Дали Иванова и нейният круиз в Тихия океан - от Лас Вегас и Сан Диего до Хонолулу, Уайкики и Бора Бора
Удоволствия, контрасти, разочарования и страхопочитание от другата страна на Земята
Тя е завършила Консерваторията – певица, вокален педагог и дългогодишен музикален продуцент е, и работата й винаги е била свързана с пътувания. В последните години обаче води истински живот-мечта – постоянно я виждаме в най-красивите кътчета по света. Как се случва всичко това, как успява толкова много да пътува? Поканихме за разговор самата Дали Иванова. Насладете се на нейния разказ:
СРЕЩНАХ ЧОВЕК, С КОГОТО ИМАМЕ ЕДНО И СЪЩО ХОБИ – ПЪТУВАНЕТО
Всичко е въпрос на организация и донякъде на късмет – срещнах подходящия човек, с когото имаме едни и същи интересни и едно и също хоби: пътуването. Много съм пътувала преди това, но никога не ми е било достатъчно. Винаги съм била готова да събера куфарите и да тръгна за която и да е точка на света.
От друга страна обаче, хората правилно казват: внимавай какво си пожелаваш. В един момент, когато пътуванията станат повече, започваш да смесваш места и впечатления, затова всичко трябва да е умерено според мен. Но при мен винаги са били крайности: или се застоявам тук с години, или правя много пътешествия за кратко време.
Случва ми се и по работа да пътувам – основно в балканските страни, Румъния, Албания, Турция, Гърция.
Съпругът ми има малка туристическа агенция извън другия си бизнес и за него е хоби да издирва интересни и изгодни дестинации: така че при нас не е пътуване на всяка цена, а проучване на маршрути, на самолетни билети, на дестинации… И когато постигнем една приемлива цена, която често много учудва наши приятели, това е половината от удоволствието.
Обичаме да обсъждаме какво точно искаме да ни се случи и да преживеем – много често не го изпълняваме, но и това е една част от удоволствието: подготовката на пътуването.
И двамата сме много спонтанни. Далечните ни пътувания почти никога не са били с дълга подготовка, което не е добре, но следим различни фирми по цял свят, last minute оферти, всякакви отстъпки: и когато има изгодно пътуване, сме готови. За няколко дни можем да съберем куфарите и да тръгнем.
Индивидуални туристи сме, защото не винаги можем да намерим група, в която да се включим предвид дестинациите и подреждането на държавите. Почти винаги ние организираме група. Т.е., когато си харесаме нещо, дори да е от днес за другата седмица, започваме едно звънене… имаме група съмишленици, които също като нас обичат да пътуват. В повечето случаи идват хора с нас, като сме стигали групи от 11-12 човека.
Азия Холидейз – туристическата фирма на съпруга ми, е партньорска фирма с туристическа фирма от Хановер, което ни позволява да използваме изгодните цени на немските туристи и качеството, което получава немският турист, което не е маловажно, тъй като при тази огромна информация, която има на българския пазар, не винаги ти е осигурено качеството, което ти очакваш. Докато немците, знаем, са безкомпромисни на тема качество.
За пътуването, за което ще ви разкажа, похарчихме по около 2500 долара на човек. Беше най-дългото ни пътуване – месец и няколко дни, направихме си и няколко допълнителни организации.
ВЕГАС Е ДОСТЪПЕН КАТО ЦЕНИ
За първи път посетихме Америка. Летяхме до Чикаго, оттам с вътрешен полет до Лас Вегас, където останахме 3 дни. Много интересно място е, трябва да отидеш поне веднъж в живота.
Повечето вътрешни американски линии имат лимит на багажа – предварително ни бяха казали за 20 килограма, оказа се, че са 17 на човек и 3 кг ръчен, което за един месец време беше буквално на ръба. Безкомпромисни са там – на момента пренареждахме багаж, за да може да сме до последния грам в изискванията на компанията.
В Лас Вегас пристигнахме в късния следобед. Винаги проучвам предварително местата, на които отивам, и бяхме направили резервация още от България за Цирк дьо Солей и тяхното представление „Вода“.
