НАЙ-ХАРЕСВАНИТЕ ПЪТЕПИСИ ЩЕ СЕ СЪСТЕЗАВАТ ЗА ТЕЗИ НАГРАДИ

Албания

Balkan adventure therapy tour 2014

От

на

Предистория

Мотолетопис. Другата гледна точка…

И така всичко започна преди долу-горе месец, когато презентирах на Гошо идеята си за мотане из Европата и гледане на замъци, крепости и др. в тоя дух. Не остана доволен, далеко му се виждало. Искал диво, баири, каменяци, офроуд. И леки намеци за Албания. Първоначално срещна пълното ми съчувствие и толкоз, но в последствие приех идеята и реших да се поогледам наоколо и да видя къде да се забием. С Гошо се знаем от години и знаех, че каквото и да измисля като обиколка, нямаше да го впечатли или притесни. Прицелих се в Гърция и дълбоките й планини като начало. После разводних с Албания и Македония. По взаимно съгласие добавихме Черна Гора, Хърватска, Сърбия и прибиране през Румъния за десерт. Като го погледнах на картата, 8 държави, егаси…

Тук някъде трябва да отбележа, че третият от групата, кой аз не познавах досега, Ицо, ми беше писал с огромно желание да идва с нас по Европата. Писах му овреме, че маршрутът е тотално обърнат на 180 градуса и вместо културен туризъм, като види новия маршрут, най-вероятно ще получи културен шок. Все пак да замениш Прага с Тирана… В крайна сметка човекът се съгласи и групата се заформи. Обявихме дата на тръгване 6.07.2014 за мен и Ицо. Гошо с неговите организации не беше ясен до последно кога и с какво ще пътува, нормално за него. По тая причина решихме, че ще се чакаме директно в базовия лагер. Хижа в планината Дзумерка в Гърция. Или както пише на сайта им: Once in Pramanta: Towards Melissourgoi, turn off at Ag. Paraskevi Monastery. 3 km unsurfaced road to the refuge.
На 7.06.2014 там, толкова :)

Ден 1
Тръгването

Станах сутринта по-рано с идеята така и да тръгна. Имах уговорена среща с един приятел, който реши да дойде да ме изпрати до някъде, и да се повози на новия си мотор. Но преди това трябваше да идем до църквата, където дядо Поп да благослови машините и нас. Някак си нетипично за мен закъснях с около 15 минути за срещата с дядо Поп. Той от своя страна закъсня с поне още толкова. В последствие целият ден така си и замина. В закъснения. Времето напредваше и решихме да тръгваме, и тъкмо запалихме, и той дойде. Даде ни благословията си, освети моторите и тръгнахме. Крайната цел – Златоград, преди това имах среща с Ицо на една бензиностанция в Стара Загора. Нали трябваше да е интересно, обърках пътя още в началото. Бързо се оправих. Стигнахме до “петолъчката” и моят приятел реши, че достатъчно ме е изпратил. И се прибра. Преди това доста убедително ми предложи да не се качвам на магистралата до Стара Загора. Голяма скука, имаш време, кво се чудиш? Ще минеш оттук, после там и си готов. Съгласих се и не след дълго се озовах в Ямбол. Хем си го знам, че е в състояние да се загуби и на връщане от магазина… тоя път беше убедителен, признавам. Пристигам в Ямбол и телефонът ми звъни, Ицо отсреща:
“- Кво стаа колега до къде си ?
Аз: Ми… в Ямбол съм, ама ей сега ида… (има-няма 100 км до Ст. Загора)
Мълчание.
Аз: Отдавна ли чакаш?
Ицо: Около 2 часа
Аз: Мълчание… ида, ида ае, чао”
Пристигам с около 3 часа закъснение и на грешната бензиностанция, звъня му да му кажа, че не е на правилната бензиностанция и го чакам да дойде. Намерихме се накрая, пия кафе, ям сандвич и зареждам гориво. През това време той ми разправя Елена – Ст. Загора, около 100 км, малко над 4/100 разход. Еееее!!! Отсега ли почваме със заяждането!? До Златоград нищо интересно, път. Малка почивка след Кърджали и отново по моторите. Пристигаме към 18 ч. Настаняваме се в една къща за гости, разхвърляме багажа, душ. Аз реших, че трябва да си оправя Скотойлера, че нещо не маже качествено. Следва разглобяване, сглобяване, изливане и наливане на маслото, поне 5 пъти. Накрая зарязах и отидохме да се разходим и хапнем. Бирите бяха от мен, нали трябваше да замажа очите на Ицо за голямото чакане :)

Ден 2
Гърция

Алармата ми звънна в 8 ч., Ицо вече беше станал. Приготвихме багажа, лека закуска, пихме кафе и тръгнахме. Днешната цел: базовият лагер в планината. Заредихме баките и газ. Имах лош спомен от бензиностанцията на Петрол в Златоград от миналата година, затова заредихме на друга. Проблем нямаше. На границата лека проверка, предупреждение за тесния път, толкова.

Моя милост

1

и Ицо

2

По-късно спряхме в Кавала да дозаредим, че се качваме на магистралата и не ни се губеше време после да търсим бензин.

