Животът праща Владина Цекова там, където е помечтала да отиде

Видях я за първи път по телевизията, гостуваше на Люба Кулезич. Имаше и един мъж в студиото и разказваха как са преминали Ел Камино, маршрутът на пилигримите в Испания. Не се познаваха двамата пътешественици, но много си приличаха – излъчваха спокойствие и щастие. И бяха ярък контрапункт на напрегнатата журналистка. Същия ден видях, че имаме много общи приятели във Фейсбук, а Владина Цекова не само прие поканата ми, но и веднага ми изпрати подарък – дневника, който е водила, докато е вървяла пеша по всичките тези 870 километра. Ел Камино започва във Франция, изкачва Пиренеите и върви от изток на запад по тях през цяла Северна Испания, докато стигне до катедралата „Сантяго де Компостела“, където се твърди, че са погребани останките на Свети Яков Зеведеев. Изчетох дневника… и го преразказах поне 15 пъти, на кого ли не 🙂 Толкова бях впечатлена.

Камино е едно от малкото пътувания, които Владина Цекова е планирала и подготвила, иначе

„Не търся пътищата, те сами идват при мен“

казва тя и може да даде мнооооого примери. „Някой ми спомене, че е бил някъде, че там е хубаво – минава време и по чуден начин това ми се поднася от самия Живот“, разказва ми за най-скорошната приятна изненада: много харесвала филма “Под небето на Тоскана” с Деян Лейн и си мечтаела да отиде в Тоскана. И ето, тази година приятелско семейство, много близки до сърцето й хора, наели вила там и я поканили. „И аз – с лудата си глава, просто стегнах багажа и тръгнах. Така че и Тоскана сама дойде при мен, както и Индия сама дойде при мен. Никога не решавам къде ще ходя, оставям пътят да ме води. Бог решава. Не планирам. Книгите, филмите, пътищата сами идват при мен, не ги търся – просто се случва“, споделя тя.

„Пътешестването е търсачество и свобода“, сигурна е Владина. „Или го искаш, или не го искаш; или го можеш, или не го можеш.

Аз и го искам, и го мога, непоправим пътешественик съм

Била съм на много места – и в България и в чужбина“, разказва смелата дама. „Имам си любими и не толкова любими. Например в Малта никога не бих се върнала. Клаустрофобично ми е – аз съм широко скроена и свободолюбива, а този остров, заобиколен от крепостни стени… Разбира се, че си има историята и тя е прекрасна, но когато нещо е затворено, притиска те и не ти дава простор на погледа, не ми харесва.“

Затова тя предпочита “циганявите“ страни

„Нямам нищо против цивилизацията, но предпочитам, както аз се изразявам, “циганявите” страни, по-примитивните. Те само на пръв поглед са примитивни, но в същото време са дълбоки, философски и мъдри – и в тях можеш да научиш много. Предпочитам по-дивите места, планините… Много обичам Рила – да отида в някое малко селце, в което някоя баба да ми разкаже нещо интересно. Тези места ме привличат.
Разбира се, че и в цивилизованите страни има какво да видиш, как историята е оставила такова наследство, културни паметници, философи и мъдреци, уточнява Владина. “Но моите пътешествия са главно по места, свързани с вярата, като Камино – където много по-осезаемо можеш да научиш нещо, да видиш истинските, ценните неща в живота, да отвориш сетивата си и да попиеш всичко.“

Може би е време да научите нещо повече за тази интересна жена? Ами добре, нека ви я представя: На 51 години е, има син на 27, работила е като детска учителка, а после, около 18 години, като телевизионен продуцент. Правила е едни от най-известните предавания, била е рекламен директор на супершоу „Невада“, има зад гърба си много клипове. Вегетарианка е, спортува, ходи на йога. Била е известен фото модел и продължава да снима, рекламно лице е на българска фирма, която прави облекла само за Англия. До преди месец е била експерт в Министерството на културата, а сега е на път да реализира своя стара мечта, свързана с телевизията. „В момента съм свободен електрон“, каза Владина.