Наистина е уникално – висше цирково изкуство. Бяхме си направили разпечатки на билетите, но когато отидохме на касата, се оказа, че нямаме паспорти в нас, бяха останали в сейфа в хотела. Не направиха компромис и чинно си се върнахме до хотела, за да си вземем паспортите. Нищо че имахме разпечатки – без паспорт не можеш да влезеш на представлението, ако си чужденец.
Бях проучила и хотелите. Те са сравнително евтини, като се има предвид, че са в Лас Вегас. Вървят от порядъка на 70-80 до 140 долара на вечер, говоря за хубав хотел. Решихме, че за 2 нощувки разликата не е чак толкова голяма, затова си запазихме стаи в легендарния хотел Мираж: с огромно казино, вулкан точно под прозорците, който на 15 минути изригва и събира туристи.
Ако човек иска да се наслади за няколко дни на Вегас, трябва да бъде в хотел на централната улица. Извън нея, независимо че е голям град, не съществува нищо. През деня всичко изглежда доста обикновено, но вечер заблестяват светлините на Вегас – и наистина е уникално преживяване.
Самият хотел Мираж е толкова интересен, че не ни остана време да разгледаме всичко в него. Има зоопарк с големи животни, аквариум, един милион атракции… И разбира се – навсякъде казина и хора от цял свят, които се забавляват.
Ние не сме хазартен тип въобще и даже си говорихме, че е грехота да сме във Вегас и да не пуснем поне една монета на ротативките…. Но не го направихме. И аз, и съпругът ми сме разчитали изцяло на собствените си сили в живота си и никога на късмета. Може би съм и суеверна, но и двамата единодушно решихме, че няма да играем на нищо. Разглеждахме – и венецианските канали, и сфинксовете… Въобще Вегас е място, на което можеш да ходиш до безкрайност.
Оказа се, че близо до хотела ни, като част от Цезар Палас, има цял подземен град – отвън по нищо не личи, че е толкова интересно, но е. Уличките са като стари римски, с калдъръм, има изкуствено небе, което е високо горе, усещаш даже полъха на вятъра, има статуи, фонтани, фронтони на сградите – всичко е направено в римски стил. Има сладкарници и безброй бутици – няма световен бранд, който да не присъства. Много приятно място.
Направи ми впечатление, че в сравнение с българските цени всичко е доста достъпно. Даваш си сметка, че не живеем в толкова евтина страна. Има заведения за бърза закуска, Макдоналдс навсякъде – разбира се, със съвсем друго качество от това в България.
Има много ресторантчета, включително и български ресторант. Първото нещо, което ме впечатли, още като излязох от хотела, беше българската реч, която се чува навсякъде. Много българи работят там. Отговорничката на лимузините е българка, в почти всички заведения и ресторанти има българи. Бяха много любезни, винаги имаше кой да ни упъти и се чувствахме много комфортно. Голяма българска диаспора има в Лас Вегас.
САН ДИЕГО – ТРОПИЧЕСКИЯТ РАЙ
Оттам на третия ден вече летяхме за Сан Диего, което е на километри от Тихауна – границата с Мексико. От сравнително хладното време през януари във Вегас, изведнъж попаднахме в тропическия рай на Сан Диего. С удоволствие захвърлихме връхните дрехи, сложихме летните и чехлите… Сан Диего е китен град, много подреден, без супер високи сгради. Много е повлиян от мексиканската култура. Първото, което направихме, беше да опитаме мексиканската кухня, която за мое удивление не беше това, което бях опитвала преди в мексикански ресторанти. Изключително приятна е, с много месо, с много зеленчуци и много люто – за хората, които обичат, със специални туршии.
Имат много удобни шатъли и ги ползвахме, за да отидем в световноизвестния парк Балбоа.
Препоръчвам го на всеки, който попадне в Сан Диего – заслужава си. Огромни паркове, с десетки музеи, в които можеш да разгледаш историята на тази област, природонаучни музеи… Много ме впечатли едно кварталче на художниците, които бяха боядисали всяко калдъръмче в различен цвят – червено, синьо, зелено… Продават се бижута, има различни ателиета на художници, занаяти, глина, керамика. Има фонтани, огромни килими от цветя. В миналото е било голяма полева болница, а днес привлича милион туристи.
Отидохме и до зоологическата градина, но имахме буквално час. Входът е много солен – от порядъка на 100-140 долара на ден на човек. Заради малкото време не влязохме, но знам, че това е една от най-богатите и атрактивни зоологически градини в света. Заслужава си, въпреки че е толкова скъпичко, но ако имаш цял ден.
