Гордият Гложенски манастир и позорното „Кърваво кладенче“ - всичко е наша история

Един неделен ден в края на август, след като сме поспали до насита, решаваме да направим разходка до Рибарица. Обичам внезапните тръгвания в дни, за които съм си помислила, че ще са от досадните, прекарани вкъщи. Грабвам дреха и скачам в колата. Обаче ми се вижда супер тъпо да отидем просто до курорта, искам туризъм. И се сещам, че в този край е Гложенският манастир. Веднъж съм ходила до там, знам легендите за построяването му – това е достатъчно, за да съблазня спътниците си и да разширим маршрута.

ГЛОЖЕНСКИЯТ МАНАСТИР E ГОРДО МЯСТО

За българските манастири, оцелели по времето на турското робство, знаем, че са строени далеч от населени места, прикътани в котловини, сякаш скрити от човешко око. Гложенският е различен – кацнал навръх скалата, той прилича на средновековен замък.

[gallery type="rectangular" ids="5858"]

Снимка Уикипедиа

И е недостъпен като средновековен замък – изграден е върху скала, а входът му може лесно да бъде отбраняван.

[gallery type="rectangular" ids="5862"]
Ахваш, когато го видиш. И те изпълва гордост – светът е сякаш в краката ти. Само една скала се издига над обителта от запад, за да я пази от бурите и ветровете.

[gallery type="rectangular" ids="5864"]

 

Животът в манастира със сигурност е приключение и постоянно общуване с природата, а гледките към близките села и далечните планини са вдъхновяващи.

[gallery type="rectangular" ids="5866,5867,5868,5865"]
Пътят до манастира е интересен и в последната отсечка леко опасен. Караме от София по магистралата за Варна, минаваме през Тетевен и отбиваме вдясно на разклона за село Малък Извор.

[gallery type="rectangular" ids="5869"]
Пътят минава през селото и продължава в гората. Асфалтиран е, но тесен. Аз, като по-страхливичка, се моля да не срещаме кола, защото разминаването едва ли ще е проста работа. Шофьорът ни обаче се кефи на оф роуд приключението, в което е попаднал неочаквано.

[gallery type="rectangular" ids="5870,5871,5872"]
Така, с нужната скорост, минаваме около 5 километра и пред нас е малък паркинг. Оставяме колата, извървяваме известно разстояние по пътеката нагоре и се прехласваме от възторг! Пред нас е манастирът „Свети Георги Победоносец“ – старинен и възхитителен.

[gallery type="rectangular" ids="5873,5874"]
Оградата следва очертанията на скалната площадка, дворът е на три нива, има малка градина със зеленчуци.

[gallery type="rectangular" ids="5876,5877,5878,5879"]
В самия манастир се влиза през каменен тунел със специална конструкция. Изграден е така, че в средата на тавана е заложен специален камък –

ако манастирът попаднел в обсада, някой е трябвало да се пожертва

и да издърпа този камък: целият вход се срутва след него на принципа на доминото и става непробиваем.

[gallery type="rectangular" ids="5880"]

 

А стените са над такива стръмни пропасти, че само пиле може да ги прехвръкне.

[gallery type="rectangular" ids="5881,5882,5883,5884"]

 

От манастира, в котловината, се вижда близкото село Гложене.

[gallery type="rectangular" ids="5885"]

 

До него монасите достигали през подземен тунел. През тунела се снабдявали с храна не само при обсада, но и в лошо време, когато не можело да се минава заради преспите сняг.

Ползвали го и Васил Левски и други революционери

за да се крият от потери. Проходът се срутил при Чирпанското земетресение, през 1916 г.
Има и „наземна“ пътека – ако решите, може по нея да стигнете от селото до светата обител.

[gallery type="rectangular" ids="5886"]

 

Манастирът си има скъпоценност –

чудотворна икона на Свети Георги Победоносец

Заради нея е построен там, на високото, и тя го е пазела през вековете. Легендата разказва, че през 12-ти век, с разрешението на цар Иван Асен II, по тези места се заселил киевският княз Георгий Глож. Той основал селата Гложене и Извор. Князът носел от Русия иконата на Свети Георги Победоносец и решил да построи за нея манастир в село Гложене. Като го изградили и осветили, поставили и иконата. Но на сутринта я нямало! Овчарче я намерило случайно на върха, в клоните на едно дърво. Върнали иконата в манастира, но на следващата сутрин отново я нямало. Вече знаели къде да я търсят :) И така – три пъти. Тогава князът се досетил, че

иконата показва къде трябва да бъде построен манастирът

и веднага започнал да го изгражда. За известно време работели и двата манастира, а подземният тунел, наречен Просечник, ги свързвал. Само през него можело да се стигне до площадката на новия дом на Чудотворната икона.
Запазена и до днес, иконата е в сребърен обков, в черквата на „Св. Георги Победоносец“. Влизаме да се помолим. И както често ми се случва в църква, усещам как някакъв поток от енергия тръгва от главата ми нагоре към небето... Обновяващо е. Успокояващо и зареждащо. Общение с Господ – най-голямото блаженство.