Аз ще добавя още нещо към визитката й:

Пътува сама на автостоп

„Не ме е страх да тръгна и сама, и с компания, и с непознати, защото се осланям на Господ, Иисус ми сбъдва мечтите“, казва Владина с пламък в очите. И с изненада разбирам, че това лято е минала Камино за втори път, на само половината.

„Първия път минахме Камино с моята приятелка Таня Ставрева – 870 км. На второто ми Камино изминах около 400 км. Случи се така, че трябваше да се върна. Бях решила, че ще пътувам по-бавно. Исках да видя Монако, да седна да изпия едно кафе, да продължа, да отида в Марсилия, да разгледам…

Моята приятелка Таня ме пита: „Няма ли да ходим на Камино пак, да си купим билети за самолет?” Казах й, че този път искам да го измина сама и освен това искам да е на стоп или с влак, или с автобус – както дойде. И точно както ми беше влязло в главата, две седмици преди да тръгна към Камино, приятелката на сина ми ми подари една книга: “Изкуството да пътуваш бавно”. И тази книга дойде с мен, през цялото време беше с мен, с нея изминах Камино, с нея пътувах на автостоп. И вътре намерих това, което съм аз. Човекът, който е написал тази книга (английски автор – Дан Кийрън), казва, че всичко е в пътя. Всичко хубаво и интересно се случва по пътя.“

Владина пътува на стоп от ученичка, не е имала проблеми, не й се е случвало нещо неприятно. „Просто не си го мисля, аз живея на принципа на закона на привличането: каквото мислиш, това привличаш“, обяснява тя. Случвало й се е два-три пъти да усети, че не бива да се качва в кола, която е спряла за нея. Тогава благодари и остава на пътя. „Но като цяло срещам прекрасни хора, докато пътувам. Ето, дори тези приятели, които ме поканиха в Тоскана, ги познавам от автостоп“, светва цялата, докато говори за тях и ми признава:

Срещам ангели на пътя

Така нарича хората, готови да помогнат на странстващите. Тази година например, на път от Марсилия за Барселона, имала невероятна среща. „Бях излязла от Марсилия, на около 10 км, пеша по магистралата (не стопирах, защото на магистрала не може). Реших, че ще вървя до някоя бензиностанция и там ще потърся някой да ме закара до Монпелие. Изведнъж виждам един спрял моторист, с каска, който ме гледа в огледалото. Стигнах до него, попитах го: „Мен ли чакате“, а той: „Да, тук е опасно за вас“. Обясних му, че точно затова не стопирам и искам да стигна до бензиностанция и оттам да намеря някой до Монпелие. Той ми подаде каска и каза: „Заповядайте, аз ще ви закарам“ – никакъв страх не изпитах, а не му виждах лицето даже… Както бях с раницата на гърба, качих се на мотора и тръгнахме. Мислех, че ще ме закара до бензиностанция, а той по едно време се обърна и вика (защото е шумно на мотора), че ще ме заведе обратно в Марсилия до гарата и ще ми купи билет за влака. Викам и аз – недейте, няма нужда, аз имам пари за билет, но искам на стоп… Но той: „Не, за мен е удоволствие“. Закара ме на гарата и пред касата ми каза: „Няма да ви купя билет за Монпелие, а направо за Барселона“. Като си махна каската, го видях – много симпатичен, запознахме се, казва се Хаким. Алжирец, който живее със семейството си в Марсилия, лекар. Текнаха ми сълзите и му казах, че е ангел. Качи ме на влака и видях, че ми е купил билет за първа класа… Този човек даде 150 евро за билет на непозната жена, която върви по пътя, на някаква странница…Можете ли да повярвате? Това е ангел!“