КРУИЗЪТ НИ ЗАПОЧНА ОТТАМ
Бяхме в малък хотел, който беше на пристанището, за да можем да се качим директно на кораба. Буквално пресичаш улицата и пред теб са акостиращите кораби, въпреки че специални бусове пристигат по хотелите и събират туристите за по-удобно. Всичко беше много добре организирано. Пътувахме с Холанд Американ Лайн – един сравнително по-стар кораб за около 1500 човека, но явно навремето е построен с претенции за лукс и удобство. Изключително удобен. Круизът по принцип беше 3-месечен, но ние се възползвахме от 1 месец. 80% от туристите бяха от Америка и Канада и след като ние слязохме, заминаха за Южна Америка – Бразилия, Аржентина…
КРУИЗИТЕ СА ЗА ВЪЗРАСТНИ ХОРА
Круизните пътешествия на далечните дестинации от моя опит (това ми е вече 7 или 8 круиз) са сравнително за възрастни хора. Средната статистическа възраст на туристите на Холанд Американ беше 70 години. Имаше хора на 80-90 години, което не можеше да не ме наведе на мисълта за нашите български пенсионери и условията, при които живеят. Докато там могат да си го позволят. Създадох доста приятелства – неизбежно е при такива дълги пътувания, и установих, че американците работят наистина много и когато се пенсионират, тогава за тях започват всъщност животът и пътешествията. Преди това, младите хора, не си го позволяват много.
Имаше много канадци, много хора, които живеят близо до Аляска. Много се обогатява човек от срещите с различни хора.
ХАВАИ
ХИЛО – НЕ ПО-РАЗЛИЧНО ОТ МАЛКИТЕ ГРАДОВЕ НА НАШЕТО ЧЕРНОМОРИЕ
Първата ни спирка беше Хаваи. Посрещнаха ни с традиционните венци, с традиционна хавайска музика, изпълнена от оркестър. На всяко пристанище, където спира круизен кораб (така е навсякъде по света), той се посреща с оркестър и традиционни песни и танци, тъй като круизните кораби са много голям клиент за който и да е град.
Хаваи наистина е прекрасно място, но е малко твърде оживено за моя вкус. Първо посетихме Хило – за мен не е по-различно от малките градове на нашето Черноморие, като изключим палмите и по-топлото време и вода. Много зеленина, въпреки че целия Хаваи е вулканичен – вижда се по черните скали. Хило е приятно, с много галерии – аз навсякъде търся местното изкуство и си нося в България от всяко място по един малък местен традиционен сувенир.
ХОНОЛУЛУ НАИСТИНА Е ПРЕКРАСЕН!
Посетихме и Хонолулу – град, който бях виждала само по филмите. Наистина е прекрасен! Вече съм доста критична, защото когато човек доста пътува, много от нещата се повтарят – градовете и местата с еднаква географска ширина, си приличат като климат и природа. Но Хонолулу наистина си има собствена атмосфера – широки улици, огромни паркове… Първия ден направихме задължителната обиколка за туристите, разгледахме града, фермите за миди – за целия регион, като се почне от Хаваи и се стигне до Френска Полинезия, добивът на миди е една от основните гордости, особено на черните перли.
Имаше много интересна японска градина, с малка пагода, с типичното езерце с лилии, майки с деца… Много спокоен и красив град, просторен и светъл.
УАЙКИКИ – КАТО СЛЪНЧЕВ БРЯГ В РАЗГАРА НА СЕЗОНА
На втория ден решихме да посетим световноизвестния плаж на сърфистите Уайкики… от който аз съм супер разочарована! Бяхме групичка от кораба с шатъл. Разбира се, огромна плажна ивица – но общо взето е Слънчев бряг в разгара на сезона. Деца скачат и тичат навсякъде, високи цени за шезлонги и чадъри, които са много малко – на ивица от 100 метра има 5 чадъра. Останалите хора са на хавлии, а това си е изпитание, защото слънцето е много силно.