Кратки почивки за цигара и вода.

3

След Солун спряхме на една бензиностанция за по-дълго. Разпънахме картата и гледаме, то не останало 50-60 км до целта. Даже сме напред с времето. И се отпуснахме лаф, кафенца. След около час-час и нещо се качваме на моторите, пускам GPS и оня – 186 км до крайната дестинация. Тоя па… сигурно не знае за някой път, още един пренебрежителен поглед към него и тръгнахме. В последствие се оказа прав. Подробности….

Отклонихме се от магистралата преди Йоанина/Янина и няколко километра след това се откри огромна планина. Нищо не предвещаваше такива мащаби. Останах леко втрещен. И проход, за който нямам думи. Стръмни качвания, спускания, серпентини, обратни завои. Обзе ни няк’во върхово настроение. С две думи: мечтата на моториста.

4

5

6

7

8

По-наблюдателните могат да открият пътя :)

9

Пристигнахме в Праманта.

10

11

12

13

До там беше с GPS, следваше описанието на гърците Once in Pramanta: Towards Melissourgoi, turn off at Ag. Paraskevi Monastery. 3 km unsurfaced road to the refuge. Преди да поемем, направихме няколко снимки и си купихме по 2 бирички, ей тъй, да има :) Малко след това открихме и пътя, наистина се оказа яко офроад. Насипан с камъни и чакъл на места. Отново стръмни качвания и завои. По едно време Ицо ми свири, светка и вика: спирай, спирай нещо тече от куфара ти. Кво пък ще е… Отварям топ касата и гледам единият кен гръмнал и всичко е в бира. Със светкавична скорост вадя бирата и без да свалям каската почвам да пия, 2 евра съм дал :) Успях да вкарам няколко глътки. Успокоявах се, че имам още една. Оставих я на изчакване на видно място върху страничния куфар. И докато се бъзикахме с Ицо, и тя падна, и се спука. Мамка му!!! Не ми беше писано да пия бира в хижата. Всъщност на Ицо не му беше писано, изпихме неговите ххахахха

14

15

16

Пристигнахме, настанихме се и малко след това пристигна Гошо. Даже леко ме впечатли с точността си и как ни намери. Ама леко. Така изглежда хижата.

17

18

19

Приятно място, обикновено се пълнело с катерачи и рафтинг маниаци. В момента бяхме само ние. Имаше един кусур, понеже е нависоко, няма вода, т.е. има, ама на некви резервоари и не е годна за пиене. За къпане става, само Ицо се облажи. За мен нямаше топла вода, за Гошо – въобще вода. Припомних си казармените години, къпане за отрицателно време със студена вода. Студена си беше, мамка му! Следваше ядене, пиене и бъзици до среднощ.

Ден 3
Обикаляне на планината

Сутринта, по-скоро малко преди обяд, хапнахме леко, пихме кафе и чертаехме дневния трип. Бях приготвил 3 маршрута, по един за всеки ден, за който щяхме да останем. Но решихме да направим 2-та наведнъж + нещо друго, малко Йоанина/Янина, да се приберем вечерта през прохода, през който минахме с Ицо, щото Гошо минал по друг път и го е пропуснал, а определено си заслужаваше. На другия ден изчезваме. Ще съкратим един ден в планината за сметка на един повече на морето. По пътя в планината срещахме един камион, един овчар и един грък (в Гърция!??) с Кавазаки GTR1400 и едно рускинче на задната седалка. Завърза се интересен разговор между рускинчето и нас. Оня леко се изнерви, но тя му заяви “Они булгари, они мои братя”, сякаш не му стана приятно, даже хич :) Нямаше как да му обясним за неразрушимата българо-съветска дружба во веки веков.

20

21

22

23

24

25

26

27

28

29

30

31

Моменти, настроения…

32

33

34

35

36
Направихме около 160 км за цял ден в планината и, размазани от кеф, се прибрахме вечерта в хижата. Бяхме си напазарували некви неща от Янина за вечерта и се отдадохме на ядене, пиене и разбор на деня. По едно време Гошо прояви желание да запише няколко опорни точки, по които да напише пътепис, щото бисерите се ръсеха един след друг, а не биваше да останат несподелени, там някъде в небитието.

37

Ден 4
Албания, Македония….