И веднага се сеща за друга случка: „На връщане от Сантяго де Компостела до Мадрид пътувах отново на стоп, разказва вдъхновено Владина. На автогарата в Бургос, в 3 и половина през нощта, един човек ми предложи да ме закара със собствената си кола чак до Мадрид – на 230 км. Казах му, че ще си чакам автобуса, но той: „Не, няма проблем – само да минем през къщи да си взема документите и телефона“. Когато се заговорихме, разбрах, че е отишъл да види детето си, което спи. Възкликнах: „Ама как така ще го оставяте, на колко години е? Моля Ви, върнете ме на автогарата, не ме карайте!“, а той: „Няма проблеми“ – като аз не съм го молила нищо, той сам предложи. И понеже продължавах да настоявам да ме върне на автогарата, той обърна, върна се до тях, взе спящото си дете на ръце, сложи го отзад на седалката и така пътувахме. Този човек сега ми е приятел във Фейсбук, поканила съм го с жена му и цялото му семейство на гости.“

Помага, като види хора с раница

„След като се върнах от Камино, винаги, когато видя хора с раница на пътя, ги питам откъде са, накъде са тръгнали, мога ли да им помогна, качвам ги на такси, водя ги до хостела“, разказва със супер сериозно отношение пътешественичката. На японка помогнала, на германки, на автралийци… „Просто като видя човек с раница, знам, че той има някаква нужда – тръгнал е да открие нещо, да види, да обиколи света.

Много хора дори ме питат дали с йогата и вегетарианството искам да живея сто години. Не, не искам – искам само, докато съм жива, да съм здрава, да се чувствам щастлива и каквото мога, да дам на другите. Това е, за което сме дошли на земята.

При ангела Дейвид, преди Асторга – този човек живее от години там, за да осигурява храна и напитки на пилигримите. Не иска пари, но ако те решат и платят, ги влага в нова храна и напитки.

Щура глава съм, не искам да порасна – това ми казва и синът ми. А приятели ме питат защо ще ходя пак на Камино, нали съм била вече. Казвам им: вие, когато посещавате даден ресторант, защо се връщате пак в него? Защото готвят хубаво. Когато сте били в Париж, защо искате пак да отидете? Защото ви е било хубаво. Човек ходи, където му е хубаво на душата – е, на мен ми е хубаво там, на Камино.

Обичам домашния уют, много ми е приятно вкъщи да си седна, да си чета, да гледам някой хубав филм, да си подреждам, да се грижа за цветята… Но стане ли въпрос за пътуване, не се замислям – зарязвам всичко, даже да не съм си изпрала прането, даже да не съм си оправила вкъщи, ставам и тръгвам!“

След Индия и Камино – като извадена от белина

„Като се върнах от Камино, се чувствах по същия начин, както когато си идвам от Индия – като извадена от белина,чиста. След такива преживявания и свети места виждаш хората като на рентген. Малко по малко обаче усещаш как лошото отново започва да се лепи по теб. Един те обижда, друг те ругае, трети направи нещо лошо, видиш някаква несправедливост на улицата, заболи те – и всичката тази болка, която се случва около нас, започва да ти черни душата, ядосваш се и ти, реагираш… А всъщност всички се раждаме добри. После ставаме лоши.

Като се върна от Камино и от ашрама, ми е едно такова светло, гледам ведро на нещата – после пак започва калянето и въргалянето в мръсотиите. И затова много често си казвам, че аз не съм за този свят. Не искам да живея с обидите, да обиждам хората, да ги наранявам, да виждам как брат брата убива или как майка се отказва от детето си…“

Владина истински се натъжава, затова я питам за Индия – къде ходи, когато е там?

