерсиален целият остров, много е пренаселен, точно като Слънчев бряг изглежда. Окепазили са го туристите. Има много млади австралийци. Както тук, в Слънчев бряг, идват млади англичани – там ходят австралийците, защото е близо. И правят абсолютно същото – напивания, купони. Ако отидеш като турист на Бали, няма да видиш кой знае какво по-интересно, ако не любопитстваш и не обиколиш и дивата част. Иначе самата почивка специално за мен не беше кой знае колко различна.

Все повече се убеждавам, че сте пътешественици, а не туристи 🙂

Ами да, търсим приключения, когато пътуваме. От Бали заминахме със самолет – на два часа, в посока Папуа, на островите Флорес. Те са малки островчета, разпръснати на голямо разстояние.

Има няколко много мънички, които нямат жители, но са ги купили европейци и са направили примерно еко селище с бунгала. И те закарват с лодка на острова, за изживяване тип „Робинзон Крузо”. Няма ток и осветление, през деня ходиш да се гмуркаш, четеш книги, много е диво. По принцип островите Флорес ги водят за едно от най-живописните места за гмуркане в открит океан – за професионалисти, сертифицирани дайвъри.

Първия ден посетихме националния парк Келимуту. Забележителното е, че в кратера на вулкана има три езера, разположени на височина над 1600 м, оцветени по различен начин: в черно, кафяво и синьо. През 1960 г. същите езера са били в цветове мляко с какао, червеникаво-кафяво и синьо. Тридесет години по-рано те били обагрени по същия начин, какъвто са и в наши дни. Досега никой не е открил причината за оцветяването на водите, нито пък за промяната на цветовете им.

Тези разноцветни езера се считат за мястото, където душите намират вечен покой. Според жителите на Флорес душите на магьосниците живеят високо в планините на този индонезийски остров в езеро, чиито води са черни на цвят. Зеленото езеро наблизо е дом на душите на грешниците, а тези на непорочните деца и възрастни почиват в третото езеро, което е доста по-светло зелено от предното.

Там посрещахме изгрева. В 4 часа сутринта ни взеха с едни моторчета от селото под вулкана. Там само с моторчета се придвижват, от тези техните, азиатските. Взеха ни, и около час и нещо нагоре, под открито небе, под звездите, пътувахме до езерата, за да можем преди зазоряване да сме там – към 5:30. Посрещането на изгрева над езерата беше уникално изживяване!
Много добре ни дойде след Бали, бяхме се пренаситили от комерсиални истории и на островите Флорес много ни хареса.

Местните как се държат с чужденците?

Там няма много туристи, посещават ги точно пътешественици, които искат да обикалят навсякъде, такива като нас. Не е комерсиално място. Само ние двамата с Цветелин бяхме бели в самолета. Долу стоят и чакат с моторчета да те карат, там няма градски транспорт.

Имат си някакъв техен де, който я минал, я не минал – товарят се вътре с кокошките… Като слезеш от самолета, те започват да крещят и да те примамват за клиент, и се пазарите като хамали. Като видят бял човек и се почва – всеки те дърпа да те закара, да ти вземе някой лев. Там за всяко нещо е голямо пазарене.

За всичко се пазариш – да си купиш вода дори… като в арабския свят

На Цветелин хич не му хареса, той по принцип мрази такива работи. Направо се потрисаше, като трябва да се пазари и като го наобиколят сто човека… ужасяваше се. Но на мен не ми пречат.
Беше автентично преживяване това изкачване с моторчетата до езерата. Целият остров е с типични индонезийски села, няма комерсиални туристически обекти и хотели. На другия ден бяхме на традиционен маркет в неделя – селски – с кокошки, с всичко, много цветно и пъстро. Селска идилия. Жените облечени с едни дълги саронги, шарени като черги. Говорехме си… доколкото те говорят английски. Те са си направили стаи тип планински туризъм – стаи за гости.

Вие на такова място ли спахте?

Да, спахме в стаи за гости при една индонезийка. Много хубави и чисти бяха стаите, нови, както трябва, защото в Индонезия условията за живот са по-различни. Примерно в тоалетните няма мивки, само едни корита, от които гребат и си поливат. За сметка на това обаче е супер чисто навсякъде. Канализацията им – всичко отива в реката, обаче никъде не мирише на канали.

Постоянно метат, лъскат, големи са чистници

Няма да видиш някъде мизерии по улиците, дори и в най-бедните райони. Те живеят в къщи на колове, като колиби, но дори и там се спазва чистота. Преди време местните направо са се страхували от белите хора. Нашата хазяйка даже ми разказа, че майка й я криела от белите хора – да не й направят нещо лошо. И с течение на годините да се пречупят и да започнат да правят бизнес с туризъм е било голяма работа. Сега селото живее от туристи.