Станахме рано, почнахме да събираме багаж, без да кажем все още на домакините ни, че ще ги лишим от нашето присъствие. Поръчах си кафе, 2 евро… да им се подмажа малко да не ревнат, че си тръгваме по-рано. Приготвихме се, съобщих им. Приеха го с безразличие. Изминахме отново трите километра ънсърфейсед роад за последен път и отпрашихме към Македония. Спряхме в Янина за по кафе. Сервитьорката не беше от най-похватните и разпиля леда върху Гошо, който по-късно през деня се сдоби с пътешественическото си име Vikos “The Gavros” Geogre. Но това е една друга история, която, предполагам, че той ще застъпи в неговия мотопис.
Та караме си ние яко… с около 90 км по един широк и хубав път, кефим се. И изведнъж в нищото КПП Албания, ъ!!! Спираме, споглеждаме се, кво е тва??? Вадим картата, гледаме, няма такова на нея. Точно 3 минути ни трябваха да решим. Това не е “нашето”, връщаме се. Никой нямаше желание да удължава албанския преход. Спряхме на една дебела сянка да хапнем по консерва родно производство и пак газ. Оттук нататък Гошо все губеше по-нещо от багажа си. В един момент се чудех вече дали ще се прибере въобще с някакъв багаж. Уцелихме даже правилния път и попаднахме отново в планината. Трябваше да видим каньона Vikos Gorge.
Vikos Gorge е най-големият гръцки каньон. Вписан е в рекордите на Гинес за най-дълбок. Странното беше, че е само на 10 км от главния път и не се вижда, а е огромен.

38

39

40

41

42

Продължихме по план и попаднахме на невероятен път. Много добър асфалт, дълги, широки и плавни завои. Трафик почти 0. Почти 0, защото настигнахме един камион. Е, тоя камион как караше самооо. Гошо, кажи им :) Спряхме на едно кръстовище да отморим и тунинговаме на Гошо мотора :) Забелязахме, че много хора са си написали имената по табелите, решихме и ние. Ама на гръцки, да не ни хванат.

43

Идеалното прикритие, изглежда, сякаш го е писал византиец, завършил 4-ти клас с голям зор.

43-1

Скоро след това наближихме албанската граница, заредихме до горе на една бензиностанция, не се знае в Албания как е. На границата албанците почти ме впечатлиха със знания по чужди езици. Направих опит да питам за работното време на КПП на другата граница с Македония.

Не ми се получи, Гошо да разказва подробности. Влизаме в страната и ни посреща тая бензиностанция “Кастрати ойлс”, хмм… и за некви лубриканти става въпрос на табелата…
Дали да търсим символика някаква…

44

В Албания полицията е често срещана. Имам предвид техните “КАТ”. Аз лично изпреварих поне на два пъти колона в забраненото и точно пред тях. Слънцето ми светеше в очите и не ги видях отначало. Направо ми се дръпна @*$%§$№€%, като ги видях. Те упорито се правеха, че не ме забелязват. Това ме устройваше, разбира се, не съм прекалявал. Привечер пристигнахме в Поградец на брега на Охридското езеро. Гошо вече пееше “Македонско девойче” (пееше е доста смело казано) с пълно гърло, откъдето трябваше да преминем в Македония. На излизане от Албания грижи нулеви. Снимки на ничия земя, бъзици, македонско девойче отново…. На влизане в Македония обаче стана интригата. Вече беше към 9 ч. нашенско, един час назад при тях. Баш си се мръкваше. И македонецът като каза на Гошо – твоята гражданската не важи, не можеш да влезеш! И се ококорихме. Първа по-сериозна спънка.

Моментното щастие на Гошо

45

46

Ицо

47

и аз, не особенно щастлив, сякаш съм знаел…

48

След около час тюхкания, проверки на зелената карта, резултатът беше ясен – не важи ЗА НИКЪДЕ! Освен Сърбия, но за там и не трябваше. Без малко да изпаднем в екстаз. Казваме – дай, ще пишем тук друга. Не става! Пускай ни да отидем да спим в Охрид и там ще напишем, пак отказ. И с`я к`во!? Македонският митничар със своя бегъл опит за хумор “ми ше преплува езерото до отсреща” съвсем ми опротивя. Пушим, мълчим, всеки си мисли нещо. Гошо предлага аз и Ицо да идем до Охрид да спим там (разстоянието е около 30 км), да го разгледаме сутринта и в 11:00 по обяд да се срещнем на първия хотел в Алания (на около 500 м от КПП ). Споглеждаме се с Ицо, става. Преди да се разделим, предлагам на Гошо да тръгне към албанците, аз ще пуша една цигара и като мине да звънне, да е ясно, че е Ок. Тъкмо допушвах фаса и гледам – той се връща.
С нескрита ярост – албанците не ме пуснаха! Мамка им №$%€§*()_№)**@!!!!
И що, питам аз, ми щото македонците са ме върнали и те не могат да ме пуснат.
Ъъъъъъ!!! Ей, с`я си… майката!!! Направо ми висна ченето. Нали преди малко минахме от там…
Отиваме пак при македонеца да оправяме нещата. Оня почна, ще си загубя работата, не мога да ви пусна тинтири-минтири. Добре де, викам му аз, ние кво да правим??? Нито напред, нито назад! В ничия земя. Ония се помотаха и решиха шефът им да дойде с нас при албанците и да им каже да ни пуснат. Отиваме и албанците изведнъж проговориха македонски, английски, най-вероятно и български. А ние си ги псувахме откровено на български. Почнаха едни препирни – ама ние, ама вие и т.н. В крайна сметка се разбрахме да ни пуснат ние да идем на другото КПП в Албания на 20 км по-нагоре на езерото и да напишем застраховка. Обадиха се на полицаите – трима български моториста, единият без зелена карта, да ни посрещнат и т.н. Тръгнахме ние и спряхме на 50 м от КПП, и Гошо вика – кво ше прайме. С Ицо се споглеждаме, майната му на Охрид, някой друг път.
Ок, тогава да ходим да си вземаме хотел и да ядем, че сме умрели от глад. Спираме на първия, некъв тузарски. 10 евра нощувката. Без време взех да свалям багажа. Хотелът наистина се оказа добър. Метнахме си по един душ и излязохме да се разходим и вечеряме. Майната им и на албанците, и на македонците…. и на македонско девойче. Стори ми се, че и Гошо, и Ицо така мислеха. Седнахме в едно заведение на брега на езерото, след около 5 минути толернас за келнера той не дойде и ние сменихме заведението. Все пак бяхме втората заета маса. На следващото се наядохме мъжката за некви дребни и се прибрахме да спим.