„В Индия ходя в ашрам“, казва тя, сякаш това се разбира от само себе си

„Някои си мислят, че всички индийци се занимават с йога и търсят духовното – не е така. Но пък има много хубави места, на които човек може да помъдрее, да потърси просветлението, а и да го намери.“ Първото й отиване било екскурзия – видяла светските места като Тадж Махал и други забележителности. Но после Индия за нея е ашрамът – място за живеене в мир и спокойствие, и сред природата.
Акредитации получава чрез учителката си по йога Ани Павлова. За да й бъде позволено да живее в ашрама, трябва да е готова да спазва правилата и да прави карма йога. „Там слушаш духовни лекции, практикуваш йога, пееш мантри, киртани… Ако си гневлив, преставаш да се гневиш, ако си завистлив – спираш да завиждаш. Започваш да разбираш повече хората, да ги приемеш по-чисто, такива, каквито са. Много от войните, споровете и битките, на които ставаме свидетели в нашето ежедневие, стават точно заради егото. Ако се опиташ да разбереш другия, да приемеш дори и негативните му качества като даденост, тогава ще можеш и да го обикнеш. Ако не разбираш другия, няма как да го обичаш – това е нещо, което съм научила от нашия прекрасен учител – гуру.
Ашрамът ти припомня защо си на този свят, че си добър, че си дошъл да живееш в радост и да бъдеш щастлив. Всички трябва да го проумеем това и да се радваме на живота, какъвто го имаме. Ако се случи, ще живеем по друг начин. Но не го проумяваме и сами си създаваме проблемите“, разказва тя, а аз се сещам за многобройните й постове в социалната мрежа, с които окуражава,вдъхновява и насърчава приятелите си.

„В ашрама не ти казват нищо различно от това, на което ни учи Исуус и това, което е той и което ни е дал. Само десетте Божии заповеди да спазваме – ще бъдем щастливи, сигурна е Владина. „Но ние умишлено си търсим нещастието. Да се скараме, да си ударим два шамара, да си набием детето… Като видя майка да си бие детето на улицата, сърцето ме заболява. Но не размахам пръст на майката, а започвам да говоря на детето: „Няма, мойто момиче, виж каква хубава рокличка имаш, виж мама колко е добра, виж мама колко е красива“ – и майката се стъписва. Знам, че това са уроците – личният пример, а не да размахваш пръст.”

Щастлива е, че е вдъхновила толкова хора

„Когато минавах първия път Камино, това, което си пожелах, беше като се върна, да разкажа на всички хора, да вдъхновя повече българи да го минават. Щастлива съм, че голяма част от всички, които тръгнаха по Камино и го изминаха вече, свързват тръгването си с моите разкази, интервюта и споделени радости чрез снимки и постове в мрежата.

Вече съм написала и книга – готова е, но не е издадена още. Пиша я само когато расте Луната, затова става малко по-бавно. Благодарение на дневника, който публикувах, и на интервютата ми, по някакъв начин съм докоснала хората. Тази година на Камино срещнах четири българки. Едната отдалеч ме погледна и каза: “Вие сте Владина, вие ме вдъхновихте да тръгна по Камино”. Какво по-мило от това?

Получавам десетки писма с благодарности, че съм вдъхновила много хора, а пък какво по-хубаво от това да ги вдъхновиш да направят нещо, което е извън рутината, което ги вади от домашния уют, от матрицата и от навиците работа – вкъщи, работа – вкъщи, да изживеят нещо различно, което ще ги докосне?“

Разбира се, тя вече мечтае за нови приключения. Не е от хората, които се страхуват да изрекат на глас мечтите си:

Догодина – пеша из Родопите

„Сега, като бях на Камино, реших, че искам догодина да тръгна да вървя пеша из Родопите. Ще ходя от селце на селце, от махала на махала… Такова Камино искам да направя. Знам, че като ми е дошло в главата, ще се случи. Господ ще ми го сбъдне – не аз, защото вярата ми е силна.
Бих живяла няколко месеца и в Сахара. Пустинята и планината са духовни места, там научаваш много неща, защото Господ ти дава изпитания и трябва да можеш да се справиш с тях – с безводието в пустинята, с бурите и ветровете в планината… А пътешествието до някой манастир в България например е абсолютно съизмеримо с пътешествие до Индия.“

Тайничко си помечтавам да я срещна по пътя 🙂