Как се придвижвахте по сушата?

Понеже няма градски транспорт и всичко е на пазарлък, по тия острови те нямат и коли. Само микробусчета пътуват по някакви линии, но те кога минават, кога не минават, особено в пазарен ден е фраш. И пак само се пазариш, къде на моторчета, къде на нещо друго, някой да те закара. Важно е, като си планираш вътрешните полети винаги да си оставяш по един ден, в който да си сигурен, че все някак ще се дотътриш до летището. Трябва да си даваш някакъв толеранс във времето – един ден празен, логистиката е трудна, не е като в Европа.

Как си пренасяхте багажа с тези моторчета?

С раници, само с по една раница бяхме тръгнали и двамата. Взимаш си раницата на моторчето и така, дъжд те вали, после переш и пак продължаваш. Тя и раницата, и всичко ти става мокро, ама какво да правиш.
И така слязохме и на другия ден спахме в индонезийски хотел до летището. Там долу е страхотна жега и влага. Горе в планината се диша, там е перфектно, обаче долу е влажно, не се диша и нон стоп вали проливен дъжд и още по-влажно става. Спахме в индонезийски хотел – за 10 лв. стаята на вечер, без климатик, без душове и с такива тоалетни, в които си поливаш. Обаче пък навсякъде има интернет.

Това ми направи впечатление – навсякъде има wi fi

Пътищата им са асфалтирани перфектно, няма да видиш и една дупка някъде. Много добра инфраструктура. И така спахме в този гаден хотел, то и в селото няма какво да се прави, няма какво да се види, в хотела няма климатик, просто всяка минута ни се видя безкрайна. Не можеш и да спиш от жегата, има един вентилатор да ти бръмчи на главата и това е. До нас в хотела бяха и другите, с които се бяхме качвали на планината, германки – две студентки и други такива като нас… и те не знаят къде отиват и се мотаят като мухи без глави. Това ми беше най-гнусното място – в тоя хотел. С триста зора изчакахме сутринта. Отделно че в стаята ни имаше гущери, хлебарки и всякакви такива. То фактически в стаята имаше едно легло и вентилатор. Обаче имаше интернет – добре че имаше, та някак си прекарахме остатъка от деня.
На другия ден сутринта станахме в 5 ч. И пеша отидохме до летището. Отлетяхме към Лабуан Баджо, на един час със самолет от там – пак от Flores islands.

Там е доста по-туристическо. Пак е малко градче и не толкова разработено, но е позната дестинация за гмуркане и за посещение на националния парк Комодо с големите индонезийски гущери – варани.

Вараните не са ли опасни?

Там са два-три острова, които съставят националния парк Комодо, част от световното наследство на Юнеско . Пристигнахме в Лабуан Баджо , настанихме се в някакъв китайски хотел, който имаше климатик поне. Запазихме си през някаква агенция лодка с екипаж и потеглихме веднага към остров Ринка да гледаме вараните. Пътят до там е невероятно живописен. Наслаждаваш се на прекрасни гледки. Зелени острови , кристална вода, все едно си в рая. След около 3 часа достихнахме до националния парк Комодо. Там ни посрещнаха рейнджърите. В парка си има маршрути – по-дълги или по-кратки, които си избираш и обикаляш. Ние тръгнахме по един от кратките маршрути, който минаваше в по-голямата си част под сянката на дърветата.

Самите варани бяха налягали точно под кухнята на рейнджърите

– бяха 6-7 варана, по-големи и по-малки. Като им замирише на манджа и се нареждат там всичките. Добре, че ги видяхме още в началото на резервата и не се наложи да обикаляме дълго, тъй като жегата на острова беше нетърпима. Като цяло пътуването с лодката до там и обратно много ни хареса, защото обикаляш много. Самите острови са зелени и живописни, не са голи и каменисти.

Спираха ни за шнорхелинг, гмуркахме се, много хубаво беше, като в аквариум.На другия ден реших аз да ходя да се дайвам. Нали водите на островите Флорес са едно от най-атрактивните места за гмуркане в света. Пълно е с дайвинг центрове, аз си избрах един с инструктор италианец. Цветелин мрази кораби, той и полети мрази. Като чу цялата схема, какво му предлагам за Индонезия, му се изправи косата, после се примири някак си, накрая му и хареса.

Ти се гмуркаш яко май?