Навсякъде тичат сърфисти с по 1-2 дъски, огромни масиви със сърфове, които се продават и дават под наем, морето гъмжи от народ, деца скачат по теб, бутат се, играят, зад мен – огромна група китайски туристи…
Аз съм тежък пушач, което поначало беше проблем в Америка за мен. На плажа има огромни надписи, на които пише, че пушенето е криминално деяние. Излязох аз от плажа и попитах един полицай къде мога да пуша – оказа се, че е забранено в целия район, включително и на улицата. Имаше и огромни опашки на всички места, където продаваха бързи закуски.
Има вълни и да се къпеш не е много прекрасно, но за сърфистите действително е радост голяма. Водата беше доста студена – не по-различна от на нашето Черноморие в ранното лято. И в един момент решихме, че ни стига толкова Уайкики, виждали сме достатъчно Слънчев бряг и със сигурност има далеч по-интересни неща, които можем да видим в Хаваи.
Оттам направихме една дълга 7-8 км. разходка пеша из Хонолулу. Влязохме да разгледаме няколко от хотелските комплекси – Хилтън, Шератон, те са си като малки градчета, изключителна красота, много магазини, заведения, бутици с най-известните марки и такива цени, че не знам за кого са достъпни… защото и американците казаха, че и за тях е изключително скъпо.
ОСТРОВИТЕ В ТИХИЯ ОКЕАН И ЕКВАТОРА
Следващите острови до известна степен си приличаха. Повечето плажове са коралови, за разлика от Индийския океан, където са пясъчни, и поради ограничението в багажа бяхме пропуснали да си вземем обувки за коралови рифове. Така че масово туристите ходеха със сандали във водата – иначе ще си срежеш краката.
Плувала съм в много морета и океани, но Тихият буди изключително уважение в мен, страхопочитание. На много места имаше бурни моменти по ден-два, в които вълните по 2 метра са си нещо нормално. Имаше и по-големи. Разбира се, тези кораби са със стабилизатори. Пътуваш 7-8 дни в океана и ти казват, че най-близкият кораб е на 600 мили – не искаш да си помислиш не дай, боже, нещо да стане…
Не се виждат птици, тук-там стадо летящи риби или делфини – беше си събитие като се появят. Една птичка живееше на кораба, излиташе от време на време и всички й се радвахме – просто няма нищо, освен една огромна, страховита морска шир.
Направи ми впечатление за този месец, че през ден-два има струпване на атмосферни фронтове и се вижда една черна топка в небето – можеш да си обясниш как се образуват ураганите. Слава Богу, за бързо минават тези мини ураганчета, няколко часа, но палубата е все едно я заливат с пожарникарски маркуч, столове падат… Всичко е изключително бързо и силно – типичната тропическа буря.
ЕКВАТОРЪТ НИ ВЗЕ ДЕН ОТ ЖИВОТА, ПОСЛЕ НИ ГО ВЪРНА
Два пъти минахме Екватора. Часовниците непрекъснато се местеха. Имаше бюлетин, в който пишеха – днес местите с час или два напред, утре… От 24-ти януари отидохме директно на 26-ти, така че си изгубихме един ден от живота, но пък на връщане ни го върнаха. Но беше странно как прескачаш един ден.
Има си ритуал преминаването на Екватора, дава се сертификат – аз имам вече цяла колекция. Навсякъде е различно, разбира се, голяма атракция е, с програми, с Нептун…
КИРИБАТИ – БЕДНИ И ЩАСТЛИВИ
Ще отбележа остров Кирибати – това е най-бедната островна страна в света, хората нямат течаща вода и ток, имат само един генератор – на медицинския център. Но пък изключително красиви деца, с огромни и живи очички! Имам чувството, че при липсата на каквато и да е цивилизация, навсякъде гъмжеше от деца – явно това им е основното забавление.
На Кирибати минава по един кораб на три месеца и още преди да стигнем, екипажът на кораба бяха направили голяма кампания за събиране на дрехи и играчки, лакомства, балони – екипажът беше приготвил чували с помощи. Местните отглеждат кокошки, прасета… С това се хранят, както и с каквото хванат от морето. Но изглеждаха изключително щастливи, весели и приветливи.