Ден 5
Пътят към Будва

Станахме в учудващо добро настроение, събрахме багажа и слязохме в ресторанта да проверим дали случайно не ни се полага закуска. Не ни се полагаше. Излязохме в лятната градина на ресторанта и се изненадах много приятно. Имаше изкуствено езеро с много, ама много риба, лебеди, патици и май юрдечки, за тях не съм сигурен.

Барото Vikos “The Gavros” George

49

Хотелът

50

Градината

51

52

53

54

55

56

57

58

59

Поръчахме си закуска и отворихме картата да начертаем дневния маршрут. Няма да позволим дребни спънки да помрачават тура. След около минута-две до пет, Будва, къмпинг “Маслина”.

По кой път, питам аз, Гошо ме поглежда въпросително: то в Албания има само един бе!
ХА – ХА – ХА
Привършихме със закуската, изпихме кафето и потеглихме. Първоначално пътят изглеждаше добре. Езерото вдясно, разни постройки отляво, бункери тук-таме, че и по-често. Така и не спрях да ги снимам. Имаше толкова много, че си викам – аре на следващия и така, докато свършиха. Гошо трябваше да зареди бензин, а и имаше некви албански пари (така и не запомних как се казват), които искаше да похарчи. Спираме на една бензиностанция, излиза един гологлав и брадат и само като го видях, разбрах, че на Гошо няма да му хареса цената :) Така и стана в последствие. С течение на времето пътят преминаваше през различни места и трансформации. От добре асфалтиран и широк (за много кратко), през двулентов с много дупки, само дупки, до насипан с фракция. Точно там седяха едни и го поливаха с вода. Получаваше се уникална кал и дупки, пълни с вода. Поне прах нямаше :) Това даде и яснота за автомивките през 200-300м.
Да не си помислите за стандартна автомивка като нашите тук. Там са некъв паянтов навес, на доста от местата само площадка. И един-двама с кофите и маркуча мият. Трафикът. Трафикът беше меко казано ужасен. УЖАСЕН! Викам си, ще свикна – колко са те, 250 км и цял ден пред нас. Все трябва да има някаква логика в движението. Да, ама не! Особено в градовете трябва да си егаси извратеняка, че да намериш логика в движението. Двулентов път с три колони коли в посока и естествено, неподредени. Всеки се натиска, предимство имат тия с джиповете и камионите. Може да съперничи на Делхи и Шанхай без проблем. Елбасан беше само бегла прелюдия за това, което ни очакваше в Тирана и по остатъка от пътя до границата с Черна Гора. Между другото, строят магистрала от Елбасан до Тирана, но не е готова още. Не пускат да се минава от там. След Албасан следва качване в планината по едни серпентини, щеше да е приятно, ако от там не минаваше целият международен трафик. Не е необходимо да напомням за задръстванията.
Беше станало около 13 ч. и преваляхме планината, и спряхме за лека почивка, по един фас и вода.

Няма да коментирам изгледа.

60

61

62

63

64

Това ще го коментирам, абсолютно лично мое мнение за страната.

65

Може би от гледката или щото минахме през град/село Qakes, комбинирано с асоциации за разни “фърст пърсън шутъри” от сорта на Quake, Doom, Unreal, слънцето и не знам и аз какво, започнахме да се бъзикаме и лигавим отново. Спонтанно ни се получаваха нещата. С наближаването на Черногорската граница настроението се повишаваше. Оказа се за кратко. Тръгнахме, отново задръствания, трафик. Не може да се кара. Моторът ми работеше в некви невероятни температури. Молех се да не хвърли всички води и масла. Затова пуснах по инерция надолу. Забелязах, че и Гошо така беше направил, за Ицо не знам, караше след мен. И както си се возя, гледам Гошо рязко се откъсва вляво с Македноско девойче на уста, така “пееше”, че човекът пред нас в колата се стресна. Изпревари двама, голям успех. Ние след него, без да пеем. На влизане в Тирана спряхме на една бензиностанция да заредим. Ицо прояви самоинициатива и си изми мотора. Не след дълго обаче ни заваля.
Излязохме някак от Тирана и като се почна отново трафик и жега… Непрестанна колона в двете посоки, ТИРове, коли, каруци, селскостопанска техника.. пълна програма. Не след дълго ни писна и решихме да спрем за малко. Само да имаше къде обаче, от двете страни на пътя имаше постоянно някакви колиби, автомивки, гумаджийници, складове, катуни. Тук-таме съмнително луксозни ресторанти. В един момент видяхме един черен път, обаче отляво. С голям риск пресякохме насрещното и спряхме там. Направо слезнах от мотора и легнах на пътя. Уточнявам – черния. Бях се изнервил почти до краен предел. Ицо направи по едно студено нес кафе за разпускане. Хапнахме некви консерви. Вафла за десерт. Цигара.