Отидохме на другия ден в открит океан на 3 дайва за деня – извеждат те с по-голям кораб в открит океан, със сертифицирани дайвъри, аз понеже нямам сертификат се гмурках с инструктора. Имаше разни немци и всякакви такива младежи в групата ни. Тръгнахме сутринта рано и Цветелин го взех с мене на кораба да стои, уж за шнорхелинг и той да се гмурка. Обаче не преценихме, че

в открит океан, като закотвят кораба на едно място, така те лашка, все едно си като на гондолите в увеселителните паркове – от едната страна на другата

В открит океан корабът е като черупка. Стана ми лошо още преди да вляза да се гмуркам. Влязохме на 20-30 метра надолу. Като излязох, ми тече кръв от носа. Беше страшно приключение. После толкова лошо ми стана, че само си бях съблякла предната част на неопреновия костюм и повърнах три пъти през палубата отпред. Повърнах и съм заспала… и нищо не помня. Като се събудих, бях цялата изгоряла от слънцето и червена само отпред. Като изпечена на шиш. Обаче направих още два дайва.

Въпреки това пак си влязла?

Ами как. Лошо, гадно – пак влязох. Имаше от рибите Манта рей, от тези големите, те са тип акули, само че плоски и много красиви. Гмуркахме се с Манта рей и на един риф – страхотен, живописен – уникален риф. Много красиво беше. А Цветелин, горкият, просто не знаеше на кой свят е.

Цецо не се ли гмурка?

Той с шнорхел – шнорхелинг прави, не се дайвва. Толкова го увещавахме, но не искаше. Беше му толкова лошо. Лежеше само горе на койките. То няма и къде да слезеш – в открит океан. Ужас.
Направихме си гмурканията и тръгнахме да се връщаме към сушата, към Лабуан Баджо, където бяхме настанени. И корабът като почна да се разваля. Първо се счупи витло, пак стояхме в открит океан, люшкаше ни нанагоре надолу. Тъкмо тръгнахме, счупи се нещо друго – и пак така. Накрая вече наближихме брега, към 10 ч. вечерта (а ние излязохме в 8 сутринта с тоя кораб) и вече бяхме съвсем претръпнали – все ни е тая дали ще се приберем и докъде ще стигнем. Виждаме сушата и тъкмо си казахме „Ето, прибрахме се“ и… бум! счупи се нещо друго – последно.

Вече си мислехме, че ще си умрем на тоя кораб, няма слизане. Накрая целувахме земята, като стъпихме на сушата

Слязохме с моряшки походки и двамата, едвам ходехме, не знаехме кое се движи – под нас ли, над нас ли. Само помня как се прибрахме в стаята и легнахме на креватите и сме заспали на секундата. Всичко ми се въртеше, бях хипер зле. Това ни беше най-екстремният ден от цялото пътешествие. Натресохме се без да искаме, доброволно, в такова едно приключение. Случва се.
На другия ден от там тръгнахме пак към Бали. Един ден преспахме там. Голям кеф беше – от такава дивотия като се върнеш пак на Бали, е много хубаво. Има кафенце да си пийнеш, пица да си хапнеш.

Местната храна вкусна ли е?

По островите, като си поръчаш нещо, примерно пилешко, тепърва колят кокошката (там няма хладилници и фризери), трябва от обед да кажеш за вечерта, за да е всичко заклано, оскубано и прясно. Ядохме в някакъв селски „ресторант“ някакви нудели, бяха отвратителни, повредиха ни се стомасите. Между другото това е голям фактор – храната, като тръгнеш по такива места. Там няма хляб, те хляб не ядат, има едно такова като кифли – сладки и всичко е ориз. И картофи няма. И ядеш някакви нудели – я има, я няма, и предимно ориз с по едно парченце пилешко. Те техните порции са много мънички, те

много малко ядат – да речем едно крилце или кълчица с една купичка ориз, и това е

После като се върнахме на Бали – кеф. Наплюскахме се с KFC, както си трябва. С нормална храна. Видя ни се страшно готино Бали като се прибрахме от дивотията, пихме си коктейлчета, кафенца, кръчмички, цивилизацийка, готино, хареса си ни. Спахме. На другия ден летяхме за Ява, един ден прекарахме в Сурабайя, а оттам отлетяхме за Борнео.

Борнео ми звучи като приключение 🙂

Бях се свързала с една тяхна агенция, местна, да ни организират кораб за двама човека – за мен и за Цецо. Имаш екипаж – капитан, помощник капитан, готвач и гид. Три дни бяхме там, спиш на този кораб и разглеждаш джунглата на Борнео – национален парк, в който гледаш орангутани в естествена среда.