[gallery type="rectangular" ids="5887"]
Постояваме още малко в двора. Имало е кръщавка, хората са седнали да се почерпят. Има посетители, но не много – десетина коли. Казват, че най-оживено е на 6 май, когато е празникът на манастира. Той е действащ, мъжки. Можете да преспите в него с предварителна резервация. Има и гостилница, в която да се храните. Горещо ви препоръчвам и вие да стъпите на този окичен с легенди връх!

[gallery type="rectangular" ids="5888,5889,5890,5891,5892,5893"]
На излизане известно време се колебаем дали да не тръгнем по пътеката към пещерата, но решаваме, че това ще ни е предизвикателството при следващо идване.

[gallery type="rectangular" ids="5894"]

 

Огладнели сме. Рибарица ни зове. Лесно намираме пътя към курортния комплекс и дълго караме през него. 12 километра около реката са застроени с вили и хотели, има и по-скромни, и доста звездни. Но не намираме причина да спрем в някой от тях – искаме да хапнем в по-автентично ресторантче. Откриваме го точно срещу кметството – казва се „При сестрите“.

[gallery type="rectangular" ids="5897,5895,5896,5898"]
Пилешката супа е мноого вкусна. „Бих ял такава всеки ден“, казва синът ми, а аз се чувствам предизвикана и питам за рецептата. „От София ли сте?“, оглежда ни готвачката Нанси, която е дошла да сервира.

„Софиянци не знаете да готвите“

категорична е тя и с удоволствие обяснява как не може да спре да се чуди на софийските бистри супи. Нейната е със застройка от жълтъци, кисело мляко и брашно, която се вари около 5 минути. Прилежно си записвам рецептата и правя снимка на нея и сестрите й. Вече и аз се научих да готвя супа! :)

[gallery type="rectangular" ids="5899"]
Трите дами ни препоръчват да се разходим до местността Костина. Там е

лобното място на войводата от Априлското въстание Георги Бенковски

отбивката е при паметника му. Минаваме край луксозни вили, една от тях е особено впечатляваща. „Тук бих живял“, казва синът ми. Е, това ще ми е трудно да му осигуря :)
Местността е обособена като място за възпоменания, има паркинг, сцена и детска площадка.

[gallery type="rectangular" ids="5904,5905,5900,5901,5902,5903"]
Каменен мост води към паметник, който показва къде е бил убит Бенковски.

[gallery type="rectangular" ids="5908,5909,5907,5906"]
Това станало след като дни наред той, ранен и преследван, се крил в дебрите на Балкана заедно с отец Кирил, Захари Стоянов и Стефо Далматинеца. Говедарят Въльо Стоилов ги повел към река Костина и ги накарал да минат по специално построено мостче, както се бил уговорил с турците, които чакали в засада. Бенковски бил убит на място, а главата му – отрязана.

Измили я в близкото кладенче, което оттогава се нарича Кървавото кладенче

Намира се точно под каменния мост. След жестокото убийство главата е пренесена през Орхание (Ботевград) до София и е изложена на поругание. По-късно един свещеник я погребва в околностите на града. Тялото на войводата пък е положено тайно от една възрастна селянка, баба Удреница, в тетевенската църква "Всех Светих". Отец Кирил бил ранен и заловен, а Захари Стоянов се спасил по чудо, като скочил в реката и течението го отнесло...

Слизаме при кладенчето. Не си въобразявам – камъните, от които е изградено, са червеникави, сякаш кръвта на войводата ги е оцветила завинаги. Мястото е зловещо.

[gallery type="rectangular" ids="5911,5914,5912,5913"]
Със страх надниквам, за да видя има ли вода. На дъното виждам няколко монети. Потрес! И тук ли?!? Та нали монети се хвърлят, за да се сбъдват желания, що не мислят тези хора?

Точно преди моста реката минава през праг, като прави малко водопадче, и после през високи камъни.

Шуми, сякаш е още сърдита за предателството

Големи герои имаме, но и предателите са доста. А Георги Бенковски е бил велик дух, космически. Поклон!

[gallery type="rectangular" ids="5919,5917,5915,5916,5918"]
Местността е много красива. Но... тъжна. Няма как да се зарадваш на тези дървета, които са били свидетели на страшната история, по-скоро потръпваш тук и ти се иска да избягаш.

[gallery type="rectangular" ids="5920,5921,5922"]
Ами това е част от историята ни, за жалост. Добре е, че се помни. Но дали се учим от нея? Ще се разбере след векове, но както гледам, нашето поколение няма да остави своите героични страници. Дано поне и предатели няма.

За Рая
Avatar
И най-малкото пътуване е приключение с неизвестен край, от нас зависи да го изживеем пълноценно. Дали ще е пътешествие в непознати земи или разходка в близкия парк, винаги имаме шанс да видим нещо ново - от древна цивилизация до току-що разцъфнало цвете, в което се крие цялата Вселена.