66

67

Трябваше да тръгваме, ама на никой не му се тръгваше. Обявихме 30-минутна готовност. Както си блеем, минава некъв дядка с колело и бая багаж, от тия пътешествениците. Като се сетих ние през какво минахме и него какво го чака, ми стана леко жал. Ама той си го е пожелал. В тоя момент Гошо вика, тоя е скучаещ милионер, ексцентрик. Няма логика иначе да отдели толкова време за мотане. Поне два дни има да минава само Албания, пък знаеш ли откъде е тръгнал. Погледнах го (Гошо), стана ми смешно и бисерите се почнаха. Естествено, всички бяха за сметка на човечеца. Няма да се впускам в подробности, щото извадени от контекста и събитието няма да имат желаната тежест. Само ще вметна за сравнение на състоянието на петата ми в момента и неговия задник, серпентините, баира, който му предстои, и те такива. Готовноста изтече, метнахме се по моторите и отново в трафика. По едно време т`ва движение спря. Не върви, мамка му. Добре че позахладня, малко преди да завали, естествено. Не издържахме и малко по малко в насрещното, където може, изпреварвахме. След около 10-15 минути виждам причината. Траурно шествие и най-отпред катафалка. Егаси. Тоя човек със сигурност е имал най-голямото изпращане. Изпреварихме и нещата сякаш се пооправиха. Наближавахме границата и вече нямах търпение да се измъкна от тая лудница. Беше станало към 17 h и местните си прибираха добитъка, да обяснявам ли къде вървяха животните? Взе и да ръми. Идилия… крави, овце, кози, магарета, всичко на пътя. Кравите с техните €%$€%№$@§ допринасяха за аромата и качеството на пътната настилка. Малко преди КПП, виждах го вече, един ТЪПАК албански си беше вързал вилата перпендикулярно на колелото с рогата към пътя. И се рееше по пътя като волна пеперуда. Идеше ми да спра, да сляза от мотора и да му забия вилата отзад… няколко пъти. По-късно се сетихме и вица за каруцаря с косата, дето го изпреварвали мотористи без глави. Стигаме КПП, сваляме каски, ръкавици. Давам си документите, оня ги гледа. След малко ми ги връща. Качвам се на мотора и тъкмо да запаля, митничарят излиза и вика: Емил, Емииил. Единствената ми мисъл в момента беше колко дълъг трансграничен бърнаут мога да направя. Малко по-късно, като спряхме, Гошо ми каза, че това се е четяло в очите ми. Оказа се, че албански и черногорски митничари са в едно помещение и черногорецът е искал моите. Олекна ми сериозно. Минахме!!! Ура!!! Спряхме на 50 м от албанската граница да се напсуваме на воля. Цигара, още малко псувни по адрес на албанците. Вода. Облякохме дъждобраните и газ към Будва. До къмпинга си ни валя качествено и напоително.

68

69

eye of the storm

70
Пристигнахме, опънахме палатките. Решихме да хапнем и да идем да разгледаме нощна Будва. След малко ракия, повечко бира и отново завалялия дъжд гледането се отложи. Наблегнахме на още бира, бъзици, лични нападки и хилене на пълен глас, и всяване на смут в почиващите до среднощ. Македеноско девойче също. Тази песен се беше превърнала от само себе си в естествения саундтрак на пътуването. По някое време решихме, че поне морето можем да идем да видим или по-скоро си търсехме оправдание да купим още бира. Разходихме се, тъкмо се прибрахме и пак заваля. Изпихме си бирите и легнахме да спим. Само на мен ми се получи. Другите двама се бяха наводнили качествено.

Ден 6
Жабляк

След сутрешния разбор и проверка на времето се оказа, че накъдето и да тръгнем, ще вали. Да останем, пак ще вали. Като ще ни вали, поне да е като хората. Поемаме към Жабляк, високопланински курортен град. По-високо от него няма. Преди това разгледахме Будва.

Остров Св. Стефан

71

Стара Будва

72

73

74

75

78

79

80

81

82

83

С Ицо не бяхме ходили в Дубровник и решихме да отидем да го разгледаме. Поради проблемите със зелената карта на Гошо, той нямаше да идва. С него се разбрахме да се чакаме някъде по пътя и заедно да продължим към Жабляк. Тръгнахме, отново зверски задръствания. Дъжд и слънце се редуваха през 20-30 минути. Влагата също беше на ниво. Кеф. Който е карал с дъждобран на слънце, знае как се чувстваш в него. За тези, които не знаят, най-близкото описание е “свинско в собствен сос”. Стигнахме до Котор, няколко снимки и отново дилемата какво да правим?
Вярно, Дубровник е близо, но с тоя трафик, основно от автобуси на границата, колкото и да са бързи, ще ни отнеме час, докато минем. Там час-два и времето никак не се връзваше. Отново завалялият дъжд ни помогна с решението. Дубровник… някой друг път, но не и сега. Ицо малко се скофти, за втори път не му се получи. Шанс.