Посрещат те на летището, взимат те, карат те на тяхното пристанище, качват те на това корабче. На първия етаж е капитанът, на втория сме ние – пасажерите. От пристанището тръгваш по една огромна река, като Дунав, много широка и дълбока. И по нейните ръкави влизаш навътре в джунглата. Има само рейнджъри и крокодили, змии, гущери… и това е – джунгла. Отгоре, като летиш със самолета, виждаш буквално само дървета, няма населени места. Реката е кална и мътна, даже на третия ден влязохме в един ръкав, който имаше черна вода. От корените на дърветата, някакви мъхове специфични придават черен цвят на реката, беше много интересно. Вечерта спиш на лодката, няма светлини, няма ток. Слушаш маймуните, животните, папагали, птици крещят, крокодили. Тотална дивотия. Вечерта ти опъват само една мрежа, да не те изядат комарите, и си спиш горе на матраците на палубата.

А орангутаните къде са?

През деня спират два пъти на платформи за хранене на орангутани. Закотвят лодката и с рейнджърите влизаш навътре в джунглата. И при тези платформи, те им слагат мляко и банани, и цялата гора започва да се тресе, отвсякъде изкачат орангутани от дърветата и пристигат. Супер яко.

Ти се чудиш какво става, някакви маймуни се разхождат покрай теб, майка с малко маймунче и един голям, грамаден като Кинг Конг орангутан

Минават, скачат покрай теб. Отделно е пълно с маймуни с едни смешни червени носове. Поне три-четири вида различни маймуни имаше, ходят ти в краката, навсякъде. На втория ден, като закусвахме на лодката, изскочи един орангутан и ми взе кетчупа. Отмъкна ми го както ядяхме и рейнджърите го гониха да го върнат. Това беше най-якото преживяване. Няма къде да го видиш и усетиш.

Вие можете роман да напишете! 🙂

От джунглата отидохме пак в Джакарта, останахме там да разглеждаме. Но беше по време на дъждовния сезон. Стават ужасни наводнения, буквално се блокира градът от води. Бяхме планирали да видим определени неща. Горе долу успяхме. Имат един парк – Таман Мини се казва, на едни езера – направена е Индонезия в мини вариант, като макети. Различните острови – Папуа, Борнео, Суматра, типично техните къщи, ритуали, защото там

островите са много различни и самите хора, които ги обитават, са различни

Например на Flores Islands, където бяха вулканите с езерата, бяха къдрави като негри, някъде са по-жълти, някъде по-черни, някъде по-дръпнати, самият им вид се променя, различни са според островите, които обитават. От Джакарта вече се прибрахме и това беше цялото ни пътешествие.
Но като цяло, ако имаш повече време – да отидеш на Суматра – той е много голям остров, там е Lake Toba – най-голямото езеро в Азия, има много какво да се гледа. Има национални паркове за слонове, за орангутани, но там трябва да имаш поне 10 дни, само за Сумарта. И да имаш предвид, че самата инфраструктура вътре по островите не позволява бързо придвижване както в Европа, защото са такива пътища, по които няма транспорт. Много е трудно да се организираш да пътуваш. Щяхме да ходим на остров Сулавеси. Там не си погребват мъртвите, а ги оставят като мумии, мумифицират ги. Считат, че ритуалът на погребението е по-важен и от сватба, и от всичко. Там правят такъв тип туризъм – да гледаш ритуала на погребението. Организира ти го местният гид. То е церемония – колят крави. Така изпращат в задгробния живот.

Ако, да речем, нямат пари да го погребат, мъртвецът стои с тях вътре в къщата, мумифицират го и си стои

Има една пещера – цялата с такива.
Най-автентичната част на Индонезия е Папуа. Има си такива племена, даже казват, че и от човекоядните има още останали. От тези най-самобитните, диваци тотални. В Папуа, понеже там няма и курорти или нещо друго за туристи, правят единствено круизи с дайвинг, защото го водят за едно от местата, които са абсолютно запазени. Както Господ ги е направил, като Райската градина, неприкосновени. Все още, няма да е за дълго. Правят такива круизи, които са доста скъпи, защото са много надалеч. За бели хора няма нищо там по островите, само племена. Обикаляш с кораба, гмуркаш се и това е Папуа – много красиво и самобитно е всичко. Водата е чиста, всичко се вижда. Просто трябва да имаш много време да обикаляш. Логистиката е сложна, храната за бели хора е проблем, освен ако не го караш само на ориз и риба. Определено бихме се върнали отново в Индонезия. Хората са много гостоприемни. Ако се излезе от комерсиалните дестинации има много какво да се види.