Да не уловиш леприкон

Самолетът наклони нос и започна снишаване. Колесникът изтропа някъде отдолу, а ушите заглъхнаха. Виждаше се дъблинският залив, Лифи, която се вливаше в него и многобройните светлинки на града, легнал кротко в нощта като заспал сетер пред камината на старо имение.

Местно време 22:40. Летището посрещаше пристигащите, отрупано с оранжеви, бели и зелени балони. Преплетени на огромни гирлянди, заедно с многобройните картонени детелини, те напомняха за предстоящия празник. На изхода чакаше автобус, готов да поеме по денонощния си маршрут, превозвайки пътниците до централните градски хотели. Приятно топъл контраст на вечерния хлад.

По улиците забележителностите оживяваха, осветени от прожектори, обемна картина на гледаната преди време географска карта. Дебелите хотелски килими оставяха усещането, че ходиш в горски мъх. Сутринта в ресторанта чакаше сериозна закуска. Ирландците не се шегуваха – печени наденички, пържен бекон, бъркани яйца, риба и картофи, добро начало на един натоварен ден. Свъсеното утро надничаше зад облаците и гледаше пробуждащия се град.

Дъблин – столицата на Република Ирландия, викингско поселище през девети век, сега модерно-космополитен милионен град, запазил своите традиции. През Мерион скуеър, където

разноцветните входни врати бяха като изрязани от детско гланцово блокче

Пъстри усмивки върху мрачните тухлени фасади. Някои от тях все още пазеха оригиналните си чукала от осемнадесети век. Покрай Сейнт Стивън`с Грийн, спретнат правоъгълен парк, стегнат в красива ограда от ковано желязо. Кокетни алеи лъкатушеха около изкуственото езеро, а патиците се боричкаха в него за парчета хляб, хвърлени от посетителите. Два бели лебеда плуваха бавно и достолепно с ясната идея за своето превъзходство над околния свят. Цветните лехи пръскаха багри като жив калейдоскоп, а тревата примамваше да се излегнеш върху нея.

Не можех да се избавя от усещането, че ирландците я боядисват в ярко зелено, когато никой не ги гледа

Тази трева, по която децата подскачаха по чорапи и се търкаляха, както по килимите си у дома.

По Графтън стрийт, пешеходна търговска улица с лъскави магазини на световно известни марки. Червените павета, сякаш живи отражения на околните сгради, ставаха сцена за самодейни артисти и музиканти с настъпването на вечерта. На края на улицата чакаше бронзовата статуя на „сладката” Моли Малоун, буташе ръчната си количка и се оглеждаше на това оживено място за срещи. Отзад Тринити колидж открояваше триъгълния си фронтон на бледото небе и изглеждаше някак си по научно замислен. Гледаше го сградата на ирландската банка, солидно сдание, вдъхващо респект като самата институция.

По десния бряг на реката към докландс, индустриалната част на Дъблин. Сиви комини и корабни мачти, железопътни линии и кулокранове,

всичко преплетено като келтски възел без начало и край

На това място пристигаха и отплаваха пътници и товари. Мостът Самюел Бекет, елегантно протегнал през Лифи формата си на арфа, отвеждаше към северната част на града, а вятърът свиреше в неговите струни-обтегачи. Широката и дълга О`Конъл стрийт, модерно луксозна и делнично забързана, простираща се от едноименния мост до Парнел скуеър. По средната пешеходна алея паметниците на известни личности стояха в застиналите си пози, а двестаметровото острие, символ на новото хилядолетие, се опитваше да прободе небосклона.

Из лабиринта от тихи улички към дестилаторната на Джеймисън.

Кратка почивка с ароматно ирландско кафе върху дъбова бъчва от уиски вместо маса

През Ха`пени бридж, най-старият пешеходен мост, преметнал метална дантела над спокойната вода. Към Сейнт Джеймс Гейт, домът на пивоварната Гинес. Световноизвестна марка бира с милиони почитатели. Музейната сграда с аромат на зърно, старо дърво и традиция представяше по интересен начин петте основни съставки на великата бира – ечемик, хмел, вода, мая и уменията на Артър Гинес в пивоварното изкуство. Нагоре през атриума, оформен от стъкло и метал като най-голямата пинта в света към Гравити бара, разкриващ панорамна гледка над града, завиван от спускащия се здрач.

Дъждовна сутрин, мокрите улици лъщяха, а голите клони на дърветата се бяха свели тежко над тях, неспособни да ги защитят. Капките блъскаха по стъклата на автобуса, който си проправяше път през трафика към западния изход на града. По магистралата колони от автомобили, настръхнали от дъжда, като послушни понита бързаха в различни посоки. Шанън, най-голямата река на острова, лениво влачеше водите си през мочурищата. Покрай малки селца с къщи, притихнали под своите тръстикови покриви и изумрудени ливади с пасящи по тях стада.

Ирландските овце са сигурно най-разглезените на света

на тях се падат обширни пасища, по които да се разхождат и лежат мързеливо като купчинки бяла вълна върху зеления килим.