Котор

85

86

87

88

89

90

Спряхме на едно заведение, звъннах на Гошо, че сме се отказали от Дубровник, да идва и да цепим нагоре.

91

От там се откриваше приятна гледка.

92

93

94

95

По пътя нагоре отново дъжд. Спирахме тук-таме. Тук някъде вече бях много благодарен на решението си да монтирам дръжки с подрев. Веднъж ми се наложи досега да ги пусна и си ги ползвах с кеф.

96

97

98

99

100

Beastie boys

101

Привечер пристигнахме в Жабляк. Температурата беше около 15 градуса. Щяхме да спим в къща за гости, Гошо беше стар познайник там. Още с пристигането собственикът Бай Жоле извади ракията и наля мъжката. Викам му не ща, няма не ща – ще пиеш. Поглеждам Гошо, той ми казва – тука е на чест, трябва да пиеш. Сега като се замисля, май ме завъртя нещо. Пих, умрял от студ и на празен стомах, почти ме занули веднага тая ракия. Поне и те пиха, за собствено успокоение. Разхвърляхме багажа, простряхме мокрите дрехи из стаята и си взехме горещ душ. Първо Гошо, после аз. И докато Ицо се тутка нещо, хапнахме набързо и почнахме да правим разбор на деня. Ицо влезе да се къпе и след минута се чуха цветисти балкански майни. Излиза и вика, абе пичове, няма топла вода. Ние се споглеждаме с Гошо и почваме да се хилим като ненормални. След малко му казвам: Ицо, сега защо лъжеш толкова нахално!?

Гошо провери, имаше топла вода, аз проверих, пак имаше. Ти сега к`во, ше ни мотаеш ли? При което Ицо онемява, а ние вече се превиваме от смях. След петнайсетина минути ще проверя, да видиш, че има! Помотахме се още малко и излязохме да напазаруваме от местния хипермаркет бира, храна, бира, разни други и бира. Прибрахме се, хапнахме и се отдадохме на поредния дневен разбор, хилене, бъзикане, бира и писане на няколко от опорните точки за пътеписа на Гошо. Абе… скука.

Къщата

102

и около нея

103

Жабляк, както се вижда в чудесен юлски ден

104

105

106

107

Това си беше също много тематично

108

109

Некви местни бекове/пустиняци…

110

111

Ден 7
Почивката

Понаспахме се прилично. След сутрешната проверка на синоптичната обстановка се оказа, че отново навсякъде ще вали. Проверихме на няколко сайта, все едно и също. Еми тогава… да се пооблечем по-дебело и да ходим да пием кафе някъде. Пеша. Седнахме в едно заведение на центъра, поръчахме кафе и почнахме да се чудим к`во да правим. Понеже радиаторът беше до мен, по инерция си сложих ръката върху него. А! Работи! Егаси и месеца юли. Та чудим се ние кви да ги вършим, ясно е, че ще останем още един ден, ама кво да правим. По едно време изплува идеята да си наемем рент-а-кар и да обикаляме с нея. Да си спестим мръзненето. Не съм сигурен кой предложи, едва ли е Ицо, той не е в състояние да измисли такава перверзия. Мотористи на пътешествие си наемат рент-а-кар, щото им е студено ха-ха-ха. Но пък и тримата я одобрихме. Прибираме се в къщата и питаме бай Жоле-хазяина откъде да наемем кола. Той ни погледна въпросително, и пита: къде искате да ходите? Ние: да се помотаем наоколо. Почеса се и каза след един час тук, ще ви закарам с буса. За пари никой не отваря дума. Идеално. После се замислих, тоя човек не ни познава, черпи ни с ракия, веднага щом ни видя, изсуши на Ицо дрехите в собствената си сушилня, даде паролата за нета, държи се доста свойски, сега и ще ни вози насам-натам. В нито един момент не е ставало въпрос за пари. В крайна сметка да не се получи сериозно извозване. Споделям на Гошо, той ме окуражи с неговото “ми не знам”, аз само преглътнах. В уреченото време бай Жоле ни събира, мятаме се на буса и започва панорамната обиколка. Обиколката с бус и местен шофьор си има своите плюсове. Обясняваше като професионален гид, само че с повечко нецензурни думи и на черногорски /сръбски/, историята на местата, покрай които минавахме. На мен ми звучеше доста забавно, нищо че отбирах на десет думи една.

112

113

114

115

116

117

118

119

120

Историята на този връх беше доста интересна. Не мога да я пресъздам толкова цветисто, колкото звучеше на сръбски, надявам се Гошо да успее. Става дума за местна мома и влюбен овчар. Тя не му пускала, той й давал зор, бла, бла, бла, занеси ме на оня връх, оня я занесъл. Тя си разкъсала фустите и казала “Давай”, оня нещо не можел. Накрая завърши с “ебем ти пичку матерни”.

121

122

123

Отидохме до билото, снимки и хайде обратно.

124

125

126

Времето се беше пооправило. Даже слънцето се показа. Стига возене, време е да изкараме моторите. Така и направихме. Прибрахме се и хайде по моторите за локален и непланиран трип.
Помотахме се час, два, три. Снимки тук-там.

127

128

129

131

132

На Гошо му отесня пътят и тръгна да катери върхове.

133

134

В нищото намерихме и тази църква.

135

137

Черното езеро

138

139

140

141

142

Прибрахме се да напазаруваме разни неща, събираме багаж и планираме следващия ден.

Отново гледаме картата, прогнозата, картата, прогнозата. Отново дъжд. Навсякъде. Гледаме, чудим се…. то е явно, че планът е объркан. Гошо ме пита, ходил ли си в Белград, имам приятел там, мога да му звънна да се видим и да ни ориентира. Околовръстното брои ли се, питам аз? Той: ми… не. Тогаз не съм. Значи отиваме. Планът е готов. Не след дълго пак се почнаха едни бири, едни чудеса и така до среднощ. Определихме часа на ставане и тръгване и легнахме.

Ден 8
Към Белград

Въпреки че предната вечер бяхме определили час за ставане, Гошо беше решил да ни събуди час по-рано с ”For whom the bell tolls”, мнооого идейно. Реших, че ще му го върна някак си, няма начин. Лека закуска, кафе. Дойде моментът за плащане и краят на моите страхове за некви големи сметки. Бай Жоле каза: 10 евро нощувката, другото е от мен. Супер. Излезе много свестен, препоръчвам! Ако някога вятърът ме отвее натам, пак при него ще отседна. Времето беше слънчево и леко прохладно, гледахме да понаваксаме, преди да завали отново. Денят си беше чисто транспортен, така че ни предстоеше основно каране. Кратки спирки за снимки, цигари, вода и бъзици.

Мостът над река Тара, Черна Гора

143

Снимката на моста не е моя, намерих я в нета, за да покажа мащабите. Мостът е с пет арки, дълъг 365 м и е висок 172 м. Според Wikipedia.

144

145

146

147

148

На поредната вече не издържах и си отмъстих за ранното събуждане.
От една бензиностанция бях купил стикер за скорост 70 и го залепих на мотора на Гошо.
То пък взе, че му допадна. Не се почувствах напълно отмъстен.

149

….че и позира

150

Ранния следобед вече бяхме в Сърбия, където дъждът вече ни чакаше. Гошо водеше, аз нямах и най-малка представа откъде минаваме. Пак навлязохме в едни гори, едни серпентини отново. Сякаш досега ни бяха малко. От дъжда асфалтът беше станал отвратителен, все едно карах на лед. Пък уж съм с нови гуми. Всякакви тактики и кондики, които съм чувал и пробвал за дъжд, не работеха. На поредното спиране питах колегите как се държат техните мотори, отговорът беше същият, ужасно! Средната ни скорост сигурно беше 30 км/h. Та караме си ние кротко в дъжда и си псуваме в каските, или поне аз, и решаваме да спрем отново в една гора, на един кръстопът, забравен от всички. Палим цигари и до нас спира някаква кола, появила се от нищото. В нея двама, единият се кокори отвътре. Говори нещо, не го разбирам. Посочвам му Гошо, той знае местните езици. Говорят си нещо, не ги слушам. Оня излиза от колата и ме гледа, говори ми нещо. Казвам му, че не разбирам и не искам да разбирам. Може и да не е бил лош човекът, но беше от тия хора, дето ги виждаш за пръв път, но те дразнят, чак вътре в червата. А, и на всичкото отгоре беше пиян като мотика. Гошо му казва – българин е, не разбира. Оня: Аааа, българин, ке се пуцаме. И рязко се смени обстановката. Тримата се наострихме и само го чакахме да се мръдне малко по-рязко и да му пренаредим сериозно кокалите. Явно е било някъв нещастен опит за майтап, щото някак се усети и смени темата. И той бил моторист, да ходим да пием, той черпел. Абе, я ходи на майка си в *§€%$№@. Малко по-късно Гошо ме пита дали съм се уплашил. Ами да, уплаших се, ама не от тоя, ами от това, че не знаех в тоя дъжд и тия гори колко още такива пияни с коли щяхме да срещнем. Както и да е, случката ни поотрезви и извади от апатията и умората, която ни беше налегнала. Потеглихме към Белград, не след дълго вече бяхме там. Спряхме на една бензиностанция на входа, хапнахме квото имаше, кафенце, вода, цигари, Гошо инвестира в карта на града и планираше откъде да минем. В това време облаците отново се събраха над нас, чичката от бензиностанцията трескаво сгъваше чадърите и ние решихме да тръгваме. Разбрахме се с Гошо да не се вре много из трафика да не се загубим, че аз с тия куфари не съм много маневрен. Пък и Ицо. Направихме прилична панорамна обиколка на града и се отправихме към Панчево, на 15 км от Белград. Спряхме пред една църква в центъра, Гошо звънна на неговия приятел Бобан, обясни му къде сме и след десетина минути той се появи.

151

Питаме го за некъв хотел или стаи под наем, оня железен, ще спите вкъщи и толкоз. Ама ние сме трима и сме от седмица на път… Няма значение. Вкъщи! Съгласихме се. Заведе ни в тях, изкара си колата от гаража да приберем моторите. Човекът живее в средностатистическа къща, без излишен лукс. Съвсем нормално. Събра децата си в едната стая да освободи място за нас. Веднага масата беше сложена и ракията налята. Казвам му: Не ми се пие ракия, може сок, кафе, вода, бира… ма ракия…. Не след дълго бяха наредени пред мен в същия ред сок, кафе, вода, бира. Почувствах се малко неудобно и се напънах да изпия всичко.

152

Вечерта бяха финалите на световното по футбол, излязохме на заведение да гледаме. Не че някой от нас тримата беше футболен запалянко, ама и ние с мъжете. Заведението беше доста прилично, даже май скъпо. Не ни позволиха да платим. Вече ставаше доста сконфузно. И решихме тримцата дружно, че е редно да оставим някакви пари за цялото удоволствие. Ама колко? Те сръбските са едни хилядарки, знаем ли колко. Да не се получи в един момент смешно, не, ами жалко. За това смятахме в евро, обменихме сумата и накарахме Гошо да ги даде, което всъщност не беше никак лесно. Ама той е стара хиена, знае как. Легнахме отново посред нощ.

Ден 9
Прибиране към вкъщи

Станахме рано, благодарение отново на Гошо. Нали се прибирахме вече и бях станал снизходителен, реших, че няма да му връщам жеста с номера от моя страна. Домакинята беше направила закуска, един голям поднос с около 20 пържени яйца, почти кило пържена наденица, голяма купа с домати, буца сирене пак около кило и кана сок. Хапнахме, тя ни загледа и вика – яжте бе. Да ядем, да ядем, колко да изядем. Пак ни поогледа и каза “ Слаби сте, момцииии, слаби сте”. Стегнахме багажа и тръгнахме, преди това обаче минахме през работата на Бобан да си вземем довиждане. Приятен човек. Маршрутът ни за деня минаваше покрай Дунава през Голубац, после Неготино, Брегово и Видин. По пътя отново слънце и дъжд, вече бяхме свикнали и не ни правеше впечатление.

Руините на крепостта покрай Голубац

153

154

155

159

160

161

Манастир Св. Георги край Неготино

162

163

164

165

166

167

168

В ранния следобед вече бяхме на българската граница.

169

170

За добре дошли нашият митничар изрече заучените думи „я отворете тия багажничета да видя к`во носите”. Спогледахме се с Гошо и двамата в един глас “Welcome to Bulgaria”. Оня погледна, премести една от торбите ми с премерен жест и каза “аре бегайте”. На Гошо моторът реши, че щом е вече на българска земя, може да почва да си показва чалъмите и не щя да запали. Бяха му се разхлабили кабелите на акумулатора, малко “майката” и всичко се оправи. Пристигнахме във Видин, Ицо реши, че Елена не е толкова далече и може да се прибере направо, и си тръгна. Аз обаче реших, че Варна ще почака и останах вечерта в едно хотелче в парка до Дунава. На два пъти по-висока цена от тузарския на Охридското езеро. Да се чуди човек. Уж най-бедният град в Европа, пък тия цени… Как живеят тия хора там… Вечерях в едно заведение на брега, за половин пържен шаран с варени картофи и две бири ми взеха като за “агне на чеверме” с каца вино. Абе верно тия голям “глад” ги гони.

Когато човек пропътува толкова километри, отсяда на различни места, среща се с различни хора, отношението, базата за сравнение е доста по-голяма. И като сложа всичко това на “кантара”, родното ми се видя доста… как да се изразя по-меко… сещате се.

На другия ден тръгнах около десет. Чакаше ме доста път. Бях решил да се прибера през Румъния. Ако някой се зачуди защо, определено има защо да го правя. Пътищата са доста по-добри от нашите, бензинът е по-евтин с близо 10 ст. Разрешената междуградска скорост е 100.
И колкото и странно да звучи, шофьорите ми се струват по-толерантни.
Това отново ме връща на предната ми мисъл….

Общо взето така приключи това балканско пътешествие.
Както каза Гошо, “Докато го чете някой, ако го чете, със сигурност ще се зачуди що за маршрут, идеи, безотговорност и непукизъм, както и още много неща, бликат от него. Дълго ще е за обяснение, едва ли ясно, а и смятам, че не е особено важно – това пътуване си бе такова и това е.”

Ще добавя само, ако някой си направи труда да прочете до края, може би ще усети малка част от емоциите, които преживяхме. Изкарах си наистина невероятно и благодаря на спътниците ми Гошо и Ицо за неповторимите емоции. Надявам се някой път отново да пътуваме заедно :)

Повече снимки /не всичките/ ТУК