Пяха ни местни песни. Ножовете им са от зъби на акули – с голямо майсторство изработени, както и бижутата, изработени от миди, раковини…
Много интересно беше да видиш как хората са щастливи и с много малко. Децата бяха сложили по два-три бонбона в устата, радваха се от сърце…
Бяха поканили на кораба за обяд десетина местни първенци – ние им казвахме „племенни вождове“, защото така и бяха облечени. Беше много притеснително, защото тези круизи се отличават общо взето с изключителна разточителност на храни и напитки, които са отрупани навсякъде в ресторантите. Те се оглеждаха доста притеснено, а за нас беше повод да преосмислим този излишък – с контраста, който бяхме видели.
Корабът не може да се приближи навсякъде до тихоокеанските острови и до доста от тях отивахме с т. нар. тендери – спасителни лодки, които се спускат, за 30-40 човека всяка. Изключителна организация.
БОРА БОРА – ТЕЖКО РАЗОЧАРОВАНИЕ
В България като чуеш Бора Бора, си представяш, че е Раят на Земята. Всъщност е изключително разочарование – не само за мен, говорила съм и с други хора. Слизаш на кея на едно прашно село, някакви постройки, магазинчета, сергии с опънати кърпи… Разбира се, природата е изключителна.
Забележителното на всички острови от Френска Полинезия е, че са вулканични и са с планини, обрасли с гъста зелена растителност. Зелено, зелено, зелено… прекрасно! И много високи – огромни възвишения, както и синият цвят на морето. Оказа се обаче, че на много малко места можеш да плуваш, защото гъмжи от тигрови акули и какви ли не други неприятни същества, които не е желателно да срещащ във водата.
Направихме голяма екскурзия из Бора Бора. Посетихме Блъди Мери – ресторант, известен в цял свят, всички холивудски звезди и величия са го посещавали и се хранят в него.
Отвън има една безкрайна табела с имена – като почнеш от Анджелина Джоли, Брад Пит и Харисън Форд и стигнеш до Мадона. С пясък е, вместо подова настилка. Заведение на звездите – казват, че по всяко време можеш да срещнеш някоя звезда там. А за цените – едно Блъди мери струваше 34 долара. Но пък можеш да срещнеш Анджелина Джоли на живо.
Ресторантът е в красива местност, залезите там са прекрасни.
Големите хотелски вериги, които са на всеки остров, не са много щастливи от туристите, които искат постоянно да снимат. Огромен е контрастът между лъскавите хотели и вили от дясната ти страна и абсолютно мизерните колиби на местните от лявата страна по протежението на шосето. Такава мизерия може би има само в Индия.
Много са високи цените на всичко. В екипажа имаше българи – прекрасни момчета, много любезни, които ни даваха много полезна информация. Казаха ни, че един сандвич на плажа на Бора Бора е 30 долара, а лека закуска сутрин – 60 долара. Безобразни цени за мен.
Забелязала съм, че страните, които са били френски протекторати, са с много високи цени – често неоправдани, без да отговарят на изискванията на туристите. Местните може да са абсолютно бедни, но няма да свалят цените дори на най-елементарната мидичка, която е решил, че ще ти продаде за 20 долара, и това е.
Основно се говори френски, английски знаят по-младите.
Направихме един плаж на Бора Бора – плажът, разбира се, е прекрасен, като отново има коралчета, които трябва да преминеш – големите вериги са окупирали местата, където плажът е само пясъчен.
Не мога да кажа, че местното население е приветливо и любезно. Има едно необяснимо за мен отношение, като се има предвид, че точно туристите са техният поминък. Например, ако искаш да ползваш wi-fi в заведение, ти поставят условие каква напитка да пиеш… доста менторски тон… не съм очарована.
Дори в магазините за сувенири хората са дистанцирани.
ПАПЕЕТЕ – ЕДНО БЕЗКРАЙНО ИЛИЕНЦИ
Същият синдром беше, когато стигнахме Папеете – град, който очаквах да видя с голямо нетърпение, като някаква екзотика… Но той се оказа даже доста по-зле от хавайските градове.
Улиците са един огромен битак, не е много чисто, сградите са разнородни… Едно безкрайно Илиенци. Единствено пазарът им беше интересен – имаше всякакви екзотични масла и местни сувенири. Беше делничен ден и се случи да има стачка срещу местната община и срещу туристите. Към 2 следобед всички магазини изведнъж затвориха – целият град затвори кепенците и стана мъртвило. А няма какво да видиш, освен магазините с безкрайните черни перли, които са на цената на златото. Дрешките, които се продават, в повечето случаи са китайски. Както е и в Америка.
Почти не намерих какво да снимам в Папеете – освен безкрайните магазинчета с перли и парцалки.
Вечерта в един огромен парк до пристанището пристигнаха 50 каравани и много спретнато направиха масички и барбекюта – изсипа се целият стачкуващ в този ден град, украсиха го с фенери, беше много приятно. На следващия ден, разбира се, нямаше и следа от боклуци в парка.
Може би защото имах само ден, затова и толкова се разочаровах… но това е лошото на круизите – имаш броени часове.
МООРЕЯ Е ПРЕДСТАВАТА МИ ЗА РАЯ
За разлика от Бора Бора, се очаровах от Моорея – в пъти по-хубав е от Бора Бора! Мога да го сравня с Малдивите, където ми остана сърцето. Даже е по-красиво, защото Моорея има високи хълмове и много зеленина, докато Малдивите са само пясък и равнина.
Страхотна красота, която ти затаява дъха, големи комплекси, делфинариуми… Това наистина е представата за Рая! И пясъкът е прекрасен навсякъде. Местните отново си живеят в бараки и къщички, никак не им е висок стандартът, може да видиш даже изключителна бедност, но все пак ми се стори по-приятно място за живеене от Бора Бора.
Там успяхме да се къпем цял ден на различни места. Отведоха ни до един естествен басейн на крайбрежието, плувахме с манти, които имахме възможност да галим, край нас плуваха и стотици акули – доста респектиращо е в началото. Те са рифови акули и ние не влизаме в техния хранителен план, както каза една германка, но все пак, като тръгнат около теб 4-5 перки, в първите десетина минути има една особена тръпка…
Но да плуваш там е все едно си в някакъв гъсто населен аквариум, в който рибите въобще не са наплашени и ти позволяват да ги докосваш. Казаха ми, че мога да целуна мантата – изключително огромна – и аз я целунах. Като мека гума е, много приятна. Но тя се разсърди и с перката удряше всички по главата – за наказание. Беше много смешна.
Водата е изключително топла, много красиво море… Наистина райско местенце.
НУКУ ХИВА И ЧОВЕКОЯДЦИТЕ
Когато слезем на някой остров, всички се разпръсквахме в различни посоки, но за този – Нуку Хива, ни предупредиха, че не е желателно да тръгваме с хора, които не познаваме, и да се качваме в таксита. Защото там има човекоядци. И преди няколко години са изяли един германец – той е бил с яхта и с жена си, намерили са му по-късно костите и черепа. Разбира се, имало е разследване и са хванали човекоядеца.
Оттогава обаче на този наистина прекрасен остров му се носи славата. Истината е, че човекоядството си е в местната култура и народопсихология.
Освен това ни предупредиха, че има два залива – черен, с черен пясък, и бял, като черният е близкият, но е пълен с тигрови акули. И гледаш как 1500 човека чинно си ходеха по сергийките около брега, никой нито се качваше на такси, нито плуваше…
Това беше последният остров, който посетихме, като останахме още 7 дни в океана след това. Прекрасни бяха – на кораба има най-различни развлечения, спортни игри, вариететни спектакли… Много е впечатляващ Тихият океан, но се замислям дали бих отишла отново там. Просто няма много кораби, страшничко си е, особено нощем, когато слушаш как огромните вълни тресат кораба… Притеснение си е. На моменти съжалих, че не избрахме въздушния път, но пък емоцията беше много голяма.
Най-ценното на пътуването не е че си видял това или онова място, а че се срещаш с други хора, с различни култури. И се замисляш, и започваш да гледаш по-философски на живота. Като се върнеш, някак се справяш по-лесно с ежедневието.
ТОЗИ ПЪТ МАЙ ПРЕКАЛИХМЕ
След седмица, когато преодоляхме часовата разлика, моят мъж пак започна да отваря сайтове в интернет… Помолих го: изчакай поне месец да гледаме нови дестинации, че този път май малко прекалихме! За първи път си помислих, че искам да мине малко повече време, защото месец по-рано бяхме в Индия.
Толкова е различно, че си заслужава да го видиш поне веднъж в живота си. Толкова красота има на Божия свят – пожелавам на всеки да я види!