Все по на запад, зелените поляни отстъпваха място на скалисти пейзажи. Бюрън, каменисто плато с полегати варовикови форми. Пустош, описана от земемерите на Оливър Кромуел като район „в който няма дърво, на което да обесиш човек, нито вода, в която да го удавиш и без земя, където да го погребеш”. В сърцето на тази карстова пустиня се издига неолитен долмен като древен паметник на самотата. По завоести тесни пътища към атлантическото крайбрежие. Изсечени от природата скални откоси стъпваха с отвесните си контури в солените води. Клифс ъф Мохер, с двестаметров вертикал свършваше земята и започваше океанът.

Поривите на вятъра заплашваха да отнесат хората

тези мравки, пъплещи по ръба на острова. Слънцето се показа услужливо, за да изрисува скалните светлосенки, придавайки допълнително величие на тази спираща дъха гледка. От резките силуети отново през плавните линии на поля и ливади, покрай замъци и руини от абатства. Към градската динамика на Дъблин, кипящ от подготовка за утрешния празник. Осветените в зелено сгради придаваха тайнствено приказен вид на столицата.

Сейнт Патрик`с дей. От ранна утрин работници изграждаха огради и трибуни из централните улици по пътя на парада, в чест на светеца покровител на Ирландия. Хората се събираха на шумни тълпи, надуващи свирки и развели национални знамена.

Всеки се беше подготвил за празника: от нарисувана детелинка на бузата, през зелени коси и лица, шапки и викингски рога, до цели одежди на приказни герои

Парадът започна в 12:00. Маршови и музикални състави от различни училища и колежи преминаваха в стройни редици. Между тях тичаха пъстро облечени деца. Фантастични персонажи бутаха причудливи механични машини. Въздуха огласяше всевъзможна музика, от тътена на хеви метъл, през живото темпо на етно-джаза до нежните трели на ирландската цигулка. Всенародно веселие, навсякъде грееха усмивки, неподправена радост излъчваше всяко човешко лице. Покрай Дъблин Касъл и Сити хол до Сейнт Патрик`с катидрал, огромна река от ликуващи хора аплодираха участниците в парада. Огряна от слънце, камбанарията пригласяше с тържествен звън. Когато се скриха от погледа и последните участници, човешкото море се плисна из улиците като уиски в дъбовите пори на бъчва и бавно се оттече в посока Дам стрийт и Темпъл Бар, района с най-многото пъбове. Сумрачните зали засияха от разноцветната тълпа, а по крановете за бира, строени по баровете като рицари в своите метални доспехи, заиграха отблясъци от безброй светлинки.

До късна нощ из града отекваха песни и глъч

Под усмихнатото сутрешно небе магистралата се виеше на север. Два часа път по крайбрежието в посока Белфаст. Само по разликата в пътните табели можеше да се ориентираш, че вече си в Северна Ирландия. Слънцето караше тухлените фасади на столицата да розовеят приветливо. Кратък престой пред хотел „Европа”. По нищо не личеше, че

това е най-взривяваният хотел на света – повече от четиридесет пъти

Покрай доковете, построили „Титаник”, отново по извънградските пътища. Към северния бряг на острова, с редуващи се пясъчни плажове, зелени поляни и каменисти склонове. Малък начумерен облак дебнеше посетителите да слязат от превозните средства, за да ги измокри до кости, доста нечестно от негова страна. Десет минути по-късно слънчевите лъчи се извиниха за нанесената обида, разсъбличайки народа по къси ръкави. Джайънтс каусуей, защитен от ЮНЕСКО район с причудливи базалтови форми. Като глави на огромни каменни болтове, прилежно подредени в залива, като в гигантска шлосерска кутия.

Легенда разказва как великанът Фин МакКуул се влюбил в шотландска девойка

и построил пътеката, за да може да стигне до своята изгора. Там на шотландския бряг били открити подобни скални образувания. Някак неусетно навлязох в селището. Покрай пусти казармени постройки с ръждиви решетки и избуял буренак в напукания асфалтов плац. Град Дери за католиците и Лондондери за протестантите, разделен на две и от река Фойл, притихнал като тлееща жарава в слънчевия ден. „Тук има вече деветдесет процента мир“, казваше шофьорът и се усмихваше приветливо. Крепостните стени на града, строени от британците през седемнадесети век, хвърляха студена сянка върху тесните улици, свидетели на кръвопролитните сблъсъци от наши дни. Сега всичко беше тихо. От тишината стърчаха паметници, които напомняха за конфликта, а вечерта се спускаше като обещание за вечно спокойствие.

По пътя към Дъблин светлините от фарове бягаха като зайци пред автомобилите, а равномерното клатене унасяше в дрямка. Притихнал в нощния хлад, дремеше и градът. Една лисица пресече пустата улица и като че ли помаха с белия връх на опашката си на другото живо същество, чакащо на спирката. В 3:00 автобусът ме взе и потеглих към летището.

Не успях да хвана леприкон, но преживяванията ми в Ирландия си бяха чисто